Братислав Талев
Пътуване в геологията (30)

Гигантски пружини

Всички бяхме дълбоко изненадани, когато спряхме на този гигантски пръстен в земната кора. Аз също виждах за първи пъти, колкото знаех за него, бях научил от прочетената литература.

— Разломът сигурно изглежда още по-внушителен, ако се наблюдава отвисоко, от самолет — изказах аз гласно мислите си. — Той се простира цели 900 километра, без да се отклонява от никакви препятствия — нито планини, нито каньони, нито дори океана.

— Но аз мислех, че той е много по-дълбок — разочаровано каза Пепито, като се наведе над него.

— А ти какво искаш, да зее широко и през него да видиш центъра на Земята ли? — присмя ме су Майлз.

— Не, но…

— Виж какво, Пепито — намесих се аз. — Външно, на повърхността, разломът наистина прилича на дълъг ров. Но той стига и дълбоко надолу, може ли на десетки километри. Земната кора не е монолитна, цялостна, тя се състои от отделни блокове, разделени помежду си именно с такива разломи като този тук. Огромните земекорни блокове не са неподвижни. Те непрекъснато се трият един в друг, притискат се силно. Това причинява опасени деформации в техните краища, съпроводени от големи пренапрежения. Такива пренапрежения съществуват на много места по земната кора. Смята се, че те са основната причина за земетресенията…

— И как стават земетресенията? — любопитно вдигна очи Пепито.

— Пренапрегнатите скални пластове, тези огромни натегнати пружини, не могат да останат вечно в такова състояние. Идва момент, когато натрупаната енергия се освобождава внезапно и… става земетресение. Кажи ми какво се образува във водата, когато хвърлиш камък в нея… да кажем, в едно езерце…

— Ами, образуват се кръгове…

— Точно така. Когато камъкът падне във водата, той причинява вълни, които се разбягват концентрично от центъра навън… Подобни вълни възникват и при резки промени в земните пластове, някакъв разрив, някакво разломяване; Земята започва да се люлее, да трепери. Земетръсните вълни се записват от специални уреди — сеизмографи. Зигзаговидната линия, начертана върху разграфения лист хартия, е точната характеристика на земните колебания…

— Често ли стават земетресения?

— Много хора, моето момче, погрешно мислят, че земетресенията са рядко явление. Статистиката показва, че годишно се зарегистрират около сто хиляди, което прави по десет на всеки час. Разбира се, само една съвсем малка част от тях се усещат от хората. Разрушителните се броят на пръсти…

— Но и те са ни предостатъчни — иронично се усмихна Майлз.

— Земетресенията, както и вулканичните изригвания са ясно доказателство за това — продължих аз, — че нашата планета не е чак толкова спокойна и неподвижна, както сме свикнали да си я представяме… Ако хвърлим поглед върху специалните карти, на които са отбелязани станалите земетресения, веднага ще се убедим, че те са съсредоточени в определени зони. Пред нас ясно ще се открои тясна ивица, пресичаща страните край Средиземноморието през Мала Азия и дългата верига на Хималаите стига до Тихия океан. Там тя се съединява с огромния пръстен на тихоокеанската зона. Трета зона със значително по-малки размери се проследява покрай подводните хребети, прострели се от Северния ледовит океан далеч на юг.

— Значи сега ние се намираме в тихоокеанската зона — попита момчето.

— И то на едно от най-активните й места… Такааа. Но наред с тези неустойчиви области съществуват и други, които съвсем рядко се засягат от могъщите земни трусове. В трети пък въобще не са отбелязвани земетресения. Това са северните части на Европа, Руската равнина и Сибир — най-старите, отдавна заздравели блокове от земната кора…

— А в България стават ли земетресения?

Интересът на момчето към моята родина нарастваше с всеки изминат ден. Той усилено започна да учи български, с присъщата си задълбоченост сричаше чуждите за него славянски букви. Беше толкова настойчив, че реших да му намеря помагала по граматика и подходящи книги. Това не беше лесна работа, но при една от обиколките ми в Детройт се срещнах случайно със съграждани на баща ми. Те ми дадоха необходимите български книги. И ето сега Пепито отново ме връщаше към родния край.

— В България често ли стават земетресения? — повтори той въпроса си.

— Територията на България се включва в Средиземноморската земетръсна област, Пепито. Геоложки разгледана, тя представлява сложна мозайка от структури, една още много млада част от земната кора. Ето защо сравнително често е спохождана от различни по сила земни трусове…

— И разрушителни?

— За съжаление и разрушителни. Едно от най-страшните, катастрофални бедствия е станало още когато сме били под отоманско владичество — през есента на 1858 година. То засегнало най-силно сегашната наша столица — София…

— И какво, какво се случило тогава?

— Мога да ти разкажа само това, което прочетох в един стар вестник от онова време… Бил горещ септемврийски ден. Слънцето, издигнато високо в изпепеляващото небе, греело силно. Задушна мараня тегнела в този обеден час… Изведнъж се разнесъл силен тътен, наподобяващ гърмежа на хиляди оръдия. Земята се залюляла като развълнувано море — ту се издигала, ту се снишавала. Всичко продължило само 7–8 секунди и било придружено със страшен шум и трясък, който затихнал така неочаквано, както започнал… До вечерта трусовете се повторили още 27 пъти. Те продължили и на другия ден, макар все по-редки и с намалена сила. Но ужасът на хората не стихвал, почти не останали здрави къщи. Зимата приближавала, а…

— А ние приближаваме Фриско! — обади се Майлз.