Братислав Талев
Пътуване в геологията (21)

Младостта на планетата

Един петъчен следобед слязох долу с намерението да изпия чашка кафе при доктор Нилс. Той не беше в кабинета си и аз тръгнах напосоки из музейните зали. Намерих го пред таблото с дървото на живота. До него се беше изправил Пепито и сочеше нещо с пръст върху цветната рисунка.

— Ха, тъкмо навреме — възкликна кустосът, като ме видя. — Пепито иска да знае как е възникнал животът върху Земята…

— Почвам вече да мисля, че той ще получи виеше образование, преди да е завършил училище… Но, доктор Нилс, разкажете му вие какви предположения съществуват по този въпрос. Древният живот — това е ваша специалност…

— Дааа… Предположения. Засега само предположения. Но… ето — геоложката история на нашата планета започва от времето, когато се образувала първата земна кора. Отначало тя била неустойчива и тънка, затова често се напуквала. От широко зейналите процепи бликали огромни потоци огнетечна маса. Понякога изригванията били съпроводени от могъщи взривове, другаде горещата стопилка се изливала спокойно, бавно и нашироко, образували се цели огнени морета. Грамадни късове космическо вещество като пламтящи метеорити връхлитали тръпнещата планета, дигали високи искрящи фонтани и изчезвали безследно в разпалената й плът…

— По същото време в разтопената земна маса ставал и друг важен процес — намесих се аз. — По-тежките елементи потъвали надолу, а по-леките се издигали към по-външните части на Земята или плували по нейната повърхност така, както плува шлаката в големите топилни пещи. В самия център на нашата планета постепенно се обособило нейното гигантско ядро от никел и желязо…

— Огромно количество топлина се излъчвала в студеното космическо пространство — продължи доктор Нилс. — Земната повърхност, макар и много бавно, продължавала да застива, ставала все по-плътна, все по-стабилна… Когато температурата спаднала достатъчно, започнали невъобразими дъждове. Непрогледната, гъста атмосфера била разсичана от страхотни светкавици и тежък грохот се носел над празните простори, над черните равнини и неравните давени покрови. Но падналата дъждовна вода веднага се изпарявала. Стотици години, хилядолетия наред плющели проливните дъждове по неспокойната и още гореща гръд на нашата планета. Когато земната повърхност се охладила достатъчно — под сто градуса, в низините и широките заравнени места започнали да се събират водите на първите басейни. Още тогава в тях започнали да се отлагат и първите утайки.

— Но водите, образувани за сметка на охладените пари, в древната атмосфера представлявали само 20 процента от сегашния Световен океан. Спомняш си, нали, в спасителната лодка ти ме попита откъде се е взела толкова вода — обърнах се към Пепито, който слушаше вторачен в доктора. — Останалите 80 процента, колкото и странно да изглежда това идват от недрата на нашата планета. В земната кора, а и в по-дълбоките части на земното кълбо се съдържа много вода. За това съдим от състава на лавата, която се излива при вулканичните изригвания… През дългата история на Земята все нови и нови количества водни пари били изхвърляни в атмосферата от многобройни гърла и процепи. Това естествено увеличавало влагата във въздуха, което пък водело до увеличаване на водата в моретата и океаните…

— Такааа… — Доктор Нилс търпеливо изслуша обяснението ми. — Да видим какво става нататък с нашата млада планета…