Братислав Талев
Пътуване в геологията (15)

Дисмалското блато

Отминаха мрачните, студени дни и слънцето отново стопли земята. Отдавна вече Майлз работеше в дирекцията и не един от сътрудниците похвали сръчните му ръце. Пепито научи историята на всички експонати в музея и доктор Нилс не пропускаше случай да отбележи колко умно и любознателно е момчето. Така, погълнати от всекидневните си занимания, не усетихме кога дойде време за Дисмалското ни пътешествие. Една ранна утрин тримата се понесохме с претоварения автомобил по главната магистрала, която водеше на юг. Обядвахме в пристанищния град Норфолк и после, все по атлантическото крайбрежие, стигнахме до нашата цел. Отбих автомобила от асфалтираното шосе и продължих по горския път. Спрях, когато колелата започнаха да потъват в меката почва. Докато Пепито и Майлз се суетяха около надувната лодка, аз разгънах топографската карта на местността.

— Ето ви Дисмалското блато. Разбира се, ние само ще надникнем в него. Че кой би могъл да го обходи — това са около 3000 квадратни километра заблатени джунгли… Пепито — обърнах се аз към момчето. — Спомняш си, нали, какво ти бях разказал за колебателните движения на земната кора. Оттук на юг, чак до полуостров Флорида включително, цялото атлантическо крайбрежие бавно потъва. Водите заливат големи области, образуват се непроходими блата, сушата се прорязва от многобройни канали… Ето, сега ще използуваме един от тях…

Спуснахме лодката в застоялата вода. Над нас се надвесиха гигантски дървета и изведнъж попаднахме сред невъобразим хаос от зеленина, полумрак и влага.

— Ама че задух! Като че ли съм в трюма на стара… — Майлз не се доизказа.

Въздухът тежеше на всички ни, горещ и влажен, пропит със сладникав мирис на гнилост. Отвсякъде се стичаше влага. Дърветата изникнали като че ли от самите води, чернееха от мокрота. През изпаренията, които забулваха зеления гъсталак, ръмеше непрестанно, от сплетените в безкраен ритъм клони падаха едри капки. Една от тях чукна Майлз по носа и това разсмя Пепито.

— Пст, бе! — Като не знаеше на кого да си изкара раздразнението, механикът хвърли суха клонка по жабите, които натрапчиво крякаха.

Покрай земна ивица, обраснала с ветрилоподобни палми, стигнахме до тесен остров, покрит с иглолистни гиганти. На места дълги редици дървета бяха повалени. Могъщи стволове лежаха косо един върху друг, образуваха цели клади.

— Пепито, виж добре тези нападали дървета. Цялата тази растителна грамада е потънала в лепкавата, непреодолима тиня. Безшумно и търпеливо смъртта се процежда наоколо — растителните гиганти бавно изтляват, изгниват в задушливата прегръдка на тинята…

— А това какво е, какви са тези дървета? — Момчето се беше изправило в лодката и сочеше напред в полумрака.

— Това са блатни кипариси. Те достигат над височина до 45 метра. Но най-интересното за тях е, че дишат със специално развити корени, разпрострени над водната повърхност. Ето, виж, те растат вертикално нагоре и са кухи. Я примери с греблото колко дълбока е водата тук.

— Около един метър.

— Точно така. Блатните кипариси могат да се развиват на такава дълбочина. Те обаче се задушават, ако дихателните им корени са залети по-дълго време от водата. Цялата гора загива, всички дървета загиват едновременно.

— Като при корабокрушение.

Погледнах Майлз недоволно, който пак прекаляваше, но подех думите му.

— Да, като при корабокрушение. Масова смърт. Но загиването на растителните гиганти в това блато ни дава нагледна представа за древните карбонски гори и тяхната смърт, подсказва ни начина, по който те са се овъглили някога…

— Как става овъгляването? — Пепито всякога умееше да спира вниманието си върху същественото.

— Всички органични останки, както растителни, така и животински, при пълно отсъствие на въздух не загниват; те се подлагат на един особен разложителен процес, който води до овъгляването. Попаднал в тинята, покрит напълно от нея, изолиран от влиянието на кислорода и под действието на анаеробни бактерии…

— Какви са тези анаеробни бактерии?

— Това са бактерии, които могат да живеят без кислород. Та, попаднал при тия условни, растителният материал претърпява редица химични промени и постепенно се превръща в сравнително еднородно кафеникава маса, наречена торф. Но когото се затрупват само големи дървета, отначало се образуват лигнитни въглища…

— Аз съм се отоплявал с торф — намеси се Майлз. — Живеех тогава в северозападния край на Англия, в едно забутано село. Един такъв мек, ронлив. Ама не топли добре, намръзнах се тогава…

— Торфът, Пепито, наистина не топли много, слабо е калоричен. Следващата фаза на овъгляване са кафявите въглища. За тяхното образуване е необходимо обаче още много време и редица други геоложки обстоятелства — температура, високо налягане… Но това е много сложно. Хайде сега да се връщаме полека, че ако се стъмни, сме загубени.