Братислав Талев
Пътуване в геологията (42)

Побитите камъни

Един ден, тъкмо се бях завърнал от работа, Пепито се изправи някак нерешително край мене.

— Какво има, момчето ми?

— Спомняш ли си какво ми обеща преди години, когато пресичахме сухите полупустинни области на Тексас?

Аз го погледнах учудено.

— Да ми покажеш Побитите камъни.

— О, това ли било, Пепито — въздъхнах облекчено. — Аз пък се чудех… Добре, добре…

— А може ли да вземем с нас и Ели? — прекъсна ме колебливо той. — Една моя колежка.

— Защо не — съгласих се аз. — Да я вземем.

Пътувахме цял ден, почти без прекъсване.

— Варна е вече близо, нали, Пепито? — чух зад себе си кадифения глас на Ели.

— На двадесетина километра — намесих се аз, — но там няма какво да правим сега.

От двете страни на шосето, през нежната плетеница от клонки и листа неочаквано се разкри пред нас леко хълмиста, песъчлива местност. Навлязохме донякъде с автомобила, после продължихме пеша.

— Ето ви Дикили таш, Побитите камъни — посочих аз десетките каменни колони, които се възправяха наоколо. — Но ще ги разгледаме утре. Сега да разпънем палатката…

Разпалихме огън, сварихме си чай. Слънцето се скри зад акациевата горичка, избледнелите сенки на колоните трепнаха удължени по ситния пясък. Сумракът неусетно се сгъсти около нас, обхвана ни неотразимо чувство, че се намираме сред вековна вкаменена гора. Не мина много време, луната показа кръглото си, бакърено лице.

— Колко голямо е това „пясъчно петънце“ — усмихна се Пепито.

— Около 40 квадратни километра. Първите писмени сведения за тази природна рядкост ни дава видният руски историк, археолог и писател Виктор Тепляков. При едно от своите пътувания той неочаквано попада на чудноватите колони… Дълго язди Тепляков сред тях и всяка група събужда в него рой нови мисли. Не са ли това останки от антични постройки? Могат ли обаче да бъдат дело на човешката ръка тези „неизброими колони — тъй симетрични, толкова необикновени, почти навсякъде еднообразни, но разпръснати в пространство, което надминава всяка представа за човешки постройки?“ И накрая той се пита дали „тези великолепни грамади не са нищо друго, освен прости базалтови отломки“.

— Но какво са всъщност Побитите камъни? — не се стърпя Ели.

— Този въпрос е вълнувал всички изследователи, посетили интересната местност. Обясненията за образуването им са много и най-разнообразни…

Пълната луна се бе издигнала високо. Побитите камъни изглеждаха още по-тайнствени и загадъчни, изрязани над светналия пясък и все пак призрачно неясни, като че ли непосредствено до нас и някак твърде далечни. В настъпилата тишина изпукаха догарящите главни, чуха се и тъжните писъци на среднощни птици…

Лека тръпка премина по гърба на момичето.

— А не са ли това все пак вкаменени дървета? — опита се то да скрие с въпроса си обхваналото го смущение, неосъзнатия страх от тъмнината.

— Има и такива предположения. Но кое е най-правдоподобното обяснение, ще ви разкажа утре, след като разгледаме подробно скалните колони. Хайде, че ще се съмне! — махнах с ръка аз и се прибрах в палатката.