Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (7)

6.

17 март, 08:23

Санта Барбара, Калифорния

„И това ако не е безсмислено упражнение…“

Със стиснати зъби Томи се изкатери още пет сантиметра по въжето с възли, висящо от центъра на гимнастическия салон. Под него съучениците му го окуражаваха или му се подиграваха. Не можеше да каже кое точно от тази височина, особено след като сърцето му биеше оглушително и едва си поемаше дъх.

„Не че има някакво значение.“

Винаги бе мразил физическото възпитание, дори преди да открият рака му. Липсваше му координация, не беше особено бърз и обикновено го избираха последен в повечето игри. Освен това бързо откри, че предпочита да стои настрана от топката, вместо да тича след нея.

„Така де, какъв е смисълът?“

Проявяваше интерес само към едно — катеренето. И дори го биваше. Харесваше простотата му. Всичко се свеждаше единствено до него и въжето. Всеки път, когато се катереше, страховете и тревогите му изчезваха.

Или поне повечето.

Стисна въжето с колене и се набра още по-нагоре. Потта се стичаше по гърба му. В Санта Барбара винаги бе топло и почти винаги слънчево. Това му харесваше. След прекараното време в Русия и на борда на ледоразбивача в Арктика нямаше никакво желание отново да усеща студ.

„Всеки ще оцени слънцето на Южна Калифорния, ако го замразят в ледена скулптура на ангел.“

Загледа се към слънчевата светлина, която се лееше през редицата прозорци високо в стените на салона.

„Почти стигнах…“

След още два метра щеше да докосне мрежата, която пазеше висящите от тавана лампи. Докосването на прашната тел беше като почетен орден в девети клас и той твърдо възнамеряваше да го спечели.

Спря за момент и се подготви за последната част от катеренето. Напоследък много лесно оставаше без дъх. Това беше тревожно. Преди половин година беше докоснат от ангел — в буквалния смисъл. Ангелска кръв бе текла през него, излекува рака му, даде му сили, дори го направи временно безсмъртен. Но това беше минало, изгорено в пясъците на Египет.

Сега той беше най-обикновено момче.

„И смятам да си остана такъв.“

Остана да виси за момент, погледна нагоре и пое дълбоко дъх.

„Мога да го направя.“

— Достатъчно! — обади се остър глас под него. — Слизай долу!

Това беше Мартин Олтман, единственият приятел на Томи в новото училище. Той беше изгубил старите си приятели, когато се пренесе да живее с леля си и чичо си. След смъртта на родителите му те бяха единствените му кръвни роднини.

Пропъди мисълта, преди мрачните спомени да са го погълнали. Надзърна между стъпалата си и видя гледащия го Мартин. Приятелят му бе висок и слаб, с дълги ръце и крака. Мартин винаги имаше подръка пиперлива шега и лесно се разсмиваше.

Разбира се, родителите на Мартин не бяха умрели в ръцете му.

В гърдите му пламна моментен гняв към приятеля му, но Томи знаеше, че това чувство е породено от дребнава завист, и бързо го потисна. Въпреки това въжето започна да се плъзга в потните му длани. Стисна го по-здраво.

„Може пък да е прав.“

Изведнъж се замая и това го убеди още повече. Погледна отново надолу, но всичко ставаше все по-размазано и по-размазано. Мъчеше се да не изключи, докато се спускаше бързо, направо се плъзгаше, въжето изгаряше дланите му.

„Каквото и да става, не пускай…“

В следващия миг падаше. Погледна нагоре към леещата се от прозорците светлина и си спомни друг път, когато бе летял във въздуха. Тогава беше безсмъртен.

„Днес нямам този късмет.“

Падна върху купчината постелки под въжето и ударът изкара въздуха от гърдите му.

— Назад! — извика господин Лесинг, учителят по физическо.

Всичко стана сиво — и после отново можеше да диша. Загълта жадно въздуха. Хриптеше като някакъв прегракнал тюлен.

Съучениците му се взираха в него. Някои се смееха, други изглеждаха разтревожени, особено Мартин.

— Добре си — каза господин Лесинг. — Просто си изкара въздуха.

Томи се помъчи да диша по-нормално. Идеше му да потъне през пода. Особено когато зърна лицето на Лиза Балънтайн сред другите. Харесваше я, а се беше направил на пълен глупак пред нея.

Опита се да седне въпреки острата болка в натъртения гръб.

— Полека — каза господин Лесинг, докато му помагаше да стане, от което лицето на Томи пламна още повече.

Салонът обаче леко се килна и той се вкопчи в ръката на учителя. Този ден просто нямаше как да стане по-лош.

Мартин посочи лявата му ръка.

— Това от въжето ли е?

Томи погледна надолу. Дланите му определено бяха зачервени, но Мартин сочеше друго — черен белег от вътрешната страна на китката му.

— Дай да видя това — каза господин Лесинг.

Томи се дръпна и скри белега с другата си ръка.

— Просто съм си протрил кожата.

— Добре, стига за днес — нареди господин Лесинг. — Отивайте под душовете.

Томи побърза да си тръгне. Още беше замаян, но не от падането. Продължи да крие белега. Не искаше никой друг да научава, особено леля му и чичо му. Щеше да го пази в тайна колкото се може по-дълго. Макар да не разбираше какво става, едно нещо знаеше със сигурност.

„Този път никакви химиотерапии.“

Разтърка петното с палец, сякаш се надяваше, че ще го изтрие, защото знаеше, че чудесата му са свършили.

Ракът му наистина се бе върнал.

Страхът и отчаянието се надигнаха в него. Искаше му се да говори с майка си и баща си, но това бе невъзможно. Все пак имаше човек, на когото можеше да се обади, човек, с когото можеше да сподели тайната си.

Друга безсмъртна, която също като него бе изгубила безсмъртието си.

„Тя ще знае какво да направи.“

 

 

18:25

Венеция, Италия

Застанала в средата на манастирската градина, Елизабет Батори нагласи широкополата си сламена шапка, за да скрие лицето и очите си от ниското пролетно слънце. За да защитава кожата си, тя винаги носеше шапка, когато работеше навън, дори в малката билкова градина в оградения двор, който беше неин затвор.

Преди векове беше учена, че кожата на кралските особи не бива да е със същия цвят като тази на селяците, работещи по полето. По онова време имаше своя градина в замъка Чахтице, където отглеждаше билки, изучаваше лечителското изкуство, приготвяше церове от цветя или корени. Дори тогава не излизаше навън с ножиците и кошниците си, без да се покрие с нещо.

Макар че тази градинка бледнееше в сравнение с онази от миналото, тя обичаше да прекарва времето си сред благоухания колаж от мащерка, див лук, босилек и магданоз. Този следобед плевеше остарелия розмарин, за да засади на негово място лавандула и мента. Познатите им аромати се носеха в топлия въздух.

Ако затвореше очи, можеше да си представи, че е летен ден в замъка й, че децата й скоро ще изтичат навън да я посрещнат. Щеше да им даде събраните билки и да се разходи с тях, да слуша разказите за последните им приключения.

Но онзи свят бе свършил преди четиристотин години.

Децата й бяха мъртви. Замъкът й бе в руини. Дори името й се шепнеше като проклятие. И всичко това, защото беше превърната в прокълнат стригой.

Представи си лицето на Рун Корза, надвесен над нея, със собствената й кръв по устните му. В онзи момент на слабост и страст животът й се промени завинаги. След първоначалния шок от превръщането й в стригой тя бе прегърнала прокълнатото съществуване, започна да оценява всичко, което й предлагаше то. Но дори това й беше отнето през изминалата зима — откраднато от същата ръка, която й го беше дала.

Сега тя отново беше просто човек.

Слаба, смъртна и затворена.

„Проклет да си, Рун.“

Наведе се, злостно откъсна стрък розмарин и го захвърли на плочките на пътеката. Възрастната монахиня Мари, която работеше в градината с нея, го помете веднага. Мари беше сбръчкана като стара праскова, може би на осемдесет, със сини очи, над които възрастта беше спуснала пердета. Отнасяше се към Елизабет с любезно благоволение, сякаш очакваше от нея да надрасне смущаващото си поведение. Само ако можеше да научи, че Елизабет е живяла повече векове, отколкото тази старица можеше да се надява да види.

Но Мари не знаеше нищо за миналото на Елизабет, нито дори пълното й име.

Никой в манастира не знаеше.

Прещракване в коляното накара Елизабет да премести тежестта си на другия крак. Тя знаеше какво означава тази болка.

Остаряваше.

„Едно проклятие се смени с друго.“

С крайчеца на окото си видя Бернт Нидерман да пресича двора на път към трапезарията за вечеря. Елегантният германец беше отседнал в една от стаите за гости на манастира. Бе облечен в нещо, което през тази епоха минаваше за официално — изгладени панталони и добре ушито синьо сако. Той вдигна ръка за поздрав.

Тя не му обърна внимание.

Още нямаше нужда от близост.

Поне за момента.

Изправи се, за да разкърши гръб, като поглеждаше навсякъде, само не към Бернт. Венецианският манастир не беше лишен от чар. В миналото бил грандиозен дом с величествен вход, гледащ към широк канал. Високи колони се издигаха от двете страни на яка дъбова порта, от която се излизаше на пристана. Елизабет беше прекарала много часове, загледана през прозореца на стаята си как животът пътува по каналите. Венеция нямаше коли и коне, а само лодки и хора, ходещи пеша. Градът беше странен анахронизъм и изглеждаше почти по същия начин като през нейната епоха.

През миналата седмица й се случи да разговаря на няколко пъти с германския гост. Бернт беше дошъл във Венеция да проучи някаква книга и задачата му явно включваше разходки по каменните улици, изтънчени храни и скъпи вина. Ако й бяха разрешили да го придружи само един ден, би могла да му покаже много повече, да го потопи в историята на този воден град, но това никога нямаше да стане.

Елизабет постоянно се намираше под зоркия поглед на сестрата сангвинист Абигейл, която ясно й даде да разбере, че не бива да напуска територията на манастира. За да запази живота си — който вече бе смъртен — Елизабет трябваше да остане пленница зад дебелите стени.

Кардинал Бернар беше съвсем ясен по този въпрос. Тя бе затворена тук, за да изкупи престъпленията от миналото.

И все пак германецът можеше да се окаже полезен. За целта тя прочете книгите му и ги обсъждаше с него на чаша вино, като не забравяше да ги хвали в подходящите моменти. Дори тези кратки разговори не се провеждаха на четири очи. Позволяваха й да разговаря с гости само когато я наглеждаха внимателно — обикновено Мари или Абигейл, свирепата сивокоса сангвинистка.

Въпреки това Елизабет откриваше пропуски в наблюдението им, особено напоследък. Месеците на пленничество се точеха един след друг и бдителността на двете започваше да се притъпява.

Преди две вечери успя да се промъкне в стаята на Бернт, докато него го нямаше. Сред личните му вещи откри ключа на взетия под наем катер. Побърза да го открадне с надеждата, че гостът ще си помисли, че го е запилял някъде.

Засега германецът не бе вдигнал тревога.

„Добре.“

Бършеше челото си с кърпичка, когато някакво момче със синьо кепе на вестоносец се появи в другия край на двора. Вървеше с модерната небрежна походка, с която ходеше и Томи, сякаш днешните деца не можеха да контролират крайниците си, а ги оставяха да се размахват безцелно. Дори когато беше по-малък от това момче, отдавна мъртвият й син Павел никога не би вървял по този просташки начин.

Мари закуцука да посрещне вестоносеца, а Елизабет напрегна слух, за да подслуша разговора. Вече знаеше достатъчно добре италиански, тъй като се занимаваше единствено с работа в градината и четене. Четеше до късно през нощта. Всичко, което научаваше, беше оръжие и един ден щеше да го използва срещу похитителите си.

Една пчела кацна на ръката й и тя я повдигна към лицето си.

— Внимавайте — предупреди я някой зад гърба й.

Гласът я сепна. Подобно нещо никога не би се случило по времето, когато беше стригой. Тогава би чула туптенето на сърцето му още отдалече.

Обърна се. Бернт стоеше точно зад нея. Явно беше обиколил двора, за да се приближи така неусетно. Беше толкова близо, че можеше да надуши тръпчивия му одеколон.

Елизабет погледна пчелата.

— Трябва ли да се страхувам от това малко създание?

— Много хора са алергични към пчели — обясни Бернт. — Ако ужилят мен, биха могли дори да ме убият.

Елизабет повдигна вежда. Съвременният човек беше толкова слаб. Никой не умираше от ужилване по нейно време. Или пък бяха умирали, но просто не бяха знаели причината.

— Не можем да позволим да се случи подобно нещо. — Тя отдръпна ръката си от Бернт и духна пчелата, за да я прогони.

Докато го правеше, от сенките покрай стената се отдели сянка и тръгна към тях.

Сестра Абигейл, разбира се.

Надзирателката й приличаше на безобидна британска монахиня, с тънки и слаби крайници и сини очи, избледнели от възрастта. Докато приближаваше, прибра под забрадката си непослушен кичур сива коса.

— Добър вечер, хер Нидерман — поздрави Абигейл. — Вечерята скоро ще бъде сервирана. Ако отидете в трапезарията, със сигурност…

Бернт я прекъсна.

— Може би Елизабет ще се съгласи да ми прави компания?

Абигейл сграбчи ръката на Елизабет така силно, че щеше да й остане синина. Елизабет не оказа съпротива. Синините можеха да събудят съчувствие у Бернт при подходящи обстоятелства.

— Боя се, че Елизабет не може да дойде с вас — каза Абигейл с раздразнен тон, който не търпеше възражения.

— Разбира се, че мога, сестро — рече Елизабет. — Не съм затворничка, нали?

Лицето на Абигейл пламна.

— Значи се разбрахме — каза Бернт. — А какво ще кажете след това да направим кратка разходка с катера?

Елизабет се насили да не реагира, тъй като се боеше, че Абигейл ще долови внезапното ускоряване на пулса й. „Дали ще забележи, че ключът липсва?“

— Елизабет беше болна — каза Абигейл, която с мъка се опитваше да измисли някаква причина подопечната й да остане между стените на манастира. — Не бива да се преуморява.

— Може пък морският въздух да ми се отрази добре — усмихна се Елизабет.

— Не мога да го позволя — възрази веднага Абигейл. — Твоят… твоят отец ще се ядоса. Не искаш да се обаждам на Бернар, нали?

Елизабет се отказа да я ядосва въпреки удоволствието, което й доставяше това. Определено не искаше да насочва вниманието на кардинал Бернар към себе си.

— Много жалко — рече Бернт. — Още повече че утре трябва да тръгвам.

Елизабет го погледна.

— Мислех си, че ще останете още седмица.

Той се усмихна на загрижената й реакция — явно я беше взел за привързаност.

— Боя се, че работата ме призовава да се върна във Франкфурт по-рано, отколкото очаквах.

Това беше проблем. Ако искаше да използва катера, за да избяга, това трябваше да стане тази нощ. Замисли се трескаво. Знаеше, че това е най-добрият й шанс — и то не само да избяга.

Имаше много по-големи планове от едно просто бягство.

Макар че можеше отново да върви под слънцето, Елизабет беше изгубила нещо много повече. Като смъртна тя вече не можеше да чува най-тихите звуци, да надушва най-тънките миризми и да вижда цветовете в нощта. Чувстваше се така, сякаш са я увили в дебело одеяло.

И мразеше това.

Искаше да си върне сетивата на стригой, да усеща отново онази неестествена сила в крайниците си, но най-вече желаеше да е безсмъртна, да е свободна не само от стените на този манастир, но и от хода на годините.

„Няма да позволя нищо да ме спре.“

Преди да успее да помръдне, мобилният й телефон, скрит в джоба на полите й, завибрира.

Само един човек знаеше този номер.

„Томи.“

Тя се отдръпна от германеца.

— Благодаря, Бернт, но сестра Абигейл е права. — Направи лек реверанс и със закъснение си даде сметка, че вече никой не прави подобни неща. — Чувствам се малко замаяна от работата в градината. Май ще е по-добре да вечерям в стаята си.

Устните на Абигейл се свиха в тънка линия.

— Да, мисля, че така е най-разумно.

— Жалко — разочаровано рече Бернт.

Абигейл я хвана под ръка, този път още по-здраво, и я поведе към стаята й.

— Ще останеш вътре — нареди й тя, щом стигнаха малката килия. — Ще ти донеса вечерята.

После излезе и заключи. Елизабет изчака стъпките й да се отдалечат и отиде до прозореца с решетки. Вече беше сама, така че извади телефона и отговори на повикването.

Щом чу Томи, веднага разбра, че нещо не е наред. Сякаш всеки момент щеше да се разреве.

— Ракът ми се върна — каза той. — Не знам какво да правя, на кого да кажа.

Елизабет стисна телефона по-силно, сякаш можеше да посегне през ефира към момчето, което бе започнала да обича като свой собствен син.

— Обясни ми какво е станало.

Знаеше историята на Томи, известно й бе, че е бил болен преди вливането на ангелската кръв, която го бе излекувала и му бе дала безсмъртие. А сега бе обикновен смъртен като нея — и болен, както и преди. Макар да го бе чувала да използва думата „рак“, така и не беше разбрала що за заболяване е това.

Искаше да научи повече и затова го притисна.

— Кажи ми за този рак.

— Това е болест, която те яде отвътре. — Гласът му стана отчаян, несигурен. — В кожата и костите ми е.

Сърцето й се сви от болка за момчето. Искаше да го утеши, както често бе правила със собствения си син.

— Докторите несъмнено могат да те излекуват в тази модерна епоха.

Настъпи дълго мълчание, последвано от уморена въздишка.

— Не и моя рак. Години наред бях на химиотерапия, повръщах непрекъснато. Косата ми окапа. Дори костите ме боляха. Докторите не можеха да спрат болестта.

Елизабет се облегна на студения гипс на стената и се загледа в тъмните води на канала отвън.

— Не можеш ли да опиташ отново тази химиотерапия?

— Няма да го направя — каза той твърдо, направо като мъж. — Трябваше да умра още тогава. Мисля, че така би трябвало. Няма да мина отново през онова мъчение.

— Ами леля ти и чичо ти? Те на какво мнение са?

— Не съм им казал и няма да им кажа. Ще ме принудят да премина отново през онези процедури и няма да има полза. Знам го. Така трябва да стане.

Гневът се надигна в нея, когато чу поражението в гласа му.

„Ти може и да не искаш да се бориш, но аз ще се боря.“

— Виж — каза той. — Никой не може да ме спаси. Обадих ти се просто да поговорим, да сваля този товар от сърцето си… с човек, на когото мога да се доверя.

Честността му я трогна. Той беше единственият на този свят, който й се доверяваше. И единственият, на когото тя можеше да се довери в отговор. Решимостта й се засили. Собственият й син беше умрял, защото не бе успяла да го защити. Нямаше да позволи същото да се повтори с това момче.

Той продължи да говори още няколко минути, предимно за мъртвите си родители. А през това време в сърцето й се появи нова цел.

„Ще се освободя от тези стени… и ще те спася.“