Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (41)

40.

20 март, 12:09

Долината Тсум, Непал

Джордан постави изумрудения камък на мястото му и щом той докосна гранитната чаша, огнената колона от тази страна на пирамидата блесна по-ярко. Ледът се събра върху езерото, затваряйки портала между световете. Няколко създания попаднаха между двете плочи и телата им останаха замръзнали в леда.

Но усилията му не постигнаха нищо със стотиците, които вече се бяха измъкнали.

Кристиан и София бяха обкръжени от повечето от тях и не можеха да продължат през езерото, за да стигнат до Луцифер. Елизабет още стоеше до синия камък, ранена, но все така защитаваща поста си. От другата страна на езерото Рун бе коленичил до Ерин, която беше още жива, макар че локвата червена кръв около нея му казваше, че не й остава много време. Джордан изгаряше от желание да се втурне при нея, да я прегърне за последен път.

Но дори да успееше да се освободи от изумрудения си затвор, имаше друг противник, който изглеждаше твърдо решен да го спре.

Джордан се обърна с гръб към гранитния стълб. Легион слизаше от скалите към него. Беше заобиколен от отвратителни черни мерзости, като наметало от жива плът. Джордан изстреля последните си куршуми по демона, но при всеки изстрел някоя от сенките скачаше и се хвърляше пред господаря си, посрещайки куршума с тяло.

Останал без муниции, Джордан извади бойния си нож. Пусна безполезния пистолет и се наведе да вземе сабята на монаха — за щастие, той бе паднал вътре в зелената сфера.

— Хайде! — извика Джордан през рева на зверовете. — Ела ми.

Черните очи се спряха върху него.

— Не бързай толкова да умреш, Воине на Човека. Скоро ще бъда при теб.

„Добре… този път съм готов. Няма да ме изненадаш.“

Изгаряше го златна ярост, подхранвана както от ангелската му кръв, така и от жаждата за отмъщение. Докато Легион приближаваше, Джордан вдигна сабята — дълго извито острие с голям нефрит, инкрустиран в ефеса. Застана, разкрачил широко крака, и се приготви да посрещне демона.

Легион също държеше сабя, нещо с отровно на вид черно острие, което блестеше като обсидиан. Не беше от този свят, вероятно бе донесено тук и дарено на демона от някой от ордата му.

Джордан посочи с върха на оръжието си.

— Само двамата — каза той. — Или се страхуваш от някакъв си човек?

— Макар и да си нещо повече от обикновен смъртен, няма да бъда сварен отново неподготвен — отвърна Легион. — Така че да приключваме с това.

Вдигнал високо сабята си, Легион се освободи от чудовищата си и влезе в изумрудената сфера и атакува веднага. Джордан парира — и ръката му изтръпна чак до лакътя. Легион продължи да нанася удари, като бавно принуждаваше Джордан да отстъпи към края на сферата.

„Ако това острие не ме убие, ще го направи зеленият огън.“

Последва бърза серия удари. Стомана и черен кристал звъняха. Легион преминаваше през бариерата и се връщаше, използвайки я като щит — знаеше, че Джордан не може да го последва.

Бърза атака най-сетне проби защитата на Джордан и остави драскотина отстрани на гърдите му. Гореща кръв се просмука в ризата му. Нова серия атаки завърши с дълбока рана в ръката под рамото. Легион отстъпи зад бариерата, като му се усмихваше.

Джордан разбра тежката истина.

„Той си играе с мен.“

Залитна назад, пусна ножа и притисна раната си, като продължаваше да държи сабята.

Легион пристъпи към него, явно готов да го довърши.

Докато демонът пресичаше бариерата, Джордан се хвърли напред с надеждата, че пламъците може да са заслепили противника му за част от секундата. Веднага щом кракът на Легион премина границата, Джордан заби стоманените котки в коляното му. Крайникът се подгъна с хрущене. Докато демонът залиташе, Джордан сграбчи дясната му ръка, изви я и хвърли черното тяло на земята.

Веднага щом паднаха, Джордан използва инерцията и заби сабята в мекия корем, като продължи нагоре към затихналото сърце. Легион изкрещя и го отхвърли от себе си със силата на нападащ бик. Джордан се метна настрани към захвърления нож. Със закъснение осъзна грешката си.

Легион мина покрай него и замахна със сабята си, като стовари инкрустираната дръжка върху зеления диамант. Камъкът се пръсна заедно с гранитната чаша под него. Колоната зелен огън угасна като духната свещ.

Езерото от неговата част отново изригна. Ледената покривка се изду, сякаш някой я удряше отдолу. Към повърхността се издигнаха по-едри чудовища, които все още едва се виждаха — завъртане на огромно черно око, гърчещи се черни пипала. Джордан чувстваше, че тези създания са по-стари и черни от низшите демони, пуснати досега.

Отвъд надигащите се чудовища Луцифер погледна надолу от трона си с непроницаемо лице. Конусът бяла светлина продължаваше да държи тъмния ангел затворен, но докога? В чистата й белота вече се виждаха тъмни сенки, отразяващи пораженията, нанесени на затвора му.

Сякаш разбиращ това, Луцифер се надигна още на трона си и скъса още брънки от веригите, които го държаха.

Земята се разтресе от напъните му.

Легион се обърна към Джордан с тържествуваща усмивка.

— Времето на човека най-сетне приключи.

 

 

12:10

Трусовете вече утихваха. Ерин беше видяла как изумрудената колона потъмнява, видя как ледът от другата страна се натрошава, видя мятащите се огромни чудовища. Нови пукнатини плъзнаха по езерото.

Кристиан и София замъкнаха сандъка до здраво място в леда, преследвани от още създания, които ставаха все по-дръзки с промяната на ситуацията.

Ерин затърси с очи Джордан, но от езерото от неговата страна се издигаше гъста черна пара и закриваше гледката.

Рун, който продължаваше да притиска гърлото й с една ръка, се наведе отново към нея.

— Ерин, какво искаш да кажеш с това, че знаеш какво трябва да направиш?

Тя разбра подтекста на въпроса му. „Какво си мислиш, че можеш да направиш, като си на крачка от смъртта?“

„Каквото мога“ — отвърна му тя наум.

Притисна с една ръка Кървавото евангелие към гърдите си, като си представяше редовете енохови букви, изпълващи страниците му. Беше абсолютно сигурна, че знае истината, но въпреки това думите отказваха да излязат. Беше твърде потресена от онова, което бе открила — истинската цел зад това изгубено евангелие на Христос.

Книгата не беше написана, за да помогне на хората да освободят своята божественост. А за едно-единствено същество, за ангел, за да може да изкупи греха си — за Луцифер. Спомни си табличката, която Лазар й беше показал в библиотеката на сангвинистите и която разказваше алтернативна версия на случилото се в Едемската градина, как Ева обещала да сподели плода на Дървото на познанието със змията, но не изпълнила обещанието си.

Думите на Лазар зазвучаха отново в съзнанието й, докато светът около нея потъваше в мрак.

„Когато Луцифер се изправи пред теб, сърцето ти ще те води по пътя ти. Трябва да изпълниш завета.“

Тогава не беше разбрала значението им, но сега го разбираше.

Змията — Луцифер — беше лишена от тайното познание, което е щяло да позволи на тъмния ангел да прави различни избори — познаването на доброто и злото. Той го е поискал, било му е обещано от самата Ева, но след това тя не му го е дала и той така и не го научил.

Но Христос бил пратен тук за него.

— Трябва да изпълня завета на Ева — промълви тя със сухи, студени устни.

От другата страна на сферата лъвчето я гледаше, сякаш я бе чуло, и тихо мяукаше. Напомни й за първия й домашен любимец — огромен котарак, беше го нарекла Навуходоносор. Той също бе снежнобял.

— Здрасти, Нав — прошепна тя, за момент изгубила представа за времето.

Рун се наведе още повече към нея. От мъката в очите му й се прииска да вдигне ръка и да го докосне, да го утеши.

— За какъв завет говориш? — попита той.

Тя с мъка фокусира очите си.

— Книгата… евангелието… трябва да отиде при Луцифер.

Очите на Рун се разшириха от изумление, дори от ярост.

— Как може Христовото евангелие да иде при ангел, прогонен от небето от самия Бог?

Ерин нямаше сили да спори и зашепна думите с всеки все по-немощен дъх: знаеше, че сангвинистът ще я чуе с острия си слух.

— Христос го е написал, за да спаси Луцифер. Ако Ева му беше дала плода на познанието на доброто и злото, той е щял да знае какво е добро. И да го избере. Заветът на Ева трябва да бъде изпълнен. Рун, ти трябва да му дадеш това познание.

Рун погледна към потъмнялото небе.

— Не мога да те оставя да умреш сама.

— Трябва… точно за това сме били избрани.

Рун взе евангелието и тя го пусна, радостна да се освободи от този товар. Пръстите й притиснаха отново гърлото й, колкото и безсмислено вече да бе това. Съсредоточи вниманието си върху Рун. Лицето му й казваше колко много иска да остане с нея и колко му е трудно да я остави. Той погледна книгата, отворена в единствената му ръка, и на лицето му се изписа страх.

„Какво е станало?“

Той отговори на неизречения въпрос.

— Написаното изчезна. — Рун бързо прелисти страниците. Всички бяха празни. — Не забравяй, че евангелието е свързано единствено с теб, Ерин. Думите не се разкриват на никой друг.

Вече й беше толкова студено… Не знаеше какво да прави, какво да каже.

— Мога да се опитам да те отнеса при Луцифер — предложи Рун. — Можем да му дадем книгата заедно.

„Не…“

Той бързо разбра и се отпусна до нея.

— Няма да се получи. Ти си жива и светлината ще те изпепели. Единствено сангвинисти или стригои могат да минават през тези бариери.

Светът пред очите й помръкваше. С последния си дъх Ерин прошепна истината.

— Трябва да ме превърнеш… това е единственият начин.

„Трябва да стана стригой.“

 

 

12:12

Джордан беше изгубил Ерин от поглед в гъстата черна мъгла, която се плъзна над езерото, изпълнена с крясъци, вой и пламъци, по-черни и от нея. Гигантски форми се движеха в тази мъгла — неща, чийто вид беше достатъчен да го лиши от разсъдък, доколкото все още му беше останал такъв.

Въпреки това, макар че изумрудената сфера около него беше изчезнала, той остана на колене. Порталът беше завинаги повреден с разрушаването на камъка и никога вече нямаше да се затвори.

Джордан не виждаше причини да продължава да се бори, особено щом Ерин беше най-вероятно мъртва.

„Или ще умре съвсем скоро.“

Не беше сигурен дали иска да живее без нея.

Но едно нещо знаеше с абсолютна сигурност.

Искаше отмъщение.

Легион се хвърли към него, вдигнал високо сабята на монаха. На лицето му беше изписано тържество. Острието още димеше от собствената му кръв.

Точно това беше дало идеята на Джордан.

Докато отстъпваше, Джордан се просна по гръб на земята, сякаш се предава и приема смъртта. Вместо това се хвърли върху острието, което беше вдигнал преди миг зад себе си. То прониза гърба му и щръкна от корема. Черният обсидиан го изгори като ледено копие. Това бе сабята на Легион, захвърлена от демона по-рано. Сега острието беше покрито с огнената кръв на Джордан.

Докато демонът приближаваше, куцайки заради счупеното коляно, Джордан отново изрита. Стоманените котки улучиха здравия глезен на Легион — не успяха да го счупят, но все пак го препънаха и той залитна напред.

Джордан отвори ръце в огромна мечешка прегръдка. Легион падна отгоре му, като се наниза на острието, покрито с ангелската кръв на Джордан. Демонът изкрещя и се загърчи, но Джордан го стисна здраво и се претърколи, така че огнената кръв от раната му да се стича в студеното черно тяло на Легион. Заповяда на ангелската си същност да потече, да изгори демона от тялото на Леополд.

— Връщай се в Ада, копеле мръсно.

Легион се мяташе, виеше и бълваше черен дим, сякаш го бяха метнали върху живи въглени. Бавно чернилката изчезна от лицето и тялото му. Воднисто сините очи на Леополд погледнаха Джордан.

— Mein Freund… — промълви той и отпусна чело на бузата на Джордан. — Ти ме освободи.

Джордан продължи да го държи, не за да му попречи да се измъкне, а за да му покаже, че не е сам, че е опростен, дори обичан. Не го пусна, докато тялото на приятеля му не се отпусна в обятията му. Леополд най-сетне намери покой.

 

 

12:13

Рун гледаше как ръцете на Ерин падат немощно от гърлото й, твърде слаби, за да продължат да го стискат. Вдигна своята ръка да го притисне, но от все по-слабите удари на сърцето й знаеше, че това е безполезно. Затова я взе в скута си, притисна тялото й в своето и стисна хлъзгавите й от кръвта пръсти. Главата й се отпусна назад, лицето й се озари от аления огън на камъка.

Как можеше да превърне нея, жената, която беше обикнал и все още обичаше?

Стригоите бяха лишени от душа мерзости и създаването им бе грях. Той беше сгрешил в пътя си отдавна с Елизабет и от това се беше родило само зло. От лечителка тя се бе превърнала в убийца, изклала стотици невинни.

Погледна към Елизабет — но ужасната мъгла се бе разпълзяла още повече и скриваше позицията й. Въпреки това колоната лазурен огън продължаваше да свети в тъмното небе. Рун се надяваше това да означава, че тя още е жива. Знаеше, че в нея все още има добро, дори самата тя да не го виждаше съвсем. Замоли се да остане жива достатъчно дълго, за да го открие.

Впери поглед в по-плътния мрак, към мястото, където бе угаснала изумрудената колона. Жив ли бе Джордан? Така или иначе, след като порталът бе повреден, каква надежда имаше за когото и да било от тях?

Лъвчето измяука от другата страна на огнената бариера, сякаш го укоряваше. Златните очи се взираха в неговите, напомняха му, че има надежда — надежда, която лежеше отпуснато в прегръдката му.

— Но това е забранено — каза той на младото създание. — Виж онези демони без души. Нима искаш и тя да стане една от тях?

Отговорът дойде като въздишка от устните на Ерин, вероятно последната й.

— Моля те.