Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (31)

30.

19 март, 16:48

Пиренеите, Франция

Рун отпусна ръка върху главата на лъвчето и прекрачи прага след Юг. Зад вратата имаше спирално стълбище, изсечено в скалата. Докато се изкачваха, минаха през няколко площадки, водещи към други нива, затворени с яки врати. Рун си представи лабиринта от тунели, пресичащи планината.

Но домакинът им продължаваше да ги води нагоре, вдигнал димящ факел.

Стълбището свърши с поредната врата, този път обкована с желязо.

— Отворете! — извика Юг.

Дебелата врата се отвори. Рун последва Юг и се озова в нещо като църква. Отляво бе високата порта, която бяха видели през водопада. В момента беше затворена, но въпреки това той чу приглушения рев от другата страна и си представи гледката, когато двойната порта е отворена към падащата водна завеса, осветена от изгряващото слънце.

Прозорците от двете страни и над вратата бяха покрити със стъклописи, дело на истински майстор. Кръгът над портата беше зает от съвършена роза, чиито листчета сияеха във всички оттенъци на червеното. По-малките странични прозорци бяха украсени от цъфнали дървета с накацали по клоните им гълъби и гарвани, а сенките им криеха елени и вълци, агнета и лъвове, живеещи в пълна хармония.

Рун влезе по-навътре, но предупреди другите да останат назад.

Не бяха сами.

В сенките в другия край на църквата се спотайваха четирите рунтави кучета, които ги бяха нападнали в гората. Имаше и други зверове, чиито алени очи светеха, разкривайки прокълнатата им природа. Забеляза двойка адски вълци, черна пантера и огромна горила, опряла предните си лапи в пода.

— Не се бойте — каза Юг и се дръпна настрани с факела. — Вие сте мои гости… докато не кажа друго.

Рун тръгна с останалите, но ги държеше по-надалеч от опасната менажерия. Алените очи ги следяха с не по-малко подозрение. Рун се намръщи на състоянието на малката катедрала. В нефа нямаше скамейки, а каменният под бе покрит със слама. Покрай стените имаше походни легла, а по-малките странични параклиси бяха заградени и зад тях се виждаха дървени корита и купчини сено.

София побутна Рун и кимна към високите слаби фигури, стоящи до мраморните статуи.

Стригои.

Поне дузина.

Доколкото виждаше, нямаха оръжия, освен може би градинските инструменти, подпрени на стените — гребла, мотики и лопати.

— Не е нужно да се боите от никого тук, отец Корза — каза Юг.

Рун се надяваше домакинът им да казва истината. Огледа се. Стените бяха облицовани с бели тухли и се извисяваха във величествени готически арки. От тавана висяха огромни полилеи от ковано желязо, покрити със застинал восък.

Дори там горе се размърдаха някакви същества.

Юг забеляза накъде гледа Рун, вдигна ръка и изсвири.

От полилея се отдели черна сянка, която се спусна надолу и кацна на китката му.

Беше абаносовочерен гарван с пламтящи очи. Клюнът му бе като копие, ноктите — хищни и закривени. Юг нежно разроши перата по шията му. Птицата наведе глава и потърка пръста му в отговор.

— Това е Мунин. — Юг погледна нагоре. — Хугин също трябва да е някъде там. Или е излязъл на лов.

Ерин знаеше тези имена.

— Гарваните на Один — рече тя. — Според легендата могат да летят по целия свят и да носят вести на господаря си, за да е в течение с всичко. Да не искате да кажете, че тези…

— Са същите ли? Не, скъпа — отвърна с усмивка Юг. — Просто ми е забавно да ги наричам с тези имена. И те са само два от огромното ято, което живее в тези гори, смес от бласфемари и обикновени птици.

— Изумително — промълви Ерин и се загледа в тавана.

Рун подозираше, че тя не търси още птици, а е запленена от сводовете. Таванът бе бял, но по него бяха изрисувани червени звезди и сини колела, образуващи сложна и изящна украса.

— Фреските горе — каза Ерин, потвърждавайки предположението на Рун. — Невероятни са. Приличат на онези от Изтока с колелата и звездите, но не съвсем.

И се отдели на няколко крачки от групата, за да ги разгледа по-добре.

Джордан моментално застана до нея. Рун мълчаливо даде знак на Елизабет да ги последва и тя се подчини.

София махна към зверовете и стригоите.

— Как така са се озовали тук?

Юг погледна с обич паството си, а Мунин се намести на рамото му.

— Според опита ми създанията сами намират истинските си господари. Много бласфемари и стригои изминават стотици километри, за да стигнат до убежището ми. Не съм ги викал. Те сами идват при мен, също както това чудесно лъвче е отишло при Рун.

Рун почеса лъвчето по главата и попита:

— Но как така не убиват в планината?

Юг вдигна ръце.

— Защото са постигнали мир с природата си, също като вас. Вместо да бъдат управлявани от жестоката си кръв, те я контролират. Те вече не са убийци.

София не изглеждаше особено убедена. Рун не можеше да я вини.

— Но как някой може да намери мир извън Църквата?

— Чрез приемане и внимаване — отвърна Юг. — Научих някои неща по време на пътешествията си преди време, начини да отвориш съзнанието си и да развиеш в себе си търпение и любов. Мога да науча и вас, ако искате. Всеки е добре дошъл тук.

Юг нежно даде знак на някой зад него.

— Франческа, би ли дошла при нас? Открих, че истините се чуват най-добре от устните на онези, които са ги изпитали лично.

Слаба жена излезе от сенките само на няколко метра от тях. Рун дори не беше усетил, че е там. Навярно някога е била красавица, с дълга светлоруса коса и гъвкави крайници, но в тънкото й тяло се долавяше и крехкост. Тя се усмихна на Юг. В очите й блестеше обич.

Рун забеляза леко издължените кучешки зъби, липсата на туптящо сърце.

— Кажи им — рече Юг.

— Първо се учим на разбиране — почтително прошепна тя. — Разбиране на нашата природа, на това какво сме. Да осъзнаем, че сме Божии създания.

София изсумтя пренебрежително.

— Вие сте хищници, които издебват слабите.

Франческа й се усмихна тъжно.

— Никой не съди лъва, че убива газелата. Такава му е природата и лъвът не е нужно да изпитва вина или срам.

Юг отиде до една табуретка и седна. Отнякъде се появи трикрака сива лисица и скочи в скута му. Остатъкът от липсващия й крак беше превързан с чист бинт и Рун изпита съчувствие към нея. Когато Юг я погали по гърба, лисицата се облегна на него, без да показва страх от мъжа и дори от лъва, който беше наострил уши при вида на раненото животно.

— Но как се изхранвате? — попита Рун.

— Донякъде с вино — отвърна Юг. — Също като вас.

— Мосю дьо Пайен, можете ли още да освещавате вино, след като сте обърнали гръб на Църквата? — попита Елизабет.

— Свещеникът носи неизличим знак в душата си — обясни Рун, — което означава, че си остава свещеник и може да освещава вино дори след като напусне Църквата.

София долови уклончивия характер на отговора.

— Казахте, че виното ви изхранва донякъде. Какво друго ви е нужно?

— Кръв, разбира се — съвсем спокойно отвърна Юг, без да показва никакъв срам. — Както ви каза Франческа, всички ние сме хищници и трябва да приемем природата си.

На Рун му призля и си спомни как последователите на Распутин смесваха вино с човешка кръв. Те си оставаха убийци. Изглежда, Юг бе попаднал в същия греховен капан. Много добре си спомняше вкуса на прокълнатото с кръв вино на Распутин.

Юг вдигна ръка.

— Разберете, вземаме само толкова, колкото ни е нужно, за да оцелеем — но ние също имаме правото да оцеляваме. Както казах, разбирането е само половината от цялото. Внимаването е също толкова важно.

Франческа кимна в знак на съгласие.

— Освен че приемаме и разбираме природата си, ние трябва да внимаваме и да не губим контрол. Медитираме, учим се да отделяме нуждата от желанието, приемаме само толкова, колкото е необходимо и правилно.

— Как може убиването да е правилно? — попита Рун.

Франческа скръсти тънките си ръце.

— Вземаме кръвта само на онези, които страдат, или на такива, които причиняват страдание на други.

— Целта ни е да сложим край на страданието — продължи Юг. — Откриваме онези, които изпитват ужасна болка и искат да умрат. Които са така съсипани от болест, че никога няма да се възстановят. Слагаме край на живота им с милост, благосклонност и радост.

Като свещеник Рун бе прекарал много време с умиращи. Макар да бе ужасен от идеята, че убиването може да е проява на милост, той знаеше, че човекът е създал технологии, които да предотвратят смъртта, но често изглеждаше, че тези методи се използват само за продължаване на страданието, за отсрочване на неизбежния край отвъд отреденото от природата.

Юг въздъхна.

— А когато не откриваме други, понякога отнемаме живота на онези, които причиняват страдание на невинните. Насилници, убийци. Но честно казано, рядко ни се налага да прибягваме до тези неща. Както казах, изхранваме се с колкото се може по-малко кръв.

Джордан се намеси и им напомни, че не са дошли тук за подобни разговори.

— Всичко това е чудесно, но какво ще ни кажете за другите два камъка?

— Притежавам единия от тях — призна Юг. — Но трябва да го заслужите. Да докажете, че сте достойни да го носите оттук нататък.

— Как да го заслужим? — попита Джордан.

— Вашата Жена на Познанието трябва да се докаже. — Погледът на Юг се спря върху Ерин. — Тя трябва да покаже своето разбиране и да открие къде е скрит камъкът. А също и вниманието си, за да разбере къде трябва да бъде занесен той.

 

 

17:07

„Страхотно — сардонично помисли Ерин. — Ще е като разходка в парка.“

По време на полета беше чела за Юг дьо Пайен и ролята му като основател на тамплиерите, но едва ли беше научила и една десета от онова, което щеше да й е нужно, за да се изправи пред предизвикателството му.

Юг стана от табуретката и пусна ранената лисица да се върне в бърлогата си в сенките.

— Е, Жено на Познанието, какво можете да ми кажете за това място?

Ерин огледа параклисите, сводовете и стените, забеляза типичната за всички църкви кръстовидна форма, но погледът й се спря върху най-уникалния детайл — тавана.

— Не съм специалист по средновековна църковна архитектура — призна тя. — Но част от украсата е подобна на онази от параклиса „Сен Кристоф“ в Монсон, който е бил построен от тамплиерите — ордена, основан от самия вас.

— Помня строежа му.

Ерин прие думите му за положителен знак и разгледа фреските по-внимателно. Това ли беше изпитанието за нейното „разбиране“? Може би трябваше да разгадае някаква загадка там горе?

Затърси подсказки. Сред калейдоскопа от червени звезди и сини колела имаше и други мотиви — луни, слънца и най-различни геометрични фигури. Виждаше влияния от ислямската и египетската култура. Колелото с многото спици определено изглеждаше будистко. Картината започна да се размазва пред нея поради огромните си размери и дисхармония.

Започна да подозира, че това е направено нарочно, за да накара гледащия да не види гората от многото дървета. Наистина бе нужно осъзнаване, за да игнорира хаоса и да види скритата зад него истина.

Гледаше нагоре и бавно започна да отделя иконографията на всяка една култура от огромния стенопис, да го върти в ума си, да го преценява отделно от другите. Уви, упражнението не й донесе нищо съществено. Запита се дали мотивите не са примери от културите, посетени от Юг след като е напуснал Църквата. Кардинал Бернар бе казал, че е пътувал много по света, преди да се установи във Франция.

„Но как ми помага това?“ Тя затвори очи. „Какво не виждам?“

И тогава разбра.

Отвори очи, мислено махна символите от тавана и затърси истината зад шума, зад какофонията на човечеството.

Гората зад дърветата.

След като украшенията бяха махнати, остана само едно нещо, нарисувано на заден план сред бъркотията.

Звездите.

Те бяха вечни.

— Хартия — каза тя и протегна ръка. — И нещо за писане.

Рун затършува в раницата й и извади бележник и химикалка. Ерин почна да прерисува звездите, като разпознаваше съзвездията. Някои бяха по-големи от други, по-явно представени. Техните звезди бяха с шест лъча, а не с пет като останалите.

Докато работеше, чу Джордан да се противопоставя на Юг.

— Не можете ли просто да ни кажете?

— Това е изпитание — непреклонно повтори Юг. — Тримата трябва да докажат, че са достойни за мисията си.

— Тогава моето изпитание какво е? — не отстъпваше Джордан.

— То вече мина. В гората пожертвахте живота си без бой и доказахте, че сте Воин, който може да постигне целта си чрез мир и без насилие.

— А какво е моето? — попита Рун.

— То дойде с теб. — Юг кимна към лъвчето. — Ти, Рицарю на Христа, се смили и спаси създание, за което смяташе, че е родено в мрак, като престъпи правилата на ордена си да го убиеш на място. За подобна милост ти получи чудо от светлина и благодат.

„А сега е мой ред“ — помисли Ерин.

Прииска й се да беше получила по-просто изпитание. Но тя беше Жената на Познанието. Трябваше да се справи сама.

Направи последно сравнение между звездната карта на тавана и нарисуваното от нея и отиде при Юг с бележника си. Чувстваше се като ученичка, извикана на дъската да покаже решението на задача.

— Звездите — каза тя. — Тях искахте да осъзная през целия шум горе.

Юг се усмихна, но не каза нищо.

„На прав път съм.“

Спомни си херметическия принцип, често свързван с тамплиерите: „Каквото горе, това и долу“. Звездите са били средство за ориентиране от зората на цивилизацията — да използваш разположението им горе в небето, за да откриеш смисъла долу на земята.

Мислеше на глас, като крачеше напред-назад.

— Трябва да разбера къде на земята небето се вижда по този начин, но за целта трябва да зная и конкретната дата.

Загледа страницата в бележника си. Откроените съзвездия бяха свързани с пролетта — Рак, Лъв, Дева…^[1]

Трябваше да е пролетно небе.

И тогава си спомни стенописа от къщата на Едуард Кели, показващ планинско езеро и отприщването на ада. Елизабет беше превела чешкия надпис отдолу — пролетно равноденствие.

Може би това беше отговорът, но тя искаше потвърждение. Намръщи се и си спомни, че беше видяла думи на латински, изписани на тавана. Почти изтича обратно и ги затърси, сламата шумолеше под краката й. Гледаха я — както хората от нейната група, така и много алени очи. Накрая откри надписите — единият беше с червени букви в източната страна на църквата, а другият със сини, от западната страна.

Две думи.

Aequus и Nox.

Затвори с облекчение очи.

Equinox. Равноденствие.

Върна се при другите с разтреперани крака.

— Пролетното равноденствие. Това е датата. — Посочи с бележника си звездната карта. — Значи трябва да разбера в коя точка на света ще се вижда точно това небе по време на утрешното равноденствие.

Джордан извади телефона си, който беше прибрал в найлонов калъф.

— Имам приложение за това. Всеки добър войник държи подръка средство за навигация.

Ерин погледна Юг, за да се увери, че могат да използват модерните технологии.

Той сви рамене.

Тя показа страницата на Джордан.

— Можеш ли да откриеш това?

— Ще опитам. — Той снима страницата и затърси съответствие. — Вече мога да ти кажа, че Лъв е на погрешно място. Поне за небето над Франция.

— Тогава открий къде е правилното му място — подкани го тя.

Забеляза, че Юг я гледа въпросително, сякаш тя пропуска нещо.

„Значи учителят иска да си спечеля допълнителни точки.“

Сви устни и отново насочи вниманието си към тавана. Три от по-маловажните пролетни съзвездия бяха свързани с виещи се линии.

Hydra, Crater и Noctua.

— Змия, чаша и сова — промърмори тя. Без никакъв проблем разбра значението им. „Змията най-вероятно е Луцифер, чашата спокойно може да е Потирът от пророчеството, а совата е символ на познанието в много култури от зората на времето.“

Погледна към раницата си. Беше казано, че Кървавото евангелие съдържа между кориците си цялото познание за вселената. Ерин насочи вниманието си отново нагоре, към по-тънките линии, които образуваха сложни завъртулки и спирали около трите съзвездия.

— Свързани са в едно цяло — каза тя.

На лицето на Юг се появи широка доволна усмивка. На Ерин й се искаше да я изтрие от физиономията му и да получи истински отговори.

За щастие точно тогава Джордан вдигна телефона си.

— Намерих го!

Тя отиде при него.

— Ето го нощното небе над Франция.

Ерин погледна екрана и видя, че Джордан е отбелязал съзвездието Лъв.

— Намираме се горе-долу на четирийсет и трета ширина — обясни той. — По това време на годината Лъв би трябвало да е в най-западния край на небето, но на звездната карта на тавана не е така.

Тя погледна нагоре и осъзна колко различни са съзвездията там.

— Тогава къде на планетата може да се види това небе?

— Доста на изток, на около двайсет и осем градуса северна ширина.

— Възможно ли е да е Тибет? — попита Ерин. — Или може би Непал?

Джордан подсвирна с възхищение и вдигна телефона, за да й покаже името, намерено от приложението му.

Катманду, Непал

17°30’N 85°30’E

— Имай предвид, че това е приблизителен резултат — предупреди я Джордан. — Но горе е показан този район от света. Може да е навсякъде в Хималаите.

Джордан си представи стенописа от къщата на Кели, на който се виждаха три планини около тъмно езеро. Трябваше да е някъде в района на Непал.

„Но къде?“

— Как се сети, че е Непал? — попита Рун.

— От колелата и звездите на тавана. Това са будистки символи. Те са най-добре представени от символите на всички култури, изобразени горе. — Ерин вече говореше бързо, защото бе сигурна в онова, което казва. — Онова колело там е колелото на трансформацията на Буда. Обръчът е ограничението, центърът представлява света, а осемте спици са Благородният осемкратен път, по който трябва да минеш, за да сложиш край на страданието.

Ерин се обърна към Юг.

— Там сте се научили да медитирате, нали? Пътували сте на изток, преди да се установите във Франция. Научили сте тези техники от будистките монаси.

Юг сведе глава в знак на съгласие.

Рун се намръщи.

— Но как биха могли будисти да ти помогнат да се справиш с прокълнатата си природа?

— Защото и самите монаси бяха стригои.

Изумление се изписа на лицата на сангвинистите и дори на Елизабет, макар че в нейното изражение имаше повече любопитство, отколкото шок.

Юг погледна към осветените прозорци.

— След като напуснах Църквата, скитах много години в опит да разбера какво представлявам. Последвах легендите за вечните монаси, за които се говореше, че живеят в Далечния изток и са безсмъртни като нас. Преминах през много трудности, докато ги открия, но винаги бях упътван напред, докато накрая стигнах до една долина между три върха, където щях да науча много за моята природа и за природата на света.

Елизабет първа наруши смаяното мълчание, което последва.

— И сте оставили описание, нали?

Юг повдигна изненадано вежда — а той вероятно рядко се изненадваше.

— Да.

Елизабет се обърна към Ерин, сякаш тя също би трябвало да знае.

И тя се сети.

Три върха.

Всичко идваше на мястото си.