Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (40)

39.

20 март, 12:04

Долината Тсум, Непал

Щом чу вика на Ерин, Джордан се задейства — дългогодишните инстинкти на войник реагираха на мига. Той се сниши — и дългото извито острие профуча над главата му.

Макар да пропусна целта си, сабята все пак перна изумрудения камък и той се затъркаля по края на гранитната чаша. Джордан се извъртя, вдигна колта и стреля в гърдите на монаха с оръжието.

Знаеше, че противникът му е стригой, и изпразни целия пълнител. Монахът отлетя извън изумрудената сфера и падна по гръб на снега. Гърдите му димяха от сребърните куршуми, черната кръв изтичаше под тялото му.

Джордан се обърна. Тялото му пулсираше от топлина, все още настроено към камъка.

Хвърли се с протегната ръка, когато камъкът изхвръкна от ръба на чашата и полетя надолу. За жалост пръстите му едва го докоснаха, преди да падне на снега.

Отекващ тътен разтърси земята. Джордан запълзя към камъка, който продължаваше да сияе на брега. Но поражението вече беше направено. Макар че изумрудената сфера около него оставаше непокътната и все още пламтеше, една от колоните на пирамидата беше изместена от основата си.

„Трябва да го върна горе, преди да е станало прекалено…“

Остри пукоти се разнесоха до ръката му, силни като пушечни изстрели, и отекнаха над езерото.

Джордан вдигна очи и видя как ледът се нацепва и троши като изпуснато огледало. Но онова, което се отразяваше в огледалото, бе ужасно, нещо, което нямаше място в този свят.

И то изскочи на свобода.

Невъзможни създания се издигнаха от кипналата повърхност — тежки, гърчещи се, блъскащи парчетата лед. Чудовищата запълзяха към брега, най-вече към него и повредената основа на пирамидата, сякаш усетили начин да се измъкнат.

Джордан трепна, реагирайки с онази част от мозъка, която бе останала от влечугото в него. Отказваше да приеме какво вижда, но в същото време не можеше да го отрече. Стомахът му се преобърна от гледката, от ужасите, които умът му не можеше да възприеме. Но когато пръстите му се протегнаха и докоснаха вътрешната повърхност на огнената сфера около него, изгаряща болка прониза ръката и гърдите му. Той рязко отдръпна ръка. Почернелите му пръсти димяха.

Даде си сметка, че е затворен в капана на тази сфера, че не може да излезе от нея. Спомни си предупреждението на монаха.

„Пресичането на тази преграда би означавало смърт за онзи, чието сърце още бие.“

Но мерзостите, които изпълзяваха от езерото, нямаха такива сърца, нямаха такива ограничения.

Нещо излезе от езерото от дясната му страна; вървеше като обикновен човек, но имаше плоско черно лице без очи или уста — но въпреки това закрещя и нададе вой към света. Отляво някакво огромно създание с раздвоени копита и безформена глава излезе на скалите и приклекна там, след което отскочи нанякъде.

Искаше му се да закрие очи, но неизвестното го плашеше още повече.

Точно пред него нещо като черен крокодил пълзеше и си пробиваше път през разбития лед. Но съществото нямаше глава, а само някакво сбръчкано смукало, в което се виждаше обръч от зъби. Оставяше блестяща диря от слуз с цвета на жлъчка. То сякаш го усети и запълзя по-бързо към него, мина без проблем през изумрудената преграда на сферата му, донасяйки със себе си вонята на сяра и разлагащо се месо.

Умът на Джордан се мъчеше да възприеме невъзможните гледки и залиташе към безумието. Но един по-голям страх го задържаше все още в реалността.

„Ерин.“

Но затворен в капана на сферата, Джордан не бе в състояние да стигне до нея.

Само един можеше.

 

 

12:06

Рун замахна с карамбита и отби сабята на монаха, но изгуби равновесие от удара. Противникът бе много по-силен и по-бърз от всеки стригой, срещу който се беше изправял, вероятно черпеше силата си от лъхащото от езерото зло и присъствието на господаря на мрака — Луцифер.

Рун залитна и мина през синята завеса от светлина. Въздухът извън сферата вонеше на смърт и мор. От отвращение кожата му настръхна, сякаш го лазеха хиляди паяци.

Монахът го последва, дългата му сабя проблесна надолу с отразена синя светлина, но ударът така и не стигна целта си. Нещо удари монаха отстрани и го събори. Лъвчето отскочи и се обърна, ръмжеше. Монахът се изправи със скоростта на атакуваща кобра и замахна с острието към гърлото на лъвчето — но вместо това се строполи напред, главата му се търкулна от тялото, а оръжието му се заби в снега.

Елизабет стоеше зад него. От сабята й капеше черна кръв.

Отново беше спасила живота на Рун, а може би и на лъвчето, но той нямаше време да й благодари.

По време на яростния сблъсък беше видял как Джордан се справя с монаха до него с пистолета си. Видя също как камъкът падна, при което ледът от неговата страна се разби и адът се отприщи на света. В момента зверовете изпълзяваха на брега. Други скачаха по леда и се тълпяха в краката на господаря си. Няколко забелязаха Кристиан и София със сандъка и се понесоха към тях, може би вбесени от светостта на веригите или по заповед на тъмния ангел.

— Пази камъка — нареди Рун на Елизабет.

Трябваше да стигне до Ерин. Преди малко беше видял как я атакуваха, докато тя се опитваше да предупреди Джордан. Сао продължаваше да я държи в душеща хватка. Пръстите му бяха стиснали гърлото й и я бяха повдигнали високо, така че краката й едва докосваха до снега.

Рун се втурна по брега към нея. Някакво подобно на влечуго създание се хвърли от леда към него, но Рун плавно отскочи, замахна и с един удар отсече люспестата му глава. Жълт дим забълва от раната, а капките кръв разядоха анорака му и изгориха кожата като киселина.

Рун продължи да тича, следван от лъвчето.

Още няколко създания го заплашиха, но те, изглежда, се стремяха повече да се измъкнат навън, отколкото да го нападат. Това обаче не се отнасяше за Кристиан и София, които бяха напреднали по леда. Двамата бяха принудени да оставят сандъка, за да се бият с постоянно растящата орда. Робите им лъщяха от покрилата ги кръв.

Проехтяха нови изстрели. Джордан беше презаредил пистолета си и стреляше по някакъв звяр в изумрудената си сфера, която все още оставаше цяла.

Рун се втурна през последните няколко метра към рубинената сфера.

Ерин още бе жива, сърцето блъскаше в гърдите й, дъхът й бе накъсан и задавен.

Сао видя приближаващия Рун и се усмихна. Рун знаеше, че монахът може във всеки момент да прекърши врата на Ерин като съчка, но засега Сао не го беше направил — може би за да се наслади по-пълно на момента.

Монахът освободи едната си ръка и вдигна кама към шията на Ерин.

„Не…“

Острието се впи в плътта, оставяйки дълъг и дълбок разрез в нежната й шия. Кръвта плисна като фонтан, когато монахът я пусна.

Ерин се свлече като чувал и падна на една страна, кръвта й димеше на снега.

Рун залитна, когато осъзна истината — раната беше твърде голяма, за да се спре кървенето, за да се излекува. Въпреки това се застави да измине оставащото разстояние. Нямаше да я изгуби. Беше се заклел да я защитава — не само като Рицар на Христа, но и като човек, който я обича, който не би могъл да си представи света без нея.

Сао посрещна яростта му с още по-широка усмивка, очите му блестяха злобно.

Това не беше дело на Луцифер.

Рун знаеше кой го гледа през тези очи.

 

 

12:07

От другата страна на езерото Легион се наслаждаваше на ужаса и поражението, изписани на лицето на Рицаря. Виждаше ги едновременно през очите на поробения монах и през тези на съсъда си.

Все още оставаше скрит сред скалите от южната страна на езерото, откъдето манипулираше събитията от разстояние и изчакваше подходящия момент да се разкрие.

Дълбоко в него пламъчето на Леополд примигваше, потресено от внезапната смърт на Жената от ръцете на монаха. Легион си помисли, че немощният пламък сигурно плаче с димни сълзи.

Колко лесно беше да накара триото да танцува според волята му!

С откраднатото знание на Юг дьо Пайен Легион ги бе изпреварил и свари монасите неподготвени.

„И с едно докосване те станаха мои.“

Легион смяташе да се възползва от тайната, която Юг не беше споделил с другите. Отшелникът знаеше, че счупеният камък не би могъл да отвори портала в тази долина. Юг бе сметнал, че монасите ще знаят как да го възстановят, затова Легион си помисли същото. За съжаление, след като възприе дългата им памет, той не откри подобно познание.

Обезсърчен, Легион състави нов план. Леополд и Юг дьо Пайен се доверяваха на Жената на Познанието, ценяха я изключително високо. Ако някой можеше да измисли как да възстановят камъка, щеше да е тя. Затова се скри и внимателно манипулира тримата монаси, използва ги да изкопчат истината от тримата, да ги накарат да работят за него.

И колко идеално се беше получило.

Жената наистина намери отговора и Воинът даде кръвта си. Заедно тримата отвориха портала и така за Легион остана простата задача да унищожи камъните, така че вратите никога да не се затворят отново. Светът щеше да бъде завладян от мрака. След като черният ангел се освободеше, градината щеше да бъде изчистена от човечеството и този рай щеше да остане единствено за Легион.

Обещание, дадено му с клетва от Луцифер.

Легион излезе от малката пещера в скалите и вдигна ръце към затъмненото слънце. Имаше съвсем малко време да завърши задачата си. Слънцето вече се раждаше отново в небето, издигаше се от пепелищата на затъмнението. Знаейки, че времето ще е кратко, той бе избрал скривалището си по-рано, най-близо до зеления камък и до Воина, който още го пазеше. Макар и възстановен, камъкът си оставаше най-слаб. Легион щеше да разбие най-напред него — след което щеше да унищожи останалите.

За да гарантира успеха си, беше примамил Рицаря да напусне поста си, като заплаши Жената. Легион изчака свещеника сангвинист да приближи, преди да убие първия от триото. След това щеше да унищожи Воина, който оставаше затворен в изумрудената светлина като птица в клетка. Едва тогава щеше да премахне и Рицаря, след като пречупи волята му, убивайки всички онези, които му бяха най-скъпи.

Но Легион нямаше да направи това сам.

Излезе под притъмнялото небе и обитателите на мрака се събраха около него като сенки. Започнаха да ближат опърпаните му ботуши, кланяха се и се умилкваха около него, хапеха се един друг от радост. Разбира се, че го обичаха.

Той ги беше освободил.

И сега щеше да освободи този свят от чумата на човека.

Погледна към Воина.

„И ще започна с този.“

 

 

12:08

Просната на една страна, Ерин притискаше гърлото си с ръце. Горещата кръв се процеждаше между пръстите й, а бузата й се опираше в студения сняг.

Можеше само да гледа как Сао прекрачва тялото й и посреща атаката на Рун с кървава кама в едната ръка и извита сабя в другата. От другата страна на огнената сфера стомана и сребро зазвъняха в яростни удари, контраудари и парирания. Лъвчето помагаше, като захапваше робата на монаха, за да го извади от равновесие, или се хвърляше в краката му.

Дори в това положение тя разбираше източника на това предателство, даваше си сметка как изкусно са били изиграни в тази свещена долина, как са били използвани като кукли на конци от Легион, все едно демонът ги беше обладал. Легион се нуждаеше от тях, за да се добере до двата камъка, да възстанови счупения и да отвори портала, за да може Луцифер да се издигне от мрака на езерото.

„И ние направихме всичко това.“

Гневът я грееше, макар че кръвта продължаваше да изтича през пръстите й.

Сао отстъпи към нея, мина през огъня и се върна в сферата. Демонът в него не й обръщаше внимание, може би вярваше, че тя вече е мъртва или най-малкото твърде слаба, за да се бие.

„Но аз съм нещо повече от Жената на Познанието.“

Тя изрита с крак и препъна Сао, изненадвайки демона. Докато той падаше, Рун замахна с карамбита си и заби острието дълбоко в окото на монаха. Използва ножа като лост, за да извърти главата на Сао и да я блъсне с все сили в гранитния стълб. Продължи да я блъска отново и отново, докато монахът не спря да се движи.

Едва тогава Рун се обърна и коленичи до Ерин.

„Поне няма да умра сама.“

Но в крайна сметка тя нямаше значение.

— Джордан… — успя да изграчи.

Рун хвана ръката й: отказваше да я остави.

Тя махна другата си ръка от гърлото си и бутна коляното му, за да го накара да помогне на Джордан. Вместо това той сложи своята ръка върху раната й. Пръстите му се стегнаха по-силно, сякаш знаеха къде точно да натискат, за да затворят най-големите артерии.

Ерин искаше да окаже съпротива, но не й оставаха сили.

Лъвчето се въртеше неспокойно от другата страна на огнената завеса, сякаш искаше да се притече на помощ, но не можеше.

Ерин стисна зъби. Не искаше да ги предава. Тя беше Жената на Познанието и работата й не беше свършена. Щеше да се бори по единствения начин, който й оставаше.

Обърна се малко, за да освободи раницата на гърба си, и прошепна:

— Евангелието.

В книгата несъмнено щеше да има някакъв отговор. Беше я носила досега не само защото нямаше доверие на Бернар, но и защото знаеше, че книгата трябва да има още някаква роля. Тя беше обвързана с нея. И това трябваше да е от значение.

„Но ако умра, потенциалът на Евангелието умира с мен.“

Не можеше да позволи това да се случи, без да опита всичко.

Може би решил, че това е последното й желание, Рун пусна гърлото й, хвана ръката й и й показа как най-добре да притиска. Едва тогава взе кутията от раницата и извади евангелието. Постави книгата отворена в снега, после бързо натисна отново гърлото на Ерин, като шепнеше молитва.

Ерин завъртя глава и бузата й докосна ръба на подвързията. Повечето страници бяха празни и все още чакаха да бъдат запълнени с думите, написани от Христос преди много време. Бернар веднъж й бе казал, че Кървавото евангелие може да съдържа ключа към освобождаването на божественото у всеки и че това познание вероятно е скрито на тези празни страници. А ето че заради нея светът можеше никога да не разбере дали наистина е така.

Рун беше отворил книгата на страницата, на която бяха изписани последните редове от пророчествата, може би с надеждата, че тя ще открие някакъв допълнителен смисъл там. Но златните думите сияеха, сякаш й се подиграваха за провала й.

С треперещ пръст Ерин прелисти и сложи окървавената си ръка на следващата празна страница. Усети как листът се затопля под дланта й, как повърхността става странно гладка.

Рун ахна, когато под пръстите й се появиха златни думи, сякаш се изписваха в момента, ред по ред, и запълниха празното място.

Той обърна страницата вместо нея, после отново.

Появяваха се още думи, още редове.

Рун прелисти бързо и промълви благоговейно:

— Цялата книга е изписана.

Ерин загледа отворената страница и осъзна, че не може да разчете думите. Текстът, изглежда, бе написан на еноховия език, измислен от Джон Дий да говори с ангелите.

Затвори очи. Не можеше да разбере защо Христос е избрал да допише евангелието на този език, след като предишните пророчества бяха на гръцки, на езика на човека. Защо да продължава на езика на ангелите? Само един отговор имаше смисъл. Може би тези нови думи — а може би цялото евангелие — не бяха предназначени за човечеството, а за ангелите.

Не, не за ангелите, осъзна тя и отвори очи. „За ангел… за един ангел.“

Нищо чудно, че текстът се появяваше сега, в тази долина.

Обърна се към единствения ангел тук.

Луцифер седеше на черния си трон и гледаше право към нея.

Ерин се вкопчи в коляното на Рун и тихо изграчи:

— Знам… Знам какво трябва да направя.