Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (2)

1.

17 март, 16:07

Ватиканът

„Гледай да не те хванат.“

Предупреждението бе напрегнало всичките й мускули.

Доктор Ерин Грейнджър клечеше зад каталога в средата на читалнята на Ватиканската апостолическа библиотека. Изящни стенописи красяха бялата повърхност на засводения таван високо над нея. Лавици с най-редките книги на света се простираха от двете й страни. Библиотеката съдържаше над седемдесет и пет хиляди ръкописа и повече от един милион книги. Ерин беше археолог и при други обстоятелства би дала мило и драго, за да прекара часове и дни на това място, но неотдавна то се беше превърнало по-скоро в затвор, отколкото да е място, където се правят открития.

„И днес трябва да избягам от него.“

Не беше сама. Съучастникът й бе отец Кристиан. Той стоеше до нея, без да се крие, и мълчаливо я подканваше да побърза. Имаше вид на млад свещеник, висок, с тъмнокафява коса и пронизващи зелени очи, с високи скули и гладка кожа. Лесно можеха да го сбъркат с трийсетинагодишен, но всъщност беше десетилетия по-стар. Навремето чудовище, стригой, създание, хранещо се с човешка кръв, много отдавна той бе постъпил в католическия Орден на сангвинистите и бе дал клетва да живее изцяло от кръвта Христова. Сега бе сангвинист и един от малцината, на които Ерин имаше пълно доверие.

Затова му повярва за непознатата до нея.

Младата монахиня сестра Маргарет се криеше до Ерин зад каталога. Дишаше тежко и се мъчеше да се освободи от тъмните си одежди. Забрадката й вече лежеше на пода между тях. Ако се съдеше по избилата на челото й пот, тя беше човешко същество. Ерин можеше да се закълне, че чува лудото туптене на сърцето й. Вероятно и нейното тупкаше така.

— Вземи — каза Маргарет, докато разпускаше дългата си руса коса. Тъмните й кехлибарени очи погледнаха Ерин. Сестра Маргарет беше с нейния ръст и цвят на кожата, което я правеше жизненоважна за плана.

Ерин нахлузи одеждата на Маргарет. Черният шевиот погали бузите й. Дрехата беше току-що изпрана и ухаеше приятно. Ерин я навлече и се помъчи да я оправи колкото се може по-добре, без да се изправя. Маргарет й помогна да сложи бялата забрадка, като я нагласи така, че да скрива русата й коса, и прибра няколко непослушни кичура.

След като приключи, сестрата се дръпна и я огледа критично.

— Какво мислиш? — попита Кристиан с крайчеца на устата си, като се облегна на каталога, за да ги скрие по-добре.

Маргарет кимна доволно. Ерин вече приличаше на обикновена монахиня, на практика анонимна във Ватикана, където единствено туристите и свещениците бяха повече от сестрите в техните одежди.

За да завърши маскировката, Маргарет й нахлузи на шията черна връв с голям сребърен кръст и й подаде сребърен пръстен. Ерин го сложи на безименния си пръст и си даде сметка, че никога досега не е носила халка.

„На трийсет и две, а така и не се омъжих.“

Знаеше, че отдавна мъртвият й баща щеше да се ужаси. Той разпалено проповядваше, че висшият дълг на една жена пред Бог е да ражда деца. Разбира се, щеше да изпита не по-малък ужас, ако можеше да научи, че е завършила светско училище, защитила е докторат по археология и е прекарала последните десет години в доказване, че голяма част от написаното в Библията не почива на никакви чудеса. Ако не се беше отрекъл от нея, задето беше избягала като тийнейджърка от религиозната комуна, сега щеше направо да я прокълне. Но Ерин беше постигнала мир с това положение.

Преди няколко месеца й се откри възможност да надзърне в тайната история на света — свят, който не се обясняваше от учебниците, по които бе учила в училище, нито от науката, която бе основата на личната й вяра. Беше срещнала първия си сангвинист — живо доказателство, че чудовища съществуват и че отдаването на Църквата може да ги опитоми.

Въпреки това голяма част от нея си остана все така скептична, все така съмняваща се във всичко. Макар да бе приела съществуването на стригои, това стана едва след като беше срещнала един от тях, бе видяла свирепостта му и бе изпитала острите му зъби. Вярваше само на онова, което можеше да провери лично, и именно затова бе настояла на този план.

Маргарет прибра русата си коса на опашка, както обикновено я носеше Ерин. Под одеждите си монахинята вече бе облякла старите джинси и една бяла памучна риза на Ерин. От разстояние спокойно можеше да мине за нея.

„Или поне се надявам да мине.“

Двете се обърнаха към Кристиан за окончателното му одобрение. Той вдигна палец, след което се наведе и прошепна в ухото на Ерин:

— Ерин, опасността е съвсем истинска. Каниш се да навлезеш в забранена територия. Ако те пипнат…

— Знам — каза тя.

Той й подаде сгъната карта и ключ. Тя посегна да ги вземе, но Кристиан не ги пусна.

— Готов съм да дойда с теб — каза той, гледаше я загрижено. — Само кажи.

— Само че не можеш — възрази тя. — Знаеш го.

Погледна Маргарет. Ако искаха планът да успее, Кристиан трябваше да остане в библиотеката. Той бе назначен за телохранител на Ерин. При това напълно основателно. Напоследък атаките на стригои из цял Рим бяха зачестили. Нещо бе накарало чудовищата да се размърдат. И не само тук. Новините от цял свят показваха нарушаване на равновесието между светлината и мрака.

„Но какво го причинява?“

Ерин си имаше своите подозрения, но се нуждаеше от потвърждение, преди да ги сподели, и това престъпване на границите можеше да й даде отговорите, които й трябваха.

— Внимавай — каза Кристиан и най-сетне пусна картата и ключа. После хвана Маргарет за ръка и й помогна да се изправи. Надяваха се, че всички ще приемат, че блондинката до него е Ерин, и че никой няма да забележи отсъствието й.

— Кръвта — прошепна Ерин. Нуждаеше се от нея толкова, колкото и от ключа.

Кристиан кимна незабележимо и измъкна стъкленица, съдържаща няколко милилитра от собствената му черна кръв. Ерин прибра студения съд в другия си джоб, до малкото фенерче.

Кристиан докосна кръста на гърдите си и прошепна:

— Спипай ги.

И поведе сестра Маргарет към масата, на която Ерин беше оставила раницата и бележника си. Ерин впери поглед в раницата. Никак не й се искаше да я зарязва. Вътре в нея, затворен в специална кутия, се намираше том, по-ценен от всички древни томове, пазени в тайните архиви на Ватикана.

В кутията се намираше Кървавото евангелие.

Книгата с пророчества, написана от Христос със собствената му свята кръв. Само няколко страници от нея се бяха разкрили. Ерин си представи огнените редове, оживели на древните празни листа. Строфи от загадъчни пророчества. Някои вече бяха разчетени; други си оставаха загадка, която тепърва трябваше да се разреши. Но още по-интригуващи бяха стотиците празни страници, които все още не бяха показали скритото си съдържание. Носеше се слух, че тези изгубени тайни може би съдържат цялото познание за вселената, за Бог, за смисъла на битието и за това какво има отвъд него.

Устата й пресъхна само при мисълта, че може да остави подобен извор на познание. Гордостта също я гъделичкаше, тъй като тя знаеше, че това познание е предназначено за нея. В пустинята на Египет книгата се беше свързала с нея. Думите й можеха да бъдат прочетени само ако тя държеше тома в ръцете си. Затова до този момент го беше носила със себе си навсякъде и никога не го бе изпускала от поглед.

Но сега трябваше да го направи.

Монахините не носеха раници, така че ако искаше маскировката да проработи, трябваше да остави безценния том на вещите грижи на Кристиан.

„И колкото по-бързо приключа с това, толкова по-скоро ще се върна.“

Това я накара да се изправи. Трябваше да измине голямо разстояние и ако не се върнеше до вечерта, когато затваряха библиотеката, щяха да ги хванат. Пропъди тази тревожна мисъл и наведе глава, за да не виждат лицето й. Пое дълбоко дъх и пристъпи иззад каталога в изпълнената с тихо мърморене читалня.

Никой не й обърна особено внимание, докато вървеше бавно към изхода. Заповяда си да запази спокойствие. Сетивата на сангвинистите бяха така чувствителни, че можеха да доловят ударите на човешко сърце. И можеха да се зачудят защо сърцето на сестра, вървяща в спокойната библиотека, препуска като обезумяло.

Вървеше между рафтове и учени, седнали зад полирани дървени маси, отрупани с книги. Много от тези учени бяха чакали години, за да дойдат на това място. Всички работеха върху задачите си с усърдието на свещеници. Навремето Ерин не се различаваше от тях — докато не откри друга, по-дълбока жила в историята. Известните текстове и познатите пътища вече не я задоволяваха.

И в това нямаше нищо лошо. Подобен обичаен научен подход вече не беше отворен за нея. Неотдавна беше освободена от мястото си в Станфорд след смъртта на неин студент по време на разкопки в Израел. Тя знаеше, че трябва да се подготвя за бъдещето, да се тревожи за кариерата си в дългосрочен план, но това беше без значение. Ако тя и другите не успееха, никой нямаше да има бъдеще, за което да се безпокои.

Бутна тежката врата на библиотеката и излезе в яркия италиански следобед. Пролетното слънце грееше приятно, но тя нямаше време да му се наслаждава. Ускори крачка и забърза през Светия град към базиликата „Св. Петър“. Навсякъде около нея се тълпяха туристи, които гледаха картите си и сочеха една или друга забележителност.

Тълпата я забави, но накрая Ерин стигна величествената базилика. Сградата символизираше папската власт и всеки, който я виждаше, усещаше силата и великолепието й. Макар Ерин да знаеше суровото й предназначение, прелестта на фасадата и огромните куполи винаги я изпълваха с благоговение.

Тръгна право към гигантските врати и мина между високите два етажа мраморни колони. Докато вървеше през атриума към централния кораб на огромната базилика, хвърли поглед надясно към „Пиета“ на Микеланджело, изобразяваща потъналата в скръб Мария, прегърнала мъртвото тяло на сина си. Статуята й послужи като напомняне и я накара да ускори крачка.

„Много майки ще скърбят за децата си, ако се проваля.“

Въпреки това нямаше представа какво прави. През последните два месеца беше преровила библиотеката на Ватикана, търсейки истината зад последното пророчество от Кървавото евангелие: „Тримата заедно трябва да се изправят пред последната си задача. Оковите на Луцифер са скъсани и неговият Потир си остава изгубен. Нужна е светлината и на тримата, за да бъде изкован Потирът наново и да го прогони обратно във вечния му мрак.“

Скептикът у нея — същият, който още не можеше да приеме истината за стригои, ангели и чудеса, разкриващи се пред очите й — се запита дали задачата й изобщо е възможна.

Да изкове наново някаква стара чаша, преди Луцифер да се е освободил от Ада?

Звучеше повече като древен мит, отколкото като дело, което трябва да се извърши в модерни времена.

Но тя беше една от тримата предсказани, за които се говореше в Кървавото евангелие. Тримата, описани като Рицаря на Христа, Воина на Човека и Жената на Познанието. И в ролята на тази учена жена именно Ерин трябваше да открие истината зад загадъчните думи.

Другите двама очакваха решението й и работеха върху своите задачи, докато тя ровеше в библиотеката на Ватикана и се опитваше да намери отговори. В момента не бяха в Рим и й липсваха. Искаше й се да са до нея, дори само като слушатели на многобройните й теории.

Разбира се, това не изчерпваше всичко по отношение на сержант Джордан Стоун, Воина на Човека. През няколкото кратки месеца, откакто се срещнаха, тя се бе влюбила в коравия и хубав войник с неговите пронизващи сини очи, небрежен хумор и непоколебимо чувство за дълг. Той можеше да я накара да се разсмее и в най-напрегнатите моменти, беше й спасявал живота безброй пъти.

Какво в него можеше да не бъде обичано?

„Това, че не си тук.“

През последните няколко седмици той бе започнал да се отдръпва от нея и от всичко друго. Отначало Ерин си помисли, че е разстроен, защото е откъснат от обичайната си работа в армията и е назначен към сангвинистите против волята му. Но напоследък започна да подозира, че тази отдалеченост идва от нещо по-дълбоко и че започва да го губи.

Загризаха я съмнения.

„Може би не иска този вид връзка, който търся аз…

Може би не съм подходящата жена за него…“

Дори мисълта за това беше непоносима.

Третият, отец Рун Корза, беше още по-проблематичен. Рицарят на Христа бе сангвинист. Ерин беше започнала да уважава силния му морален кодекс, невероятните му бойни умения и всеотдайността му към Църквата, но в същото време се страхуваше от него. Малко след като се срещнаха той пи от кръвта й в момент на крайна необходимост, като едва не я уби в тъмните тунели под Рим. Дори сега, докато вървеше през „Свети Петър“, Ерин ясно си спомняше как острите му зъби пронизват гърлото й, странния екстаз на момента, определил завинаги действието като еротично и в същото време смущаващо. Тази мисъл я плашеше и запленяваше.

Засега двамата оставаха близки колеги, макар че помежду им винаги се усещаше предпазливост, сякаш и двамата знаеха, че линията, която е била прекрачена в тунелите, никога няма да може да бъде заличена напълно.

„Може би затова Рун изчезна от Рим през последните месеци.“

Въздъхна и отново й се прииска двамата да бяха тук, но знаеше, че задачата, пред която е изправена, е единствено нейна. При това много трудна задача. Ако тримата трябваше да възстановят нещото, наречено Потир на Луцифер, тя трябваше да открие нещо за естеството на чашата от пророчеството. Беше претърсила архивите на Ватикана — от мухлясалите от времето подземни крипти до високите рафтове в Torre di Venti, Кулата на ветровете, чиито стъпала някога изкачвал великият Галилей. Но въпреки всичките си усилия беше останала с празни ръце. Оставаше й да проучи още само една библиотека, колекция, която бе забранена за всеки с биещо сърце.

Bibliotheca dei Sanguines.

Библиотеката на Ордена на сангвинистите.

„Но първо трябва да стигна дотам.“

Библиотеката бе скрита дълбоко под „Свети Петър“, в тунелите, достъпни единствено за Ордена на сангвинистите, за онези стригои, които бяха дали клетва да служат на Църквата, които бяха загърбили употребата на човешка кръв, за да живеят единствено от кръвта Христова — или по-точно от вино, превърнато чрез благословия и молитва в светата напитка.

Ерин закрачи по-енергично през огромната базилика и забеляза, че охраната от швейцарски гвардейци е подсилена. Целият град-държава беше под повишена тревога поради зачестилите атаки на стригои. Дори тя, която се беше заровила изцяло в книгите, беше чувала да се говори, че чудовищата, извършващи убийствата, са някак по-силни, по-бързи и по-трудни за убиване.

Но защо?

Това бе друга загадка, чието решение би могло да се открие в тайната библиотека.

През последните няколко месеца Ерин беше прочела хиляди прашни папируси, стари пергаменти и издълбани глинени таблички. Текстовете бяха записани на много езици, изписани от много ръце, но никой от тях не съдържаше информацията, която й бе нужна.

„Тоест допреди два дни…“

В Кулата на ветровете беше открила стара карта, скрита между страниците на копие на Книгата на Енох. Беше издирила древноеврейския текст, приписван на прадядото на Ной, защото в него се говореше за паднали ангели и техните смесени потомци, известни като нефилими. Именно Луцифер водил онези паднали ангели във войната срещу Небесата. Накрая той бил низвергнат, защото оспорил Божествения план за човечеството.

Но когато отвори древния том в Кулата на ветровете, от страниците падна карта. Беше нарисувана с плътно черно мастило върху пожълтяла хартия и анотирана с претрупан средновековен почерк. Картата показваше друга библиотека във Ватикана, по-стара от всички други.

Така Ерин научи за тайната библиотека.

Според картата тя бе скрита в Светилището, лабиринта от тунели и помещения под „Свети Петър“, който бе дом за някои от сангвинистите. В тези древни тунели те се събираха, за да прекарат незнайно колко години от безсмъртния си живот в медитация и молитва, откъснати от грижите на окъпания в светлина свят на стотици стъпки над тях. Някои бяха прекарали в онези помещения векове наред, като се поддържаха само с малки глътки обредно вино. Всеки ден свещеници носеха виното до неподвижните им форми и поднасяха сребърни чаши към бледите устни. Тези сангвинисти търсеха единствено покой и достъпът до тунелите им се контролираше строго.

Според картата в джоба й Светилището пазеше най-старите архиви на Ватикана. Ерин се беше консултирала с Кристиан за това място и бе научила, че повечето скрити там документи са били написани от безсмъртни сангвинисти, свидетели на събитията в древния свят. Някои от тях познавали самия Христос. Други били стари още преди него и влезли в ордена след стотици години диващина като стригои.

Макар че Светилището бе забранено за хора, Ерин беше слизала веднъж там заедно с Рун и Джордан. Тримата бяха отнесли Кървавото евангелие в Светая светих, за да получат благословията на основателя на Ордена на сангвинистите, известен като Възкресения. Но после Ерин беше научила, че той има име, което е по-важно за библейската история.

Лазар.

Той бил първият стригой, призован от Христос да служи.

Когато научи за библиотеката, Ерин се обърна към сегашния водач на ордена в Рим, кардинал Бернар. Поиска разрешение да влезе в библиотеката и да продължи проучванията си, но получи категоричен отказ. Кардиналът твърдо заяви, че нито едно човешко същество не бива да прекрачва прага й. Освен това я увери, че библиотеката съдържа единствено информация за самия орден и нищо, което би помогнало на издирванията й.

Ерин се изненада от реакцията му. Бернар смяташе знанието за безценно съкровище, което трябва да бъде заключено и скрито.

Тя се бе опитала да изиграе коза си. „Самото Кърваво евангелие ме помаза като Жена на Познанието“ — напомни тя на Бернар и цитира пророчеството, разкрито в пустинята: „Жената на Познанието сега е свързана с книгата и никой не може да ги раздели“.

Въпреки това той не отстъпи. „Познавам надлъж и нашир библиотеката. Никой в Светилището не е бил с Луцифер и падналите му ангели. Историите за падението му са били записани много след самото събитие. Така че няма разказ на очевидец за това как или къде е паднал Луцифер, къде е затворен и как са били изковани или как биха могли да се поправят оковите, които го свързват с вечния мрак. Ровенето в онази библиотека би било губене на време, дори ако не бе забранена.“

Докато гледаше твърдите му кафяви очи, Ерин осъзна, че той няма да наруши древните правила. А това означаваше, че трябва да намери друг начин да слезе там.

Погледна през последните няколко метра на базиликата към статуята на свети Тома — апостола, който се съмнявал във всичко, докато не му покажат доказателство. Усмихна се леко въпреки нервността си.

„Ето апостол, с когото сме лика-прилика.“

Продължи към статуята. Под краката й имаше малка врата. Обикновено бе неохранявана, но когато зави, Ерин видя на прага швейцарски гвардеец, наполовина скрит в нишата. Стисна зъби и се отдръпна. Знаеше кой е виновникът за това нововъведение.

„Мътните да те вземат, Бернар.“

Кардиналът явно беше поставил стражата след разгорещения им разговор, защото бе заподозрял, че тя може да се опита да се промъкне на своя глава долу.

Затърси решение — и го откри в ръцете на едно момиче на няколко крачки от нея. Детето беше на седем-осем, отегчено, тътреше крака по богато украсените мраморни плочки. Подмяташе си зелена топка за тенис. Родителите на момичето вървяха на няколко метра пред него и разговаряха оживено.

Ерин бързо се изравни с момичето и каза:

— Здравей.

Детето я погледна и сините му очи се присвиха подозрително. Носът му бе покрит с лунички, червената му коса бе сплетена на две плитки.

— Здравейте — с неохота отвърна момичето, сякаш го бяха учили, че винаги трябва да отговаря на монахини.

— Ще ми дадеш ли за малко топката си?

Момичето тутакси скри топката зад гърба си.

„Добре, смяна на тактиката.“

Ерин извади банкнота от пет евро и вдигна ръка.

— А може ли да я купя?

Детето се ококори към изкушението — и протегна мъхнатата топка, готово на размяната, като предпазливо поглеждаше към гърбовете на родителите си.

След като сделката приключи, Ерин изчака детето да се отдалечи и да настигне майка си и баща си. После хвърли топката в дълга дъга през нефа към групичката хора, спрели на няколко метра от стоящия на пост гвардеец. Топката улучи дребен мъж със сиво палто по темето.

Той рязко извика и заруга на италиански. Гласът му отекна в огромното пространство на базиликата. Както се беше надявала, швейцарският гвардеец тутакси напусна поста си, за да разбере причината за врявата.

Ерин използва момента, забърза към вратата и пъхна в ключалката ключа, който й бе дал Кристиан. Поне пантите се оказаха добре смазани. Щом прекрачи прага, тя затвори вратата и я заключи. Сърцето й биеше лудешки.

Опря длан на вратата. В гърдите й се надигна тревога. „Как ще се върна, без да ме хванат?“

Но знаеше, че вече е късно да премисля.

Пътят вече беше само един.

Включи фенерчето и се огледа. Пред нея се простираше дълъг тунел. Таванът беше висок почти три метра, стените се извиваха над главата й. До вратата имаше прашна дъбова маса с восъчни свещи и кибрити. Тя взе няколко, но не ги запали. Можеха да й послужат за резерва, ако батерията на фенерчето се изтощеше.

Извади картата. На гърба й Кристиан бе начертал скица на тунелите, водещи към самото Светилище. Ерин — знаеше, че няма връщане назад — повдигна тежките си поли и закрачи. Трябваше да измине поне километър и половина, преди да стигне портата на Светилището.

Светлината на фенерчето играеше по стените, тесният лъч разкриваше входовете на странични тунели. Ерин ги броеше наум.

„Един погрешен завой и ще има да се лутам дни наред в този лабиринт.“

Страхът я накара да ускори крачка по тесните стълби и плетеницата от тунели. Малката стъкленица на Кристиан я потупваше по бедрото и й напомняше, че за знанието понякога трябва да се плати с кръв. Това беше послание, което й бе втълпено още като дете, и бе станало много реално, когато баща й откри книга, скрита под дюшека й. Грубият му глас отекна в ушите й и я повлече в миналото.

— Какво станало с Ева, когато яла от дървото на познанието? — попита баща й, надвесен над десетгодишната Ерин. Силните му фермерски ръце бяха стиснати в юмруци.

Тя не знаеше дали трябва да отговаря на въпроса и реши да премълчи. Той винаги се ядосваше повече от нещата, които казваше, отколкото когато си държеше езика зад зъбите.

Книгата — „Фермерски алманах“ — лежеше разтворена на грижливо изтърканите дъски на пода. Светлината на фенера осветяваше кремавите й страници. До този ден тя бе чела единствено Библията, защото баща й бе казал, че в нея се съдържа цялото знание, което може да й потрябва някога.

Но на страниците на алманаха Ерин бе открила ново знание — кога да се засяват семената, кога да се жъне, датите на различните фази на луната. Имаше дори няколко шеги, които се оказаха фатални. Ерин се беше разсмяла твърде силно и той я бе хванал, докато четеше.

— Какво станало с Ева? — отново попита той с тих и заплашителен глас.

Ерин реши да опита да се защити с цитат от Библията.

— „Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи“^[1] — хрисимо рече тя.

— Какво било наказанието й? — продължи баща й.

— „На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна“.^[2]

— А това е урокът, който ще научиш от моята ръка.

Баща й я накара да избере върбова пръчка и й нареди да коленичи. Ерин послушно коленичи на чистия под и вдигна роклята си над главата. Майка й я беше ушила и тя не искаше да я изцапа. Сгъна грижливо дрехата и я постави до себе си. После стисна студените си колене и зачака ударите.

Той винаги я караше да чака дълго, сякаш знаеше, че очакването на болката е почти толкова лошо, колкото и самият удар. Полазиха я тръпки. С крайчеца на окото си погледна алманаха и не изпита съжаление.

Първият удар изплющя върху кожата й и Ерин прехапа устни, за да не извика. Ако го направеше, той щеше да я накаже още повече. Шибаше гърба й, докато не потече кръв и не се просмука в бельото й. По-късно тя щеше да почисти ярките червени капки от стените и пода. Но първо трябваше да издържи ударите, да изчака, докато баща й не реши, че кръвта е достатъчно.

Потръпна при спомена — тъмните тунели го правеха някак по-истински. Усети парене в гърба, сякаш тялото й помнеше старата болка и научения урок.

„За познанието се плаща с кръв и болка.“

Още преди гърбът й да заздравее влезе в офиса на баща си и дочете тайно алманаха. Един от разделите бе посветен на синоптичните прогнози. Цяла година Ерин следеше дали авторите са знаели какво ще е времето и откри, че често грешат. И тогава осъзна, че написаните в книгите неща може да са грешни.

Дори нещата в Библията.

Тогава страхът от наказанието не я беше спрял.

„Няма да ме спре и сега.“

Най-сетне се озова пред вратата към Светилището. Не беше главният вход, а рядко използвана задна врата, която се намираше недалеч от библиотеката. Приличаше на гола стена с малка ниша, в която имаше нещо като купа или чаша от камък.

Ерин знаеше какво трябва да направи.

Тайната врата можеше да се отвори единствено от кръвта на сангвинист.

Бръкна в джоба си и извади стъкленицата на Кристиан. Погледна черната течност вътре. Кръвта на сангвинистите бе по-гъста и по-тъмна от човешката. Можеше да се движи по своя воля, да тече по вените без нуждата от биещо сърце. Това бе горе-долу всичко, което знаеше за субстанцията, която поддържаше сангвинистите и стригоите, но внезапно й се прииска да научи повече, да разкрие тайните на тази кръв.

Но не сега.

Изсипа тъмното съдържание на стъкленицата в каменната купа и изрече на латински:

— Защото това е чашата на Моята кръв, на новия и вечно жив Завет.

Кръвта в купата се развълнува, движеше се сама, доказваше неестествената си същност.

Ерин затаи дъх. „Нима вратата ще отхвърли кръвта на Кристиан?“

Отговорът дойде, когато тъмната течност се просмука в камъка и изчезна без следа.

Ерин въздъхна с облекчение и прошепна последните думи:

— Mysterium fidei.^[3]

Отстъпи от стената. Сърцето й сякаш се беше качило в гърлото й. Всеки сангвинист наоколо щеше да чуе издайническото туптене и да разбере, че тя е чужденец тук.

Стената бавно се отвори. Ерин направи крачка към очакващия мрак и си спомни болезнения урок на баща си. За познанието се плаща с кръв и болка.

Тъй да бъде.