Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (38)

37.

20 март, 11:22

Долината Тсум, Непал

Елизабет влезе последна в храма: вървеше след другите като някой от простолюдието. Яд я беше, че са я избутали отзад, но това й даваше възможност да наблюдава всичко, свободна от мнението на Рун и останалите. Юг дьо Пайен й беше показал друг начин да живее, друг начин да балансира светлината и мрака, нощта и деня. Тези монаси очевидно вървяха по същия път.

„Бих могла да науча на същото и Томи.“

Затова засега не бързаше, надяваше се да научи колкото се може повече, преди да се измъкне и да се върне при Томи, да спаси момчето от смъртта, която не заслужаваше.

Когато влезе в храма, усети аромата на жасмин, който изпълваше просторната зала. Каменният под беше изваян така, че да прилича на дъски; само за тяхната изработка сигурно са били нужни години всеотдаен труд. Спокоен Буда ги очакваше в другия край на дългото помещение. За разлика от статуята отвън, тази беше с отворени очи.

Запита се защо храмовият комплекс е толкова голям, щом тук живеят само трима монаси. Ослуша се за други, но не чу издайническо влачене на сандали по камък, шумолене на роба върху кожа, тракане на молитвени броеници. Изглежда, в долината бяха останали само тези трима стражи.

Монасите ги отведоха при голяма алена маса, върху която беше поставен нисък сребърен поднос. Масата се намираше пред Буда. В подноса имаше пясък и соли с всевъзможни цветове и нюанси, подредени по такъв начин, че образуваха изящна картина. Тя беше реплика на долината отвън — бял пясък за снега, черна сол за езерото. На единия бряг се издигаха две сиви дървета с точно копирани извити клони.

Лъвчето подуши подноса и Рун махна на любопитното животно да се дръпне назад.

Тримата монаси заобиколиха масата, хванаха Ерин, Джордан и Рун за ръце и ги отведоха при различни ъгли на подноса. Всеки от тях застана на един ъгъл, а дърветата заемаха четвъртия.

Сао посочи и пръстът му се задържа над мъничка фигурка в пясъка, намираща се от страната на Ерин. Пусна пред нея малък рубин и каза напевно:

— Слънцето изгрява на изток.

Друг монах пристъпи до Рун и с малка сребърна пипета пусна съвършена капка вода като перла върху пясъка пред фигурата от тяхната страна.

— Луната залязва на запад — каза Сао.

Последният монах се наведе до Джордан и леко духна зелено зрънце от малката си длан. То се понесе надолу и кацна пред изобразената там фигура.

— Градината събира светлина от юг — каза Сао. След това отиде при последния ъгъл и посочи двете нарисувани дървета. — А вечните корени закотвят севера.

— Какво означава това? — попита Джордан.

— Така ще отворим портала, нали? — попита Ерин.

Сао кимна.

— Камъните трябва да бъдат поставени на стълбове, всеки на съответното му място. Когато слънцето достигне зенита и светлината му падне върху тях, камъните ще засияят и светлината им ще озари езерото. Щом лъчите им се съберат, ще се роди нова светлина, която ще бъде чистобяла.

Ерин изглеждаше леко скептична.

— Значи казвате, че трите отразени цвята — червен, син и зелен — ще се обединят, за да се получи бяла светлина.

Джордан се изправи.

— Има логика. Също като старите телевизионни екрани, в които има излъчватели на същите цветове. От тях се получават всички останали.

Сао предложи по-елегантен отговор.

— Мракът е отсъствие на светлина, докато в бялото се крие дъга.

— Пълният спектър — каза Джордан.

— И после какво? — попита Елизабет, която не разбираше всичко това, но засега го приемаше.

— Чистата светлина ще прониже вечния мрак на езерото — обясни Сао. — И злото отдолу ще се издигне на повърхността подобно на цирей, пробит с нагорещена игла. Но не се бойте, пирамидата от светлина, създадена от трите камъка, ще удържи родените в зло същества и ще им попречи да влязат в нашия свят.

Елизабет започна да разбира.

— Като клетка с решетки от светлина.

— Точно така — рече Сао. — Но трябва много да внимаваме. Ако камъните помръднат, докато порталът е отворен, решетките от светлина ще се счупят и злото ще излезе на свобода.

— Имам усещането, че сте го правили и преди — каза Джордан.

— Така ли връщаме създанията, които се измъкват? — попита Ерин. — Онези като онова йети?

На лицето на Сао се изписа скръб.

— Това е единственият начин да ги върнем в тъмния им свят и да възстановим равновесието тук.

Единият от монасите леко докосна с пръст робата на Сао, сякаш го подканваше да побърза. За тези тихи души простият жест сигурно бе еквивалент на рязко разтърсване.

Сао кимна.

— А сега сме изправени пред още по-тежка задача. Мракът набираше сили през последните няколко месеца. Тъмният владетел, който управлява долу, онзи, когото наричате Луцифер, е скъсал оковите си, за да пробие повърхността на езерото. Трябва да отворим портала и да поправим скъсаните окови, преди да се е освободил напълно.

— И как ще го направим? — попита Ерин.

— Трябва да го призовем при портала, да го подмамим с онова, на което не може да устои. — Сао ги погледна. — С децата на този свят — Воина, Жената и Рицаря, който е овладял черната кръв на владетеля.

Ерин го погледна втрещено.

Джордан поклати глава.

— Иначе казано, ще играем ролята на стръв.

Дори Рун изглеждаше потресен.

— И след като призовем Луцифер, какво трябва да направим? Как да го оковем наново?

— Приготвили сме се за този ден. Още преди хилядолетия. Благословеният храм бе изсечен не само като хранилище за трите камъка, но и да защитава и запази свято велико съкровище, направено от велики ръце. Единствено Просветленият може да създаде подобно съвършенство.

Сао се обърна и се поклони на статуята.

— Буда — с благоговение промълви Ерин.

Тримата монаси пристъпиха към статуята и Сао отвори в корема й вратичка — тя беше така майсторски скрита, че дори Елизабет не бе успяла да я забележи. От кухината вътре другите двама монаси извадиха голям сандък от полирано бяло дърво, върху чиито стени бяха изрисувани цъфнали лотоси.

От напрегнатите лица на носачите си личеше, че сандъкът е невероятно тежък. Въпреки това те го вдигнаха високо, сякаш се бояха да не докосне земята. Докато го държаха така, Сао вдигна капака му — и отвътре ги лъхна вълна от святост.

Сангвинистите ахнаха. Рун се наведе към сандъка, привлечен от благословения извор. Елизабет отстъпи назад — искаше да се махне, светостта на сандъка разкриваше тъмните местенца в нея.

Дори лъвчето наведе глава и легна по корем.

Джордан и Ерин пристъпиха напред, за да видят съкровището.

— Вериги — каза Джордан. — Сребърни вериги.

Веригите наистина бяха от най-чисто сребро, от което пламтеше святост. Всяка брънка бе самото съвършенство, изваяна и гравирана така, че да показва всяко листо и създание, живели под слънцето. Сякаш цялата природа бе представена в сребро.

— И с това ще оковем Луцифер? — попита Ерин.

Сао погледна първо нея, после Джордан.

— Не вие. Единствено създания като нас и като спътниците ви могат да отнесат това съкровище през пирамидата от светлина. Пресичането на тази преграда би означавало смърт за онзи, чието сърце още бие. Само прокълнатите, които балансират светлината и мрака в себе си, могат да минат непокътнати.

Сао се поклони на двамата монаси и на сангвинистите.

Кристиан излезе напред.

— Нека аз ида. Рун трябва да пази стълба на тази пирамида. Аз мога да вляза в нея и да отнеса оковите при Луцифер.

— Но не сам — каза София. — Ще дойда с теб.

Ако се съдеше по напрегнатите рамене на монасите, държащи сандъка, щяха да са нужни двама сангвинисти, които да го носят. Може би дори трима. Но Елизабет не се обади. Нямаше да отиде, освен ако не й бъде наредено, а може би щеше да откаже дори и тогава.

Сао пристъпи и преди Кристиан и София да успеят да реагират, падна на колене да целуне ръцете им.

— Нашата благословия е с вас. Пътят в мрака в пирамидата от светлина няма да е лесен.

— Хм-м… — промърмори Ерин.

— Какво има? — попита Джордан.

Археоложката обърна гръб на монасите и протегна ръка към него.

— Дай да видя зеления камък.

Джордан бръкна в джоба си, извади двете половини и й ги даде. Докато сангвинистите продължаваха да гледат като омаяни сандъка и съдържанието му, Елизабет застана до Ерин. Ерин намести двете половини и завъртя камъка, за да разгледа вграденото в него изображение. Само че този път го обърна наопаки.

— Възможно ли е символът да представя въпросната пирамида от светлина? — попита тя.

Ерин се обърна към Сао за потвърждение. Камъкът в ръцете й се размести и двете половини се разделиха.

Монахът първо замръзна, после за първи път показа силна реакция и ведрите му черти се разкривиха от ужас и потрес.

— Не, не може да бъде! — Ужасът се смени с ярост и той пристъпи заплашително към Ерин. — Какво сте направили?

Ерин се дръпна, а Рун побърза да застане между нея и монаха и каза с недвусмислено предупредителен тон:

— Не е направила нищо.

Сао поклати шава.

— Камъкът на градината е счупен. В това състояние той не може да отвори портала. — Монахът ги погледна сломено. — А щом ключът е счупен, няма бъдеще. Светът ще свърши днес.

 

 

11:34

Ерин се взираше в двете половини в ръцете си и се мъчеше да потисне надигащото се в нея отчаяние. „Нима мисията ни е била обречена от самото начало?“ Отказа да приеме това, не и след всичката кръв и жертви, които бяха нужни, за да стигнат до долината.

— Трябва да има някакъв начин да го оправим — каза тя.

Джордан взе парчетата.

— Да, ама си забравих лепилото в другите панталони.

— Не разбирате — рече Сао. — Камъкът не е просто счупен. Той е осквернен. Усещам късчетата мрак, които още се таят в сърцето му.

Ерин си представи камбаната на Джон Дий и стотиците стригои, превърнати на пепел в нея, така че мрачната им същност да бъде затворена в свещения камък.

— Може ли да бъде пречистен? — попита тя. — Кръстен?

Свещеният ритуал на кръщението можеше да отмие първородния грях от душата. Не можеше ли същото да важи и за камъка?

— Само доброто може да унищожи злото — рече Сао. — Само светлината може да прогони мрака. Само най-голямото добро и най-ярката светлина могат да пречистят подобно осквернение.

Монахът се обърна да се посъветва със събратята си. Тримата си зашепнаха на санскрит. На Ерин й се искаше да може да ги разбира, но усещаше, че отговорът няма да дойде от тях.

„Аз съм Жената на Познанието.“

Погледна изумрудените отражения в ръцете на Джордан — а после рисунката от пясък. Загледа се в трите фигури, представящи Arbor, Aqua и Sanguis, и си спомни нещо, което бе казал Юг.

„Трябва да разрешите загадката, за да получите камъка, който принадлежи на вас.“

Погледна Джордан и видя как светлината играе по лицето му. Проблясващите зелени петънца приличаха на мънички листа, растящи от алените линии. Сякаш камъкът наистина бе семе, покълнало вътре в Джордан.

Заговори на глас.

— Тези камъни… свързани ли са индивидуално с нас?

Сао се обърна към нея.

— Така е казано в притчите на Просветления. „Дъщерята Евина ще бъде обвързана с червения камък с кръвта си. Синът Адамов ще бъде прикрепен към зеления камък чрез връзката си със земята. А Безсмъртният ще се събере със синия камък, защото е укротил природата си, за да крачи под синьото небе.“

На Ерин й се искаше да има време да прочете сама всички тези притчи, но вместо това се съсредоточи върху належащия проблем.

— Щом камъкът на Сина на Адам е счупен, може би самият Син е в състояние да го поправи — каза тя. Погледна Джордан и снежнобелия лъв, които бяха свързани. — Кръвта на Джордан съдържа същностите на ангели, на същества от светлина и добро. Може би тяхната чистота може да отмие мрака от камъка.

— И щом кръвта може да изцелява Джордан — добави Рун, — може би тя има и силата да изцели камъка.

Джордан сви рамене.

— А ако не се получи, нищо не ми пречи просто да държа двете половини заедно.

Ерин разбираше, че той се шегува само наполовина.

— Какъв друг избор имаме? — попита тя.

— Ерин е права — високо каза Кристиан и погледна към тавана, най-вероятно защото усещаше слънцето. — Каквото и да правим, най-добре да го направим бързо.

— Да видим тогава на какво е способна кръвта ми. — Джордан извади камата от кубинката си. — Едва ли мога да оскверня камъка повече, отколкото вече е осквернен.

И вдигна острието към китката си.

— Не, не тук! — възкликна Сао. — Забранено е да се пролива кръв в свещения храм.

— Къде тогава? — попита Джордан и спря с опряно в кожата острие.

Ерин знаеше, че нямат повече време за умуване. Посочи пясъчната картина и каза:

— Ще трябва да опитаме, когато заемем местата си. — Обърна се към Сао. — Къде е третият камък? Синият, който е у вас?

„Онзи, който е за Рун.“

Сао кимна на един от събратята си, който се върна при корема на Буда и извади второ ковчеже, също бяло, но с изрисувано небе и пухкави облаци. Носеше го с лекота. Отиде при Рун и му го връчи.

Рун понечи да вдигне капака, но Ерин го спря.

— Недей — предупреди го тя, спомняйки си ефекта, който бе оказал Sanguis върху Джордан в църквата на Юг. Не искаше и този камък да запее и да го отнесе като тогава.

Посочи към изхода и каза:

— Сао, отведи ни по местата ни.