Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (1)

Лятото на 1606

Прага, Бохемия

„Най-сетне, почти се свърши…“

Английският алхимик, известен като Джон Дий, стоеше в тайната си лаборатория пред огромна камбана, изработена от безупречно гладко стъкло. Беше толкова висока, че човек можеше да застане прав в нея. Чудното изделие бе изработено от прочут стъклар от далечния остров Мурано край Венеция. В продължение на повече от година чираците надуваха огромните духала, а шепата посветени майстори използваха тайните си техники, за да превърнат колосалната перла разтопено стъкло в тази скулптура на съвършенството. След това минаха още пет месеца, докато докарат скъпоценната камбана от родния й остров до студения двор на Рудолф II, далеч на север. Когато пристигна, императорът на Свещената римска империя заповяда около нея да се построи тайна алхимическа лаборатория, заобиколена от помощни работилници, разположени дълбоко под улиците на Прага.

„Това бе преди десет дълги години…“

Сега камбаната стоеше на кръгъл железен постамент в ъгъла на основната лаборатория. Ръбовете на постамента отдавна бяха почервенели от ръжда. В долната половина на камбаната имаше кръгла врата, също от стъкло, залостена отвън с яки резета и запечатана така плътно, че не пропускаше дори въздух.

Джон Дий потрепери. Макар да бе изпълнен с облекчение, че работата му е към края си, изпитваше и тръпка на ужас. Беше започнал да мрази адското пъклено устройство, тъй като знаеше какво е ужасното му предназначение. Напоследък странеше от камбаната, доколкото можеше. Дни наред се туткаше из лабораторията, облечен в покрита с петна от химикали дълга роба, почти потапяше бялата си брада в стъклениците, а зачервените му очи старателно избягваха прашната стъклена повърхност.

„Но задачата ми вече е почти изпълнена.“

Обърна се, пристъпи до камината и посегна към полицата над нея. Изкривените му пръсти се заеха със сложните резета на малкото скривалище в мрамора. Единствено той и императорът знаеха за съществуването му.

Понечи да бръкне вътре, когато зад гърба му се разнесе бясно чукане. Обърна се пак към камбаната и създанието, което бе затворено вътре. Звярът бе уловен от верни на императора хора и домъкнат тук само преди часове.

„Трябва да действам бързо.“

Безбожният звяр блъскаше по вътрешната страна на камбаната, сякаш усещаше какво предстои. Въпреки свръхестествената си сила не можеше да се освободи. По-стари и много по-силни създания бяха опитвали, но безуспешно.

През последните години Джон бе затварял много подобни зверове в тази стъклена килия.

„Толкова много…“

Знаеше, че е в безопасност, но въпреки това слабото му сърце туптеше като лудо, животинската част в него усещаше опасността по начин, който логичният му ум не можеше да отхвърли.

Издиша треперливо, бръкна в скривалището над камината и извади нещо, увито в промазан плат. Платът бе покрит с восък и овързан с алена връв.

Като внимаваше да не счупи восъка, Джон Дий притисна нещото до гърдите си и го отнесе до закрития със завеса прозорец. Дори през плата и восъка нещото излъчваше ужасен студ, който вкочаняваше пръстите и ребрата му.

Отдръпна едва-едва завесата, за да пропусне лъчите на изгряващото слънце. С треперещи ръце остави вързопчето на светло върху каменното писалище и застана от другата страна, така че върху предмета да не пада никаква сянка. Извади от колана си тънък остър нож и разряза восъка и алената връв. Много внимателно отметна плата и по писалището се посипаха парченца восък.

Лъчите на ранното слънце осветиха онова, което се намираше в пашкула от восък и плат — прекрасен скъпоценен камък, голям колкото дланта му и сияещ в изумруденозелено.

Но това не беше изумруд.

— Диамант — прошепна той в тихото помещение.

Лабораторията се беше смълчала — създанието в камбаната се бе дръпнало уплашено от нещото, което сияеше на писалището. Очите на звяра се стрелкаха насам-натам, докато светлината се пречупваше от камъка и рисуваше по стените блестящи изумрудени жилки.

Без да обръща внимание на страха на пленника си, Джон впери поглед в сърцевината на диаманта, където се кълбеше мастилена чернота: пълзеше като смес от дим и масло, като живо същество, уловено в диаманта като създанието в камбаната.

„И слава богу.“

Докосна с пръст ледения скъпоценен камък. Според легендата той бил открит в дълбока мина в Далечния изток. Като за всички велики скъпоценни камъни, за този се мълвеше, че носи проклятие. Мъже бяха убивали, за да го притежават, и бяха умирали малко след като бе попадал в ръцете им. По-малки диаманти, добити от същата жила, красяха короните на далечни владетели, но този не беше използван за подобни суетни цели.

Джон Дий внимателно вдигна зеления диамант. Бяха минали десетилетия, откакто бе наредил да го издълбаят. Двама бижутери бяха изгубили зрението си, докато работеха с миниатюрните си диамантени бургии, за да създадат кухината в яркозелената сърцевина. В нея беше поставено парченце кост, толкова тънка, че бе почти прозрачна. Кост, донесена от една йерусалимска гробница преди повече от хиляда години — последната непокътната частица от Иисус Христос.

Или поне така се твърдеше.

Джон се закашля. Металическият привкус на кръв напълни устата му и той се изплю в дървената кофа, която държеше до писалището. Болестта, която го ядеше отвътре, напоследък почти не му даваше покой. Помъчи се да си поеме въздух и се запита дали този път няма да се задуши. Гърдите му свиреха като пробито духало.

Чукане на вратата го сепна и камъкът се изплъзна от пръстите му и падна на дървения под. Джон ахна и се хвърли да спаси зеленото съкровище.

Камъкът падна, но не се счупи.

Болка прониза сърцето и лявата ръка на Джон. Той се удари силно в крака на писалището. Една стъкленица с жълта течност падна и се счупи с трясък и по дъските се пръснаха парчета стъкло. От постланата на пода меча кожа се надигнаха струйки дим.

— Господарю Дий! — обади се младежки глас от другата страна на вратата. — Добре ли сте?

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

— Стой… — с мъка изхриптя Джон. — Стой настрана, Вацлав.

Но младежът вече се беше втурнал вътре да помогне на господаря си. Вдигна го от пода.

— Призля ли ви?

Дори най-изкусните алхимици в двора на император Рудолф бяха безсилни пред болестта на Джон и сега той се мъчеше да си поеме въздух, поддържан от момчето. Най-сетне кашлицата отмина. Но острата болка в гърдите, която обикновено затихваше, този път остана.

Младият чирак докосна потното му чело с нежните си пръсти.

— Будували сте цяла нощ. Леглото ви беше недокоснато, когато дойдох сутринта. Дойдох да проверя… — Гласът му замря, когато той погледна към камбаната… и видя затворената вътре твар. Гледката изобщо не беше предназначена за младите му невинни очи.

Вацлав ахна от изненада и ужас.

Тварта опря длан върху стъклото, взираше се жадно в момчето. Нокътят й задраска по прозрачната повърхност. Не се беше хранила от дни.

Погледът на Вацлав се плъзна по тялото й. Вълнистата руса коса падаше върху заоблените й рамене и се спускаше по голите й гърди. Можеше да мине почти за красива, но на слабата светлина от завесите дебелото стъкло придаваше на снежнобялата й кожа зеленикав оттенък, сякаш вече беше започнала да се разлага.

Вацлав се обърна към Джон.

— Господарю?

Младият чирак беше постъпил на служба при него като умно осемгодишно момче. Джон го беше гледал как израства и става млад мъж с ярко бъдеще, умел в приготвянето на еликсири и дестилиране на масла.

Джон го обичаше, сякаш бе един от собствените му синове.

Въпреки това без никакво колебание вдигна острия нож и му преряза гърлото.

Вацлав се хвана за шията и го погледна невярващо. Кръвта бликна между пръстите му и закапа на пода. Той се свлече на колене, мъчеше се да задържи с шепи изтичащия си живот.

Създанието в камбаната се хвърли към стъклото с такава сила, че тежкият железен постамент се разклати.

„Надушваш кръвта ли? Това ли те възбужда толкова?“

Джон се наведе и взе падналия зелен камък. Вдигна го към светлината, за да провери печата. Чернотата пълзеше вътре, сякаш търсеше някаква пукнатина, но нямаше как да излезе. Джон се прекръсти и благодари на Всевишния. Диамантът бе останал непокътнат.

Остави камъка на слънце и клекна до Вацлав. Нежно махна един къдрав кичур от лицето на младежа.

Бледите устни на Вацлав мърдаха, а гърлото му гъргореше.

— Прости ми — прошепна Джон.

Устните на младежа оформиха една-единствена дума.

Защо?

Джон никога не би могъл да му обясни, не би могъл да оправдае убийството му. Докосна бузата на чирака си.

— Иска ми се да не беше виждал това. Иска ми се да беше живял дълго, посветен на науката. Но Бог не е отредил така.

Окървавените пръсти на Вацлав пуснаха гърлото му. Кафявите му очи се изцъклиха и замряха. Джон внимателно затвори топлите клепачи на момчето.

Наведе глава и се помоли за душата на Вацлав. Той беше невинен и вече се намираше на по-добро място. Въпреки това беше трагична загуба.

Нещото в стъклената камбана, чудовището, било някога човешко същество, го гледаше. Очите му се стрелнаха към тялото на Вацлав, после отново се спряха върху Джон. Явно долавяше мъката му, защото за първи път, откакто му беше доведена, тя се усмихна и оголи дългите си бели кучешки зъби — показваше насладата си от неговото нещастие.

Джон се изправи с мъка. Болката в сърцето не беше отслабнала. Трябваше да приключи бързо със задачата си.

Мина със залитане през помещението, затвори вратата, която Вацлав беше оставил отворена, и заключи. Единственият друг ключ от стаята лежеше на пода в изстиващата локва кръв на момчето. Вече никой нямаше да го прекъсва.

Върна се към задачата си и прокара пръст по стъклената тръба, минаваща от камбаната до писалището. Без да бърза, я огледа внимателно за нови пукнатини.

„Вече не мога да си позволя никакви грешки.“

В края си тръбата се стесняваше и завършваше с тесен като игла отвор — тя също беше изделие на майстор. Джон отдръпна дебелите завеси още повече, докато лъчите на слънцето не паднаха върху края на тръбата.

Болката в гърдите му се засили и парализира лявата му ръка. Точно сега му трябваха сили, а те бързо го напускаха.

Вдигна камъка с треперещата си дясна ръка. Той проблясваше на слънчевата светлина, прекрасен и смъртоносен. Джон стисна устни, за да превъзмогне световъртежа, и с помощта на миниатюрни сребърни пинцети извади парченцето кост от камъка.

Краката му се подгъваха, но той стисна зъби. След като костта беше махната, камъкът трябваше да остане на слънце. Дори мимолетна сянка щеше да позволи на мрака вътре да излезе на свобода.

Това не биваше да се случва… поне засега.

Чернотата се сви и потече по стените на малкия си затвор, стигна до миниатюрния отвор, но спря, сякаш се боеше да излезе на светло. Злото вътре някак усещаше, че слънчевата светлина има силата да го унищожи. Единственото му убежище си оставаше зелената сърцевина на диаманта.

Бавно и безкрайно внимателно Джон доближи малкия отвор в диаманта до отвора на стъклената тръба. Слънчевата светлина огряваше и двете дупчици.

Взе горящата свещ от покритото с петна бюро и я вдигна над диаманта. Разтопеният восък покапа по скъпоценния камък и стъклената тръба и ги запечата. Едва тогава Джон дръпна завесата и остави мрака да падне върху зеления камък.

Светлината на свещта осветяваше тъмната маса, която още се движеше в сърцето на диаманта. Тя се виеше, пълзеше по стените към отвора. Със затаен дъх Джон загледа как потече напред. Сякаш опипваше печата и едва след като откри, че няма как да излезе в лабораторията, потече по стъклената тръба и продължи по неумолимия си курс до края — до стъклената камбана и жената в нея.

Джон поклати прошарената си глава. Макар и някога човешко същество, тя вече не беше жена. Не биваше да си позволява да я възприема като такава. Тварта бе притихнала и стоеше неподвижно в центъра на камбаната. Искрящите й сини очи го изучаваха.

Кожата й сияеше като алабастър, косата й бе като изпредено злато; и двете имаха воднистозелен оттенък заради дебелото стъкло. Въпреки това тя бе най-прелестното създание, което бе виждал. Отново опря длан върху стъклото. Светлината на свещта потрепваше по изящните й дълги пръсти.

Джон пристъпи напред и постави длан срещу нейната. Стъклото на камбаната беше студено. Дори болката и засилващата се слабост да ги нямаше, той знаеше, че тя ще му е последната. Тя бе шестстотин шейсет и шестото създание, затваряно в този ковчег. Смъртта й щеше да завърши задачата му.

Устните й оформиха една-единствена дума, също като Вацлав.

Защо?

Не можеше да й обясни, както не можеше да обясни и на мъртвия си чирак.

Очите й се обърнаха към чернотата, която се плъзгаше към затвора й.

Подобно на другите, тя вдигна ръка срещу ужасната мъгла, когато тя се понесе в стъклената килия. Устните й се движеха безмълвно, на лицето й бе изписан екстаз.

Черният пушек се кондензира по тавана на килията й на малки капчици, които заваляха върху нея. Потекоха по белите й пръсти и протегнатите нагоре ръце. Тя отметна глава и изкрещя. На Джон не му беше нужно да чува вика й, за да познае екстаза — личеше си в позата й. Тя се вдигна на пръсти, гърдите й се изпъчиха напред, потръпваше, докато капчиците милваха тялото й, докосваха всяка частица от нея.

Тя потръпна един последен път и се отпусна върху стената на камбаната. После безжизненото й тяло се свлече на дъното.

Мъглата се стелеше над нея, сякаш в очакване.

„Свърши се.“

Джон се дръпна от камбаната. Заобиколи трупа на Вацлав и забърза към прозореца. Дръпна завесите докрай и слънчевата светлина целуна камбаната. Прокълнатото тяло на тварта избухна в пламъци и противният пушек се смеси с чакащата мъгла.

Чернилката, вече подсилена от същността на тварта, побягна от слънчевата светлина и се оттегли към единствения тъмен път, който й оставяше — стъклената тръба, водеща обратно към диаманта. С помощта на сребърно огледало Джон отразяваше светлината по дължината на тръбата, като гонеше чернилката обратно в изумрудената сърцевина на скъпоценния камък, единственото й убежище в този окъпан от слънце свят.

След като чернилката се събра изцяло вътре, Джон внимателно счупи восъчния печат и махна диаманта от тръбата. Държеше малкия отвор на светло, докато отнесе камъка до пентаграма, който бе начертал много отдавна на пода. Постави диаманта в средата му, все още под лъчите на слънцето.

„Толкова съм близо…“

Внимателно нарисува със сол кръг около пентаграма, като припяваше молитви. Животът му бе почти изтекъл, но най-сетне щеше да постигне голямата си мечта.

Да отвори портал към света на ангелите.

Шестстотин шейсет и пет пъти беше рисувал същия този кръг, шестстотин шейсет и пет пъти бе припявал същите молитви. Но в сърцето си знаеше, че този път ще е различно. Припомни си стиха от Откровение: „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек, и числото му е шестстотин шейсет и шест“^[3].

— Шестстотин шейсет и шест — повтори той.

Това беше броят на създанията, които бе затворил в тази камбана, броят на димните субстанции, които бе събрал при огнената им смърт в този диамант. Бе му отнело цяло десетилетие да открие толкова много, да ги затвори и да събере злата есенция, която оживяваше тези прокълнати същества. Сега същите тези енергии щяха да отворят портала към ангелите.

Скри лице в шепи и цялото му тяло се разтресе. Имаше толкова много въпроси към ангелите. От времето, описано в Книга на Енох, те не бяха идвали при човека без заповед на Бог. Оттогава човекът не се беше облагодетелствал от мъдростта им.

„Но аз ще донеса светлината им на земята и ще я споделя с цялото човечество.“

Отиде до камината и запали дълга свещ. Обиколи с нея кръга, като палеше петте свещи по върховете на пентаграма. Жълтите пламъци изглеждаха слаби и незначителни на светлината на слънцето и се полюшваха от течението от прозореца.

Накрая дръпна завесите и стаята потъна в мрак.

Забърза обратно и коленичи до самия кръг.

Чернилката потече от малкия отвор в скъпоценния камък. Движеше се предпазливо, може би усещаше, че светът все още е окъпан в светлината на новия ден. После сякаш събра кураж и се хвърли към Джон, сякаш искаше да го погълне, да го накара да плати за дългото си пленничество. Но кръгът от сол я задържа.

Без да обръща внимание на заплахата, Джон зашепна на фона на пращящия огън. Говореше на езика на Енох, смятан за отдавна изгубен.

— Заповядвам ти, Господарю на мрака, да ми покажеш светлината, която е противоположността на твоите сенки.

Вътре в кръга черният облак потръпна веднъж, втори път, издуваше се и се свиваше подобно на живо сърце. С всеки удар ставаше все по-голям.

Джон долепи молитвено длани пред гърдите си.

— Пази ме, Господи, докато гледам славата твоя.

Чернилката се сви в овал, достатъчно голям, за да може човек да мине през него.

До ушите на Джон достигнаха прошепнати думи.

— Ела при мен…

Гласът се надигаше от портала.

— Служи ми…

Джон взе свещ и я запали от една от другите по върховете на пентаграма. Вдигна я високо и отново призова Бог да го закриля.

Нов звук достигна до него, сякаш нещо се размърда от другата страна на портала. Чуваше се и тежък звън, като от удар на метал в метал.

Думите зазвучаха отново в ума му.

— От всички смъртни теб единствено намирам за достоен.

Джон се изправи и пристъпи към кръга, но кракът му докосна протегнатата ръка на Вацлав. Той спря, внезапно осъзнал колко е недостоен да гледа такава слава.

„Убих невинен човек.“

Мислената му изповед беше чута.

— Величието има своята цена — увери го гласът. — Малцина са готови да я платят. Ти не си като другите, Джон Дий.

Джон потрепери от тези думи, особено от последните две.

„Името ми е известно, бе изречено от ангел.“

Колебаеше се между гордост и страх, стаята се въртеше около него, сякаш беше пиян. Свещта се изплъзна от пръстите му. Все още запалена, тя се изтъркаля в кръга и мина през портала, за да хвърли светлината си върху онова, което бе скрито от другата страна.

Джон зяпна невероятно великолепната фигура, седнала на блестящ абаносов трон. Светлината на свещта се отразяваше от очи като черно масло на лице със сурова красота, сякаш издялано от оникс. Прекрасната глава бе увенчана със счупена корона от почерняло сребро, с назъбени ръбове, подобни на рога. Зад широките рамене се издигаха могъщи криле, перата им бяха черни и лъскави като перата на гарван. Крилете се извиваха високо, закривайки голата фигура в прегръдката си.

Фигурата се размърда напред, наведе се и раздвижи потъмнелите сребърни вериги, които оковаваха съвършената й форма и я държаха за трона.

Джон разбра кого вижда.

— Ти не си ангел — прошепна той.

— Съм… и винаги съм бил. — Макар че гласът изпълваше главата му, устните на фигурата не помръдваха. — Твоите думи ме призоваха. Какво друго бих могъл да съм?

Съмнението се прокрадна в гърдите на Джон и болката се засили. Беше сгрешил. Чернилката не беше призовала светлина — а мрак.

Докато се взираше с ужас, една брънка от веригата, приковаваща фигурата, се скъса. Среброто блесна ярко на ръба. Създанието беше свободно.

Гледката изтръгна Джон от унеса му. Той политна назад от кръга и се запрепъва към прозореца. Не биваше да позволи на това създание на мрака да влезе в този свят.

— Стой…

Едносричната команда прониза главата му като пламтящо копие. Джон не можеше да мисли, едва се движеше, но се насили да продължи напред. С ръце като хищни нокти сграбчи плътната завеса и задърпа с последните остатъци от силите си.

Кадифето се разкъса.

Слънчевата светлина изпълни стаята и освети камбаната, писалището, кръга и най-сетне портала от мрак. Зад него се разнесе пронизителен писък, от който главата на Джон едва не се пръсна.

Беше твърде много.

Но достатъчно.

Докато Джон Дий се свличаше на пода, последното, което видя, бе как мракът отново бяга от слънчевата светлина и се оттегля в скривалището си в скъпоценния камък. Отправи една последна молитва към света, който напускаше.

„Дано никой да не намери прокълнатия камък…“

 

 

По пладне стражите разбиха вратата на лабораторията. И се проснаха по очи в коридора, когато се появи забързаният император.

— Не вдигайте очи от пода — нареди той.

Стражите се подчиниха безпрекословно.

Император Рудолф II мина покрай тях, влезе в стаята и погледна пентаграма, локвичките восък и двете тела на пода — на алхимика и на младия му чирак.

Рудолф знаеше какво означава смъртта им.

Джон Дий се беше провалил.

Без да поглежда за втори път труповете, Рудолф пристъпи в мистичния кръг и взе безценния диамант. Чернилката трепереше с омраза в зелената като пролетно листо сърцевина. Студена ярост се излъчваше от камъка и се мъчеше да се добере до ума на Рудолф, но това беше всичко, на което бе способна. Каквото и да бе сторил, Дий бе успял да затвори злото.

Като държеше яркия камък на слънце, Рудолф запуши отвора с парченцето кост, което лежеше захвърлено в края на писалището, прозрачно като снежинка, но въпреки това невероятно могъщо. Запали свещ и запечата отвора с восък.

След като приключи, седна в очукания стол. С внимателни движения уви сияйния зелен камък и чернилката в нов промазан плат. След това стегна връвта и потопи вързопа в котлето стопен восък, което Дий винаги държеше до камината. Остана така известно време, за да е сигурен, че восъкът е запечатал всичко.

Погледна към мъжете в коридора. Всички продължаваха да лежат по корем, с притиснати в пода лица. След като се увери, че не го наблюдават, Рудолф отвори тайното скривалище над камината и напъха в него противния предмет. Прошепна на езика на Енох бърза молитва за закрила и затвори тайната врата.

Засега злото оставаше скрито.

Крайниците му тежаха от умора. Отдавна не се беше радвал на истинска почивка и този ден също не му беше писано да намери покой. Отпусна се с въздишка в дървения стол до писалището на Дий и взе парче пергамент. Потопи перото в сребърната мастилница и започна да пише с енохови букви. Малцина бяха посветени в тайните на този език.

Когато приключи, императорът сгъна два пъти листа, запечата го с черен восък и притисна пръстена си в него. След по-малко от час доверен човек щеше да препусне, за да достави писмото.

Императорът търсеше помощ.

Нуждаеше се от съвета на единствения човек, който бе навлизал така дълбоко като Дий в света на светлите и тъмните ангели. Загледа се в телата на пода и се замоли тя да се справи с пораженията, нанесени тук.

Вдигна набързо написаната бележка. Черните букви, изписали прочутото й име, проблеснаха на светлината на слънцето.

Графиня Елизабета Батори Екшед