Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (21)

20.

18 март, 18:27

Прага, Чехия

— По-бързо — подкани ги Ерин — вече надушваше пушека от долните етажи — и коленичи на пода с Джордан и Елизабет, приблизително в центъра на трите алхимически символа — aqua, arbor и sanguis.

Преди секунди, още преди воят на вълците да замлъкне, Рун и Кристиан бяха изчезнали надолу по стълбите. София остана на стража до вратата с две саби в ръце.

Ерин имаше друга отговорност.

„Намери какво е скрито тук.“

Елизабет вмъкна кама между дъските и сръчно откърти една. После откърти с ръце съседните дъски. Действаше бързо, силата й бе невероятна, макар и намалена от нечестивото място.

Ерин насочи фенерчето си към зейналата дупка, но видя само напречни греди, прах и изпражнения на мишки. Прашинки танцуваха в яркия лъч.

— Тук няма нищо.

Елизабет изглеждаше толкова обезсърчена, колкото се чувстваше Ерин.

„Какво пропускаме?“

Елизабет се изправи и огледа символите.

Ерин погледна нагоре към нея — и подскочи, когато я връхлетя вдъхновението.

„Нагоре…“

— Полилеят… в къщата на Джон Дий! Енергиите на символите бяха насочени към него. Към тавана. Не трябваше да търсим в пода.

Джордан застана до нея и присви очи към тавана.

— Не виждам нищо там горе.

Тя също не виждаше, но въпреки това се чувстваше сигурна.

— Спомни си историята за доктор Фауст — каза тя. — Легендата е свързана с това място. Според нея той бил отмъкнат от дявола нагоре, през покрива. Ами ако историята има корени точно тук?

Елизабет също погледна нагоре.

— Различавам едва видим квадрат. Макар никога да не съм ги виждала с очите си, съм чувала, че Кели е имал в къщите си тайни врати и стълби.

„Тогава защо да няма и една горе?“

Джордан не изглеждаше особено убеден.

— Дори и да има някакъв таван, кой знае дали е важен по някакъв начин?

— Важен е — каза Елизабет, клекна и започна да рисува в прахта. — Цялото място крещи, че е важно. Кръглата стая, триъгълникът, а сега и квадратът горе.

Тя начерта трите фигури, които образуваха символ.

— Това е знакът на философския камък — ахна Елизабет.

Сърцето на Ерин заби по-бързо, докато гледаше нагоре и се мъчеше да различи квадрата.

— Смятало се, че философският камък може да превръща оловото в злато и да създава еликсира на живота. Той е най-важният елемент в алхимията. Там горе трябва да има нещо.

Джордан забърза към бюрото.

— Помогни ми да го избутаме!

Преди Ерин да успее да помръдне, Елизабет се бе озовала до Джордан и избута бюрото в средата на стаята без чужда помощ.

Ерин се качи на него и протегна ръце към тавана, но беше твърде дребна. Дори Джордан се опита, но не му достигаха цели две стъпки, за да докосне тавана. Но поне вече Ерин можеше да различи по-ясно очертанията на квадрата.

Обърна се към Джордан.

— Ще трябва да…

Прекъсна я звън на стомана от долните етажи. След като бе запалил пожара, за да се увери, че няма измъкване по този път, врагът явно беше продължил нагоре — и се беше натъкнал на Рун и Кристиан.

„Но колко време ще издържат?“

Отговорът дойде моментално — отдолу се чу изпълнен с болка вик.

Елизабет рязко се завъртя, когато позна гласа.

— Рун…

— Върви — каза й Ерин, но Елизабет вече беше изхвърчала покрай София, за да се притече на помощ на Рун.

— Разберете какво има там горе — нареди София, излезе в коридора и затръшна вратата. Ерин и Джордан останаха сами.

— Повдигни ме — задъхано каза Ерин, като се мъчеше да мисли единствено за задачата, за да удържи парализиращата паника.

Джордан я повдигна и тя се качи на раменете му. Малко несигурно натисна центъра на квадрата, но той не поддаде.

Откъм вратата се чуха писъци и ръмжене.

— По-бързо — извика София от другата страна.

— Държа те — увери я Джордан. — Действай.

Ерин пое дълбоко дъх, стъпи върху главата на Джордан и опря рамо в тавана. Натисна здраво. Посипа се прах и натрошен гипс… И единият ъгъл на квадрата поддаде и се повдигна мъничко.

„Значи наистина е врата!“

Премести се по-близо до поддалия се ръб и натисна отново. Капакът се повдигна по-високо, достатъчно, та Ерин да вкара трийсетсантиметровия фенер в процепа и да го нагласи вертикално.

— Готово…

Хвана се за ръба, набра се през тясната цепнатина и изпълзя по корем покрай фенера, като внимаваше да не го бутне. Щом мина, се обърна и с помощта на краката си повдигна капака още повече.

— Не знам колко време ще издържа! — извика надолу.

— Мога да скоча.

И Джордан наистина скочи. Пръстите му се вкопчиха в ръба на отвора и той се набра до нея. След това задържа капака с мускулестите си крака, а Ерин се огледа, намери як железен прът и го подпря.

Задъхана от усилията, Ерин взе фенера си и освети тайното пространство. Всичко беше покрито с прах. От гредите на тавана висяха въжета и макари.

Тя се дръпна от отвора и закачи някакво въже. Вдигна облак прах.

— Това трябва да са тайните механизми на Кели, с които е задвижвал вратите и стълбите.

— Жалко, че не работят — каза Джордан. — Можехме да ги използваме, за да се измъкнем.

Ерин се блъсна в някакво зъбно колело и го събори от оста му. То изтрака на пода. Шумът бе като експлозия в теснотията.

Тя продължи навътре. Подпокривното пространство, изглежда, бе с половината диаметър на стаята долу. Лъчът на фенера освети висок предмет, изправен до стената, матов от мръсотията и годините.

Нямаше как да сбърка формата му.

— Камбаната — каза Ерин.

Впери поглед в нея и в стърчащата стъклена тръба и си спомни разказа на Елизабет за стотиците стригои, умрели вътре, и как пушекът им бил събиран и извеждан през тръбата. За момент изпита страх да я доближи, след като знаеше ужасната й история, но успя да превъзмогне суеверието и пристъпи напред.

— Рудолф сигурно я е скрил тук след смъртта на Джон Дий.

— Значи това е било съобщението на императора до Елизабет. Искал е да й покаже как да намери проклетото нещо. Защо? За да може да продължи работата, започната от Дий ли?

— Надявам се — рече Ерин.

Джордан я погледна рязко.

— Защо се надяваш?

Ерин забърса с ръкав вековната мръсотия и прах от камбаната, изчисти достатъчно голямо прозорче и надникна през дебелото зеленикаво стъкло.

— Ето защо…

Джордан се наведе до нея.

— Вътре има цял куп хартии.

— Ако Рудолф е докарал камбаната на Джон Дий тук, със сигурност би включил и бележките на стария алхимик.

— Нещо като ръководство за употреба. Има резон. — Джордан прокара длан по стената на камбаната, мъчейки се да намери някакъв отвор. — Виж! Тук има врата. Мисля, че мога да я отворя.

Дръпна рязко закопчалките и ремъците и вратата остана в ръката му.

Ерин бръкна в камбаната, награби книжата и ги извади.

— Май повечето са написани на енохов език — каза тя, докато пъхаше документите в раницата си, до кутията с Кървавото евангелие. — Да се надяваме, че Елизабет ще успее да ги преведе.

— В такъв случай да се махаме оттук.

Тръгнаха към отвора — и в същия миг отдолу се чу трясък на разцепено дърво.

По пода на стаята под тях се плъзна разбитата врата. София влетя след нея, ловко се изпързаля и се обърна към входа с вдигнати оръжия.

— Стойте там! — извика им, без да поглежда нагоре.

Секунда по-късно се появи причината за предупреждението й.

През кълбата черен дим изникна грамаден звяр с ниско наведена глава, оголени зъби и настръхнала тъмна козина.

Адски вълк.

Джордан изруга и изрита железния прът, който поддържаше капака.

Той се затвори с трясък.

Намираха се в капан на тавана.

 

 

18:37

Притиснат на широка площадка на стълбището, Рун удържаше позицията си. Дясната му ръка висеше безполезно. Не бе успял дори да види острието, което го беше ранило. Блоковете и контраударите му бяха някак бавни и тромави. В отслабеното си състояние се чувстваше като дете, играещо си на война срещу тези подсилени от проклятието войници.

И на свой ред те сякаш си играеха с него.

Отдавна можеха да го убият, но не го правеха.

Защо? От чиста злост или имаше някаква друга причина?

Трима стригои го притиснаха. Бяха по-едри, мускулести, покрити с белези и татуировки. Всеки държеше тежък извит ятаган. Не показваха особено умение с оръжието, но бяха по-бързи и по-силни от Рун. Първо един, после друг атакуваше и замахваше към ръцете, гърдите или лицето му. Можеха да го убият по всяко време, но вместо това си играеха с него като котка с уплашена мишка.

„Но аз не съм мишка.“

Поемаше ударите им, наблюдаваше действията им, търсеше някакво слабо място.

Отдолу бълваше пушек. Кристиан се биеше някъде там, но Рун го беше изгубил от поглед, след като се опита да последва вълка, който бе профучал преди малко покрай него. Беше го чул как разбива вратата на горния етаж, бе чул вика на София. Въпреки това не можеше да се освободи от тези тримата и да се притече на помощ на другите.

„Не и сам.“

Рязък вик и звън на стомана му каза, че Кристиан още е жив. Ами Елизабет? Тя му се беше притекла на помощ преди няколко мига, понесе се по стълбите като някакъв черен сокол и видя сметката на двама противници, включително на стригоя, който бе извадил от строя дясната ръка на Рун. След това бе изчезнала с двама противници в пушека.

„Жива ли е?“

Разсеян от мисълта, той реагира твърде бавно, когато най-едрият му противник атакува за пореден път. Ятаганът му остави дълъг разрез през ребрата му. Друг го нападна откъм ранената му страна. Рун нямаше как да…

Внезапно вторият нападател изчезна, дръпнат назад в димната завеса. Разнесе се гъргорещ писък. Другите двама стригои пристъпиха един към друг, когато от дима се появи някаква дребна тъмна фигура, изкачваща се по стъпалата към площадката на втория етаж.

Елизабет.

От широката й сабя капеше черна кръв. Острието изглеждаше абсурдно грамадно в изящните й ръце, но тя го държеше с лекота, сякаш теглото му изобщо не я притесняваше.

Най-едрият стригой се хвърли към нея и ятаганът му разсече въздуха по-бързо, отколкото Рун можеше да го проследи с поглед. Но Елизабет изчезна в последния миг, направи пирует, като замахна със сабята си към врата на нападателя си. Обезглавеното тяло се затъркаля надолу по стъпалата зад нея.

Рун използва нейния отвличащ вниманието танц, хвърли се към последния стригой, заби карамбита си във врата му отзад и прекъсна гръбнака му с рязко извиване на китката. Тялото на стригоя се отпусна и Рун го изрита през парапета на площадката.

Елизабет застана до него. И двете й ръце бяха окървавени, лицето й също бе опръскано с кръв.

— Твърде много са — изпъшка тя. — Едва успях да се върна.

Той й благодари, като докосна свободната й ръка. Елизабет стисна пръстите му.

— Ако действаме заедно, можем да стигнем до изхода — рече тя.

Рун се облегна на стената. От раните му течеше кръв. Ако беше човешко същество, щеше да е умрял десетки пъти. Но вместо това само се чувстваше ужасно слаб. Посочи нагоре.

— Ерин и Джордан. Не можем да ги изоставим.

Воят на вълка му напомни за опасността.

Елизабет го подхвана през раменете, за да го задържи.

— Едва стоиш прав.

Рун не можеше да спори. Спасяването на другите трябваше да почака. Извади манерката с вино и я пресуши на една дълга глътка. Елизабет стоеше на пост до него, търпелива и мълчалива в дима. Рун си спомни един отдавна отминал ден, когато двамата бяха вървели през поле, обгърнато в пролетна мъгла като този пушек. Тогава тя още беше жена, а той сангвинист, който не бе паднал.

Затвори очи и зачака наказанието.

То го запрати назад във времето към най-ужасния му грях. Спомените го връхлетяха, но сега той нямаше време за покаяние и го потисна, макар да знаеше, че при следващото приемане на виното ще се върне с още по-голяма сила.

Въпреки това откъси от миналото проблеснаха в паметта му.

… ароматът на лайка в отдавна превърналия се в руини замък на Елизабета…

… отражението на пламъците в сребристите й очи…

… допирът на топлата й кожа, докато я обладаваше…

… тялото й, умиращо в обятията му…

… глупавият, ужасен избор, който бе направил…

Дойде на себе си, все още усещащ вкуса на кръвта й върху езика си — плътна, солена и жива. Стисна кръста си и се замоли през болката, докато вкусът изчезна.

Освободи се от ръката на Елизабет и се изправи, изпълнен с нови сили. Сребристите й очи го погледнаха и Рун изпита чувството, че тя вижда право през него онази нощ, страстта и болката, които бяха споделили. Той се наведе и устните му докоснаха нейните.

Част от тавана пропадна с трясък върху стълбите, като ги накара да отскочат назад. Разхвърчаха се горящи въглени, които подпалиха дрехата й и косата му.

Елизабет изгаси пламъците с ръце. В сребърните й очи блесна гняв, който се смени с примирение.

— Не можем да се върнем горе… поне не отвътре. Ще помогнем най-добре на приятелите ти, ако излезем и се качим на покрива отвън.

Рун се съгласи с логиката й. Трябваше да стигне до Ерин, Джордан и София преди прокълнатата сграда да рухне, превръщайки се в техен огнен гроб.

Посочи надолу, към хаоса от огън и кръв, като се молеше вече да не е станало късно.

— Да тръгваме.