Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (30)

29.

19 март, 15:44

Пиренеите, Франция

Рун вървеше през гората, като правеше всичко по силите си да не обръща внимание на туптящата болка в чукана си. Знаеше, че ще се наложи да се осланя на спътниците си.

Повече от всеки друг път.

Елизабет го следваше с лекота — беше получила съвсем незначителна рана по ръката. Той я беше видял как се бие и това му напомни какъв свиреп воин е. Въпреки това усещаше нежеланието, с което беше дошла тук, някаква настръхнала нетърпеливост, която беше нещо ново. Подобно на Джордан, Елизабет се бе отдръпнала в себе си, умът й бе някъде другаде. Рун се беше опитал да я попита по време на полета, но тя не му отговори.

Въпреки това той усещаше, че в Кастел Гандолфо се е случило нещо, което я е разгневило и едновременно с това разтревожило.

Тя криеше нещо.

„Но нима не го правим всички?“

Зад него мъртвите листа шумоляха — Ерин и Джордан вървяха по-тежко през гората, не можеха да се движат с лекотата на сангвинистите. Рун се заслуша в туптенето на сърцето на Джордан и отново чу онзи особен допълнителен тон. Каквото и да държеше Джордан в хватката си, то като че ли не го плашеше и не му вредеше, а му даваше сила и покой. Подобно нещо не можеше да се каже за Ерин, която почти не откъсваше поглед от Джордан, преценяваше всяка негова стъпка, а туптенето на сърцето й издаваше страха й.

Зад тях София пазеше гърбовете им и ги следваше като някакъв елфически дух. Но Рун знаеше, че слабата на вид жена е с толкова остър ум, колкото е и гъвкава, смъртоносна както с оръжията си, така и със способността си моментално да открие слабото място на противника. В Прага се бе изправила сама срещу адски вълк и бе оцеляла. Малцина можеха да се похвалят със същото.

Лъвчето тичаше отляво на Рун между сребристосивите стволове на буките и също следваше дирята на глутницата бласфемари. Въздухът в гората беше напоен с миризмата им дори под яркото слънце. От годините, когато Рун бе смъртен, много подобни диви места бяха паднали под брадвите и плуговете на цивилизацията. И много създания, както обикновени, така и бласфемари, бяха изчезнали заедно с дърветата.

Буковата гора постепенно се смени със сребърни борове — изкачваха се все по-нависоко. Някъде отляво се чуваше ромон на поток, носещ дъха на стопен сняг. Постепенно ромонът ставаше по-силен и някъде отпред се чуваше рев на водопад.

Накрая слънчевата светлина започна да проблясва през потъналата в сенки гора и ги накара да ускорят крачка. Рун усети, че глутницата се е разделила — всъщност бе изчезнала в гъсталака, след като явно беше изпълнила задачата си.

„Неслучайно ни доведоха тук.“

Продължи към светлината. Лъвчето подскачаше все по-енергично, без да показва страх от онова, което ги чакаше.

Дърветата започнаха да се разреждат и пред тях се откри поляна. Тревата се люлееше по плавния склон като вълните на изумрудено море, осеяно тук-там с малки бели цветя.

След толкова дълго бродене в полумрак яркото слънце заслепи Рун и той присви очи, а Елизабет рязко пое дъх — тя беше още по-чувствителна към светлината.

Рун се огледа. Поляната представляваше приблизителен зелен овал. Няколко сиви канари надничаха над тревата като бдителни стражи. Между тях се виеше сребрист поток, а в отсрещния край имаше висок водопад, чиито води падаха от отвесната скала в голям син вир.

Всички спряха и се заоглеждаха за заплаха.

Рун кимна напред и каза:

— Това е мястото, което Бернар беше отбелязал на картата като вероятно местоположение на убежището на Юг дьо Пайен.

— Тук няма нищо — каза Джордан. — Поляната е пуста.

— Не — каза Елизабет. — Не е вярно.

Посочи към водопада и добави:

— Зад водната завеса виждам очертанията на някаква постройка.

Ерин присви очи.

— Сигурна ли си?

Дори Рун не можеше да различи нищо и изгледа Елизабет със съмнение.

Тя въздъхна раздразнено.

— Ето там!

Вдигна ръка, посочи и изящният й пръст очерта смътната сянка на засводен вход зад водопада, приблизително по средата на отвесната скала.

Сега вече Рун го видя ясно.

От двете страни на вратата имаше прозорци, както и по-голям кръгъл прозорец над тях.

Приличаше на фасада на църква, изсечена в скалата зад водопада. Долният й край започваше на височина два етажа над вира. Катеренето дотам се очертаваше опасно, особено щом отгоре падаше вода.

Изведнъж Рун усети болката в остатъка от ръката си още по-силно — тя сякаш му напомняше колко невъзможно е подобно катерене за него.

Ерин направи крачка напред.

— И аз го виждам!

— По-добре да се движим на група — предупреди Джордан и дръпна Ерин назад. — Онзи тип Юг ни остави да стигнем дотук, но по-добре да не поемаме ненужни рискове.

Рун се съгласи с преценката му и махна на всички да тръгнат към водопада. Никой не проговори, докато прекосяваха поляната. Рун беше сигурен, че следят всяко тяхно движение. Докато приближаваха водопада, грохотът му ставаше все по-оглушителен, което само засили опасенията на свещеника.

Стигнаха до вира и се събраха на края му. Водата беше кристално синя и толкова бистра, че Рун забеляза дълбоко под неспокойната му повърхност една пъстърва, която побягна да се скрие от появилите се сенки.

Огледа подножието на скалата за изсечени стълби или някакъв друг начин да стигнат до фасадата високо горе. Не откри нищо. Единственият начин да стигнат до целта си бе да се катерят по хлъзгавия камък през падащите води.

— Как да се качим до проклетото място? — викна Джордан през грохота на водопада.

Отговорът отново бе открит от зорките очи на Елизабет, която посочи не нагоре, а към дълбините на вира.

— Там долу има отвор на тунел. Може да е някакъв подводен проход, който води до църквата горе.

Ерин погледна с нескрито опасение вира и скръсти ръце на гърдите си. Рун знаеше от опит, че археоложката не е добър плувец и се страхува от вода.

Ерин преглътна.

— Трябва да има и някакъв друг начин. Не ми се вярва кучетата да стигат догоре с плуване. Особено тук, когато са изложени на слънце.

Рун се съгласи с нея. Юг дьо Пайен живееше тук от векове. Планината вероятно беше пронизана от тунели и скрити входове, но групата му нямаше време да ги издирва.

Джордан въздъхна.

— Юг ни доведе до тази поляна с кучетата си. Нещо ми казва, че това е поредното изпитание. Или трябва да влезем през подводния тунел, или да се откажем.

— Тогава ще плуваме — решително заяви Ерин.

— Заедно — каза Джордан. — Всички или никой.

Едрият мъж се съблече и събу дори кубинките си.

Рун беше шокиран от промяната на синята му татуировка, която се бе сдобила с нови алени линии, които продължаваха от нея, обвиваха врата му и се спускаха надолу по ръката. Беше мрачно красива шарка, сякаш самите ангели я бяха изписали по плътта му.

„А може би е станало точно това.“

Рун и останалите последваха примера му и се отърваха от якетата и по-тежките дрехи.

След като приключиха, Елизабет застана до него. Беше само по панталони и сутиен, с изправен гръб, без да показва никакво смущение. Прокара ръка през тъмните си къдрици, прибра ги назад и ги върза на опашка. Гърдите й бяха стегнати и бели под тънката коприна, бледата й кожа блестеше дори в сянката на надвисналата над тях скала.

Рун си спомни допира на кожата й, докосването на устните й. Тогава бе искал да я погълне, да я притежава изцяло.

И още искаше.

Въпреки това се извърна и насочи вниманието си към купчината дрехи и оръжия. Щяха да отидат на срещата невъоръжени. Може би затова Юг ги беше довел до този вход — за да ги принуди да оставят всичко.

Рун взе само едно оръжие.

Намери сребърния си кръст в купчината и си го сложи. Металът изгаряше голата му кожа. Елизабет впери поглед в него и Рун изведнъж си даде сметка за грозния си чукан. Тя обаче гледаше кръста. После отиде да вземе своя и също си го сложи. Среброто остави розов отпечатък върху перлената белота между гърдите й. Изгаряше кожата й също като неговата, но тя не го махна.

— Да вървим — каза Джордан и скочи във водата с главата надолу, след което изплува като видра.

— Чакайте — каза Ерин и взе раницата си от купчината дрехи. Обърна се към Рун. — Можеш ли да я вземеш? Не искам да я оставя тук, а не съм добра плувкиня, за да я мъкна.

Рун знаеше, че в раницата се намира Кървавото евангелие, затворено в херметична кутия. Ерин беше права да не оставя книгата без надзор, особено тук. Взе раницата и я метна на здравото си рамо.

— Ще се погрижа.

— Благодаря.

Ерин преглътна с мъка, обърна се към вира и нагази във водата, като изохка от студа.

Рун и другите сангвинисти я последваха. Водата беше от разтопен сняг, с температура малко над нулата — но поне леденият й допир притъпи болката в чукана му.

Групата пое към грохота на водопада. Дори лъвчето скочи във вира и заплува уверено с тях. Лапите му избутваха водата като гребла. Сърцето му биеше бързо и равномерно. Животното не показваше никакъв страх от водата.

Ерин пък едва ги следваше, повече вдигаше пръски, отколкото плуваше, а сърцето й препускаше бясно. Рун и София изостанаха, за да са до нея.

— Научих се да плувам, когато бях на сто и пет! — извика й София. — Така че и аз не съм много добра.

Ерин й отвърна с бърза усмивка и продължи напъните си.

Рун оцени жеста, но за разлика от Ерин, София нямаше нужда да диша. Вече бе виждал веднъж как археоложката едва не се удави. Знаеше, че тя няма да се откаже дори когато стигне до точката, от която няма връщане.

Джордан и Елизабет вече бяха стигнали водопада. Елизабет погледна нагоре, сякаш да се ориентира, после се гмурна. Джордан я последва.

Рун гребеше с единствената си ръка до Ерин, докато също не се озоваха до падащата вода. Двамата със София спряха, за да може Ерин да си поеме дъх. Устните й бяха стиснати и бяха посинели от студа.

Рун погледна София. Грохотът на водопада правеше разговора невъзможен, но тя му кимна леко в отговор на неизречената молба.

„Пази Ерин.“

Археоложката им отправи измъчена усмивка и се гмурна. За момент белите й стъпала блеснаха на слънцето, след което тя изчезна под повърхността.

Рун и София я последваха във водовъртежа.

На Рун му беше трудно да плува само с една ръка, но въпреки това не изостана от Ерин.

Нещо се блъсна в крака му и той усети драскането на нокти. Лъвчето ги беше последвало. Определено нямаше намерение да ги изостави.

Стигнаха отвора на тунела. Елизабет и Джордан не се виждаха никакви. Ерин се поколеба и лъвчето влезе първо, като се оттласна с лапи от неравните стени.

Може би събрала кураж от него, Ерин го последва.

Но колко още можеше да продължи?

 

 

16:24

Дробовете на Ерин горяха.

Плуваше, но всъщност усещането беше по-скоро за пълзене — ръцете й драпаха по каменните стени, а пръстите на краката й опираха дъното.

Колко навътре продължаваше този тунел?

Въпросът я ужасяваше.

Гърдите й вече изгаряха за глътка въздух. Съмняваше се, че ще може да се върне при вира, слънцето и свежия ветрец. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи напред.

„Напред.“

Зарита, следвайки задницата на лъвчето. Приглушената светлина зад нея бързо се смени с полумрак, но бялата козина на лъвчето продължаваше да блести пред нея като блуждаещо огънче в тъмното. Ерин се довери изцяло на животното. Също като нея, то се нуждаеше от въздух. Ако то обърнеше обратно, щеше да го последва.

И затова продължи напред, като заповядваше на премръзналите си ръце и крака да работят.

Внезапно задните лапи на лъвчето изчезнаха нагоре в мрака.

Ерин го последва слепешком.

След секунди главата й се показа на повърхността. Тя жадно пое дъх, после отново, и огледа малката пещера, в която се бе озовала. Беше осветена от тънки лъчи светлина, проникващи през пукнатините в тавана.

Джордан и Елизабет се бяха качили на площадка от другата страна, до проста дървена врата в гранитната стена. Лъвчето доплува до ръба и задраска в опит да се качи. Джордан го измъкна и то се изтръска.

После Джордан се обърна към Ерин.

— Дай ръка.

„Да бе, можеше да го направиш и по-рано… или поне да останеш до мен.“

Като някои други.

Рун и София изплуваха зад нея.

Но колкото и да й беше обидно, че я е изоставил, тя знаеше, че вината не е негова. Всичко това рано или късно щеше да отмине и той отново щеше да стане себе си.

„Само да можех да го повярвам наистина.“

Джордан я измъкна, сякаш беше лека като перце. Прегърна я и този път тя бе благодарна за трескавата топлина на тялото му. Сви се разтреперана в прегръдката му и остана така, докато ръцете и краката й се стоплиха.

София помогна на Рун, който имаше проблем с качването на площадката само с една ръка.

— Трябва да намерим начин да отворим вратата — каза Елизабет и прокара длан по дървото.

С все още тракащи зъби Ерин пристъпи напред. Ако зад преградата имаше топли кърпи и горящ огън, беше готова да я отвори и с ритници.

Огледа я. Беше направена от една-единствена дебела дъска, гладка като стъкло, без видими панти и ключалка от тази страна.

— Май може да се отваря само отвътре.

— Освен ако не я разбием — каза Джордан.

Ерин подозираше, че подобно действие няма да бъде посрещнато радушно от домакина.

— Мисля, че трябва да почакаме — каза тя. — Да покажем търпение.

— Е, значи ще чакаме — каза Рун, клекна и почеса лъвчето зад ушите. То не изглеждаше много щастливо, че е вир-вода.

Джордан пристъпи напред.

— Или да направим това.

Вдигна юмрук и заудря по вратата, после отстъпи и направи фуния пред устата си.

— Ей!

Гласът му отекна в малката пещера.

Ерин затаи дъх, но отговор не последва.

— Май няма никой — изсумтя Джордан.

Друг член на групата също направи опит.

Лъвчето отметна глава и изрева.

Ерин леко подскочи, шокирана, че подобен звук може да се изтръгне от такова малко създание.

Ревът прозвуча като предизвикателство.

Когато ехото заглъхна, заговори дълбок глас, който сякаш идваше от всички страни. Ерин настръхна.

— Само лъвът може да влезе.

От другата страна се чу стържене, сякаш някой махаше резе. Вратата бавно се отвори навътре.

Ерин се опита да надзърне, но отвъд прага беше твърде тъмно. Видя единствено трептящия пламък на факел.

Рун, който още беше коленичил до лъвчето, посочи вратата и каза:

— Хайде, влез.

Лъвчето се изправи боязливо, обърна се и леко захапа ръката на Рун, след което го задърпа към отворената врата.

— Май мъникът не иска да влиза сам в това страшно място — рече Джордан. — Не мога да го виня.

Рун опита да се възпротиви, но лъвчето не пускаше ръката му.

Гласът заговори отново, този път леко развеселено.

— Май другарят ви няма да тръгне без теб, свещенико. Добре, влезте всички, но само до първата стая.

Джордан потупа лъвчето.

— Добра работа, приятел. А аз си помислих, че ще се наложи да киснем тук.

Водени от Рун и лъвчето, те влязоха един след друг.

Ерин огледа преддверието зад вратата. Две факли на железни скоби в стените осветяваха помещение колкото гараж за две коли, изсечено в гранита. В отсрещната стена имаше засводен вход, но нямаха право да минават през него.

Поне засега.

От входа се появи някакъв мъж.

— Чувствайте се като у дома си — поздрави ги той, но предпазливо запази дистанция. — Аз съм Юг дьо Пайен.

Външният му вид и поведението му изненадаха Ерин. Тя очакваше да срещне средновековен отшелник в проста груба дреха, някакво подобие на Франциск Асизки. Вместо това мъжът носеше панталони в цвят каки и дебел вълнен пуловер. Приличаше на фермер или рибар и нищо не показваше, че някога е бил свещеник.

Вгледа се в кръглото му лице, в големите кафяви очи, в къдравата черна коса. Изглеждаше добронамерен. Държеше ръцете си отпуснати отпред, сякаш за да покаже, че не е въоръжен.

— От доста време Орденът на сангвинистите не се е занимавал с мен — каза домакинът. Гласът му бе дълбок и дрезгав, сякаш не го използваше често. Той впери поглед в Елизабет и леко й кимна. — И виждам, че сте довели човек от далечното ми минало. Добре дошли, графиньо Батори.

— Вече съм сестра Елизабет — поправи го тя и докосна кръста на гърдите си.

Той повдигна изненадано вежди.

— Наистина ли?

Тя само сви рамене.

— Значи наистина живеем в интересни времена — каза мъжът. — И изглежда, че графиня… исках да кажа, сестра Елизабет не е единственият интригуващ член на компанията ви.

Юг дьо Пайен ги приближи, загледан в лъвчето. Когато стигна до него, погледна Рун.

— Може ли?

Рун отстъпи крачка назад.

— Той сам си е господар.

— Добре казано — рече Юг и протегна ръка, за да може лъвчето да я подуши.

То погледна Рун, който леко му кимна, и едва тогава проточи врат и подуши пръстите на мъжа. После, видимо удовлетворено, близна ръката на отшелника.

Юг му се усмихна.

— Забележително. Нещо напълно ново. Създание, белязано не от мрак, а от светлина. Мога ли да попитам как го намерихте, отец Корза?

Рун се изненада, че Юг знае името му, но Ерин подозираше, че този мъж знае много повече, отколкото можеше да се съди по любезното му държане. Не можеш да оцелееш векове, като се криеш от сангвинисти, без да развиеш таланта да си потаен и добре информиран.

— Убих майка му в египетската пустиня — обясни Рун. — Тя беше ранен бласфемари.

Юг се изправи.

— Предполагам, че е била от един от зверовете, имали нещастието да попаднат в онзи свещен взрив.

— Точно така — бавно каза Рун.

Това вече изненада и Ерин. Само шепа хора знаеха за онова събитие. В момента повечето се намираха в това помещение. Значи отшелникът беше по-осведомен за ставащото в света, отколкото предполагаха.

— След като убих майка му, лъвчето дойде при мен — продължи Рун. — Взех го, за да го спася.

— По правилата на вашия орден би трябвало да го убиете. Но въпреки това не сте го направили. — Юг поклати шава с шеговито неодобрение. — Знаете ли, че будистите смятат лъвовете за бодхисатви, синове на Буда? Смятат ги за същества, достигнали високо духовно просветление и останали в този свят, за да освободят другите от страданието. Наистина сте щастливец, че този лъв е избрал вас, отец Корза. Може би защото носите венеца на Рицаря на Христа.

Погледна Ерин и Джордан и добави:

— И идвате с Воина на Човека и Жената на Познанието.

— Откъде знаете толкова много за нас? — попита Джордан.

Въпросът му остана без внимание — Юг започна да гали лъвчето и бе възнаграден с доволно мъркане. Едва след това отново се изправи и се обърна към Джордан, но вместо да отговори, протегна ръка.

— Мога ли да видя скъпоценния камък, който носите в джоба си?

Джордан отстъпи крачка назад, но Ерин го хвана за лакътя. Нямаше причина да пазят тайни, особено когато домакинът им сякаш и без това ги знаеше. А те се нуждаеха от отговорите, които би могъл да им даде Юг дьо Пайен.

— Покажи му го — подкани го Ерин.

Джордан бръкна в джоба си и извади двете парчета от счупения зелен камък.

Юг ги взе и събра половините в дланта си. После вдигна камъка към светлината на факлите, сякаш за да провери знака под повърхността му.

— Минаха векове, откакто го видях за последен път, когато бе все още непокътнат и непокварен.

Върна парчетата на Джордан. Спря за момент, наклони глава настрани и разгледа шарките по кожата му.

— Май наистина сте подходящият носител на този камък.

Ерин се възползва от думите му, за да обясни причината, поради която са дошли тук.

— Търсим още два камъка. Подобни на този.

Юг й се усмихна.

— Грешите. Другите два изобщо не са като този.

— Значи знаете за тях? — Рун пристъпи напред. — Смятаме, че те са ключът към…

— Към изпълнението на последното ви пророчество.

— Ще ни помогнете ли? — попита Ерин.

Преди Юг да успее да отговори, лъвчето жално измяука. Беше гладно.

— Май първо трябва да се погрижим за по-належащи неща. — Юг посочи входа, който водеше навътре в планината. — Заповядайте в дома ми. Имам кърпи, храна и вино за онези, които се нуждаят от тях.

Почеса лъвчето по главата.

— Както и месо и мляко за теб, приятелю.

Ерин последва Юг дьо Пайен, който ги поведе навътре към тайните, скрити в тази планина.

„Но можем ли да му се доверим?“