Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (11)

10.

17 март, 21:16

Венеция, Италия

Когато на обикновено спокойното лице на кардинал Бернар се изписа шок, Елизабет потръпна от удоволствие. За част от секундата той оголи зъби, свали маската, показа истинската си природа. След векове борба тя най-сетне бе успяла да пропука фасадата му на дипломатичност и ред, разкривайки животното зад нея.

„Имам нужда от това животно.“

Беше готова да рискува живота си, за да го освободи.

Археоложката и войникът изглеждаха не по-малко изненадани, но най-добрата реакция бе на сангвинистите. Младият Кристиан се вцепени; стройната жена с лъскавите източни черти изкриви погнусено устни. Подобно искане бе невъобразимо за светите им умове.

Но пък липсата на въображение открай време си беше основният грях на сангвинистите.

— Никога. — Първата дума на кардинала беше басово боботене, след което гласът му се извиси, изригна от гърдите му и отекна в цялата църква. — Ти… ти си мерзост!

Тя посрещна яростта му и я подхрани още повече със спокойствието си.

— Свещеническата ви благопристойност не ме интересува. И не се заблуждавайте, аз съм не по-голяма мерзост от вас.

Бернар се мъчеше да потисне гнева си, да го стъпче в себе си, но пукнатините продължаваха да се виждат. Беше свил юмруци като ковашки чукове.

— Няма да обсъждаме такива смъртни грехове на това свято място.

Дръпна закопчаната си ръка така силно, че белезницата се впи в кожата й, и тръгна към дъното на църквата, като повлече след себе си и останалите, сякаш те също бяха вързани за него.

„И може би са, по свой начин.“

Елизабет трябваше да подтичва, за да не изостава, но не можеше да поддържа темпото. Дългата й пола се оплете в краката й и тя се просна на студения мрамор. Белезницата се впи още по-дълбоко в китката й.

Не произнесе нито звук, наслаждаваше се на болката.

Щом й причиняваше болка, значи беше изгубил контрол.

„А аз го получих.“

Докато се мъчеше да стане, едната й обувка се изхлузи. В усилията си да се надигне скъса роклята си при рамото. Ужасена, хвана дрехата със свободната си ръка, за да не се свлече.

Кристиан спря Бернар, като го докосна по ръката.

— Тя не може да издържи на темпото ви, Ваше Високопреосвещенство. Не забравяйте, че вече е смъртна, колкото и да не й се иска да бъде такава.

Джордан й помогна да стане. Елизабет усети топлите му ръце върху тялото си и му прошепна:

— Благодаря.

Дори Ерин й се притече на помощ и нагласи роклята й така, че да не виси много. Въпреки долното й минало у тази жена наистина имаше извор на доброта, достатъчно дълбок, за да помогне на враг в беда. Може би това бе част от причината Рун да изпита привързаност към нея — простата й доброта.

Елизабет се дръпна от жената, без да й благодари. Изрита другата си обувка, за да не й се налага да куца.

Бернар се извини през зъби.

— Моля за извинение, графиньо Батори.

После се обърна и продължи напред, но с по-умерена крачка. Въпреки това гневът му си личеше. Определено не можеше да приеме онова, което тя искаше, което изискваше от него. Беше безсмъртен от толкова дълго време, че бе забравил желанията и слабостта на смъртните. Но наред с това бе създал и голяма слабост в самия себе си.

„И аз ще се възползвам максимално от нея.“

Кардиналът стигна до края на базиликата и ги поведе надолу по някакви стъпала, вероятно към подземния параклис на сангвинистите.

„Тъмно място за тъмни тайни.“

Стълбището свършваше в осветена от свещи крипта. Подът бе гладък и чист, по него можеше да се ходи лесно дори без обувки. В дъното Бернар спря пред каменна стена, украсена с релефна фигура на Лазар.

„Колко много обичат тайните си.“

Застанал пред изображението, кардиналът свали ръкавицата на лявата си ръка и извади от колана си нож. Убоде дланта си с тънкото острие и капна капка кръв в чашата, която държеше Лазар. Проговори нещо на латински, но твърде бързо, за да може Елизабет да разбере думите.

След секунда малката врата се плъзна със стържене настрани.

Кардиналът се обърна към останалите.

— Ще разговарям с графинята на четири очи.

Другите замърмориха и на лицата им се изписа неувереност.

Кристиан се оказа най-дързък, може би защото бе най-новият в ордена и беше готов да се опълчи открито на по-висшия.

— Ваше Преосвещенство, това е против правилата ни.

— Отдавна сме престъпили правилата — отвърна Бернар. — Мога да стигна до по-задоволителна договорка без присъствието на други.

Ерин пристъпи напред.

— Какво смятате да правите с нея? Да изтръгнете информацията с мъчения ли?

Джордан подкрепи археоложката.

— Бях против подобни техники на разпит в Афганистан, няма да ги търпя и сега.

Кардиналът не им обърна внимание и прекрачи прага, като издърпа Елизабет със себе си. От другата страна извика команда, която отекна в криптата:

— Pro me. Само за мен.

Преди някой да успее да реагира, вратата се затвори. Мракът обгърна Елизабет.

— Сега си моя — прошепна в ухото й Бернар.

 

 

21:20

Ерин заблъска с ръка затворената врата.

Трябваше да очаква такава коварна маневра от страна на Бернар. Когато ставаше въпрос за научаване на тайни, той вече беше показвал, че е готов да стигне до крайности, за да контролира информацията. Ерин не изключваше и възможността да запази за себе си информацията, която ще изтръгне от Елизабет. Можеше дори да убие графинята, за да й затвори устата.

Обърна се към Кристиан и посочи чашата в ръцете на релефа.

— Отвори вратата.

Той понечи да се подчини. София обаче го спря: докосна младия сангвинист по рамото, но думите й бяха предназначени за всички.

— Кардиналът лично ще разпита графинята. Той има опит в подобни неща.

— Аз съм Жената на Познанието — възрази Ерин. — Онова, което знае Елизабет, засяга пряко мисията ни.

Джордан кимна и каза:

— И Воинът на Човека е на същото мнение.

София отказа да отстъпи.

— Не знаете със сигурност с каква информация разполага и дали тя има връзка с мисията ви.

Ерин кипна, че така внезапно я отрязват. Но имаше и по-голяма грижа. Нямаше доверие на графинята, дори когато беше с кардинала. Боеше се, че Елизабет ще надхитри Бернар. Беше очевидно, че тя знае как да напипва слабите му места, но дали това бе просто садистична игра, или Елизабет манипулираше кардинала, преследвайки свои цели?

Опита различен подход.

— Ако нещата загрубеят, колко бързо можем да влезем?

— Какво значи „да загрубеят“? — попита Кристиан.

— Бернар е затворен там с Кървавата графиня. Тя има блестящ ум и познава по-добре от всеки друг стригоите и тяхната природа.

София повдигна вежда. Изглеждаше малко изненадана.

Ерин продължи:

— Графинята е провеждала опити върху стригои, опитвала се е да определи природата им. Всичко е записано в дневника й.

Джордан погледна към затворената врата.

— Което означава, че по всяка вероятност познава слабостите на Бернар може би по-добре от самия него.

Ерин погледна Кристиан в очите. Той искаше да помогне, но явно още се чувстваше длъжен да изпълнява заповедите на Бернар.

— Така или иначе, няма значение — каза София. — Кардиналът затвори вратата с командата pro me, което означава, че тя може да бъде отворена единствено от него.

„Какво?“

Ерин се обърна разтревожено към вратата.

— Можем да влезем, но не само с нашата кръв — обясни Кристиан и посочи София. — За да бъде отменена заповедта на кардинала са необходими трима сангвинисти. Заедно те могат да отворят вратата по всяко време.

София се намръщи разтревожено.

— Май ще е най-добре да доведа още един. За всеки случай.

— Направи го — каза Ерин.

„И побързай.“

София се втурна през криптата и се стопи в мрака на стълбището.

Ерин погледна Джордан в очите и видя собствената си тревога, отразена там.

„Това ще свърши зле.“

 

 

21:27

Елизабет се бореше с паниката. След затварянето на вратата мракът бе станал така плътен, че сякаш бе придобил субстанция и можеше да изпълзи в гърлото й и да я задуши. Но тя си заповяда да запази спокойствие — знаеше, че Бернар може да чуе бесните удари на сърцето й. Стегна се, решена да не му доставя това удоволствие.

Съсредоточи се върху парещата болка в китката. Топлата кръв сълзеше от разкъсаната кожа и се стичаше в дланта й. Кардиналът несъмнено усещаше и нея.

„Добре.“

Разтърка ръце, размазвайки кръвта по тях.

— Хайде — дрезгаво рече Бернар.

Дръпна я грубо и я помъкна навътре в мразовитото леговище на сангвинистите. Елизабет потръпна от студа. Кардиналът почти я влачеше в мрака. Стори й се, че вървят цяла вечност, макар че едва ли бяха минали повече от няколко минути.

Накрая спряха, кардиналът драсна кибритена клечка и се разнесе миризмата на сяра. Пламъкът освети бледото сурово лице на Бернар. Той поднесе клечката към закрепения на стената свещник, после отиде при друг и запали и неговата свещ.

Топлата трептяща светлина изпълни помещението.

Елизабет погледна тавана. Мозайката му блестеше. Стъклените плочки в базиликата бяха със златни листа, а тези — със сребърни. Покриваха всяка повърхност.

Стаята буквално сияеше.

Мозайката изобразяваше познат сангвинистки мотив — възкресението на Лазар. Той седеше в кафявия си ковчег, бял като смъртта, а от крайчеца на устата му се стичаше алена струйка. Срещу него стоеше позлатеният Христос, единствената златна фигура в помещението. Фините плочки представяха детайлно сияйни кафяви очи, къдрава черна коса и тъжна усмивка. Простата му фигура излъчваше великолепие и изпълваше с благоговение събралите се да видят чудото. И свидетелите не бяха само човешки същества. Светли ангели наблюдаваха сцената отгоре, тъмни ангели чакаха отдолу, а Лазар седеше, уловен завинаги между тях.

Възкресеният на сангвинистите.

Колко по-прост щеше да е животът й, ако Лазар не беше приел предизвикателството на Христос.

Откъсна поглед от тавана и насочи вниманието си към единствената друга украса в помещението. В средата се издигаше бял олтар. Върху него бе сложен сребърен потир. Допирът на среброто изгаряше и стригои, и сангвинисти. Пиенето от сребърен съд засилваше болката на сангвиниста, а с нея и покаянието при приемането на осветеното им вино.

Устните й се изкривиха в презрителна усмивка.

„Как могат тези глупци да следват Бог, изискващ такива безкрайни страдания?“

Бернар се обърна към нея.

— Ще ми кажеш всичко, което искам да знам. Тук. В това помещение.

Тонът на Елизабет беше студен, думите — прости.

— Първо плати цената.

— Знаеш, че не мога да го направя. Това би било ужасен грях.

— Но е правено преди. — Тя докосна гърлото си и си спомни зъбите, разкъсващи плътта й. — От вашия Избран. От Рун Корза.

Бернар извърна поглед.

— Той беше млад, нов в ордена — рече с по-тих глас. — Поддаде се в момент на похот и гордост. Аз не съм толкова глупав. Правилата са ясни. Ние никога…

— Никога? — прекъсна го тя. — Откога тази дума е станала част от речника ти, кардинале? Ти наруши много правила на ордена си. И го правиш от векове. Да не мислиш, че не го знам?

— Не си ти онази, която ще ме съди — рязко отвърна той. Личеше си, че започва да се разгорещява. — Единствено Бог може да ме съди.

— Тогава Той ще съди и мен. — Босите й стъпала вече я боляха от студа, но тя се държеше. — Защото по Негова воля съм тук сега, единствената, която има това знание. Истина, която можеш да получиш, стига да платиш цената.

В очите на Бернар се мярна несигурност.

Тя се възползва от момента и го притисна още по-силно.

— Щом твоят Бог е всезнаещ и всемогъщ, защо ме е поставил пред теб като единствен притежател на знанието, което търсиш? Може би това, което искам от теб, е по Негова воля?

Инстинктивно разбра, че е отишла една крачка по-далеч от необходимото — прочете го в чертите му, които изведнъж станаха по-сурови.

— Как смееш да тълкуваш волята Му, паднала жено? — Той я изгледа намръщено; думите му я принизяваха до нивото на жените, които продават телата си за пари.

„Как смееш!“

Тя зашлеви надменната му физиономия, размазвайки кръвта си по кожата му.

— Не съм паднала жена. Аз съм графиня Батори Екшед, с кралско потекло, което може да се проследи от векове. И няма да позволя да бъда очерняна по такъв начин. Особено от теб.

Отговорът му бе мълниеносен. Юмрукът му се стовари върху нея. Елизабет залитна назад, лицето й затуптя. Тя бързо се окопити и се изправи сковано. Усети вкуса на кръв в устата си.

„Отлично.“

— Тук си изцяло в ръцете ми — отсече той.

Елизабет облиза устни, като ги навлажни с кръвта си. Знаеше, че той вече надушва прясната кръв, която засъхваше по бузата му. Забеляза как ноздрите му леко се разширяват, разкривайки животното в него, чудовището, спотайващо се зад маската.

Трябваше да освободи този звяр от оковите му.

— Какво можеш да ми сториш? — предизвикателно отвърна тя. — Толкова си слаб, че не можеш дори да ме убедиш да ти помогна.

— Не бъркай спокойствието ми със слабост — предупреди я той. — Много добре си спомням Инквизицията, когато причиняването на болка в служба на Църквата бе превърнато в изкуство. Мога да ти причиня неща, за които не си и помисляла.

Тя се усмихна на гнева му.

— На нищо ново не можеш да ме научиш за болката, свещенико. Сто години в страната ми беше забранено да се произнася името ми заради нещата, които извърших. Причинявала съм и съм изпитвала повече болка, отколкото можеш да си представиш… а с нея и повече удоволствие. Тези неща са взаимосвързани по начин, който никога няма да проумееш.

Елизабет пристъпи към него и Бернар понечи да се дръпне, но белезниците му пречеха да се отдалечи достатъчно.

— Болката не ме плаши — продължи тя, издишвайки към него горещ, наситен с кръв дъх.

— А… а би трябвало да те плаши.

Елизабет искаше да го накара да продължи да говори, тъй като говоренето изискваше дишане. А с всяко вдишване той поемаше миризмата й все по-дълбоко в себе си.

— Нарани ме и да видим кой ще се наслаждава повече — предупреди го тя.

Той се дръпна от нея, докато гърбът му не се притисна в сребърната мозайка на стените. Но белезниците я държаха близо до него.

Тя наведе глава и ухапа силно насинената си буза. Отвори уста и прясната кръв потече по устните й. После отметна глава, оголвайки шията си. Светлината на свещите заблестя по червената струйка, която се спускаше надолу и се събираше в ямката между ключиците й.

Усети как погледът му следи топлата следа, обещанието, което носеше тя. Гъстата й топлина призоваваше звяра, скрит във всяка капка на собствената му прокълната кръв.

Знаеше как ароматът разцъфва в помещението по начини, които вече не можеше да усети. Как изпълва ноздрите, дори устата. Много отдавна беше чувствала онова, което чувстваше той сега. Познаваше непреодолимата сила на желанието. Беше се научила да го приема и това правеше силна и нея.

Той го отричаше — и това го правеше слаб.

— Как ще ме измъчваш сега, Бернар? — попита тя с пълна с кръв уста, като нарочно използва малкото му име.

Свободната му ръка посегна към кръста на гърдите му, но тя го спря, постави собствената си длан върху среброто, като му попречи да го докосне, лиши го от утехата на светата болка. Пръстите му се свиха около нейните и ги стиснаха, сякаш той си мислеше, че ръката й е неговият кръст, неговото спасение.

— Ще ти кажа онова, което искаш — прошепна тя, изричайки най-съкровеното му желание. — Ще ти помогна да спасиш твоята църква.

Пръстите му се стегнаха още и едва не счупиха костиците на ръката й.

— За теб ще е просто — подкани го тя. — Извършвал си кървави грехове и преди, а аз знам, че те са много по-тъмни, отколкото си мислят всички. Извършил си много грехове в Негово име, нали?

Лицето му й каза, че наистина е така.

— Тогава го направи и сега — рече тя. — И делото ти ще ти даде силата да защитиш своята църква, своя орден. Нима ще позволиш твоят свят да рухне, да изгубиш всичко, защото си се страхувал да действаш? Защото си поставил собствения си страх от правилата над светата си мисия?

Отново облиза устни. Отлично си представяше как изглежда кръвта върху бледата й кожа, как гледката и миризмата й го призовават неудържимо.

Без да осъзнава, той също облиза устни.

— Как може спасението на Неговия свят със средствата, които Той ти е дал, да бъде грях? — попита го тя. — Ти си по-силен от правилата, Бернар. Знам го… а дълбоко в себе си и ти го знаеш.

Пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от неговите. Думите й бяха достигнали до него, бяха събудили съмненията му, играеха си с честолюбието му.

Той трепереше пред нея — желаеше отговора й, кръвта й, нея.

Сега може и да беше сангвинист, но преди беше стригой, а още по-преди — мъж. Поглъщал беше плът, вкусвал бе удоволствието. Тези желания бяха пропити във всяка фибра на съществото му и винаги щяха да си останат там.

Сърцето й препускаше, бузата й туптеше горещо от удара му. Винаги беше обичала болката, нуждаеше се от нея така, както по-късно се нуждаеше от кръв. Затвори очи и остави болката да отекне в нея — от бузата, от разкъсаната й китка.

Истинско блаженство.

Когато отвори очи, той още държеше ръката й притисната в кръста до сърцето му. Погледът му се плъзна от алените от кръвта устни към пулса в гърлото й, към раменете, към бялата кожа под копринения комбинезон. Тя се размърда и разкъсаната й рокля се свлече от раменете й. Сега светлината на свещите осветяваше гърдите й, така ясно видими под коприната.

Той стоеше неподвижно, без да откъсва поглед от нея.

Тя се наведе безкрайно бавно към него — после се повдигна на пръсти и леко, като милувка на вятър, докосна с устни неговите. Остана така един дълъг миг, оставяйки го да почувства топлината й, да вдиша аромата на кръвта й.

— Ако не е по Негова воля, то защо съм тук? — прошепна тя. — Само ти можеш да бъдеш достатъчно силен, за да получиш отговора от мен. Само ти имаш силата да спасиш твоя свят.

А после разтвори устните му със своите и пъхна езика си между тях.

Той изстена и отвори уста.

Тя вече усещаше как кучешките му зъби се удължават, докато целувката й ставаше все по-дълбока.

Без да откъсва устни от нейните, той я завъртя и я блъсна в стената, като притисна тялото си към нейното. Стари плочки се отделиха и паднаха, стъклените ръбове разкъсаха тънкия копринен комбинезон и одраскаха кожата й. Кръвта потече по гърба й и закапа по каменния под.

Тя откъсна устни от неговите и отметна глава, предлагайки му шията си.

Без никакво колебание той я захапа.

Елизабет изпъшка от болката.

Бернар незабавно всмука огромна глътка от кръвта й, пое топлината й. Елизабет потръпна, крайниците й започнаха да изстиват. Ледена болка прониза сърцето й. Този път го нямаше изпълненото с екстаз единение, който бе изпитала с Рун.

Това бе животинска нужда.

Болезнен глад, който не оставяше място за любов или нежност.

Той можеше да я убие и да я остави така, но тя трябваше да поеме този риск, уповаваше се на надеждата, че за този, който я беше награбил, знанието е толкова важно, колкото и кръвта й.

„Няма да ме остави да умра и да отнеса тайните със себе си.“

Но дали наистина щеше да стане така, след като бе освободила звяра в него?

Тялото й се свлече на пода. Докато сърцето й замлъкваше, съмнението изпълни пустотата в нея — заедно със страха.

После светът потъна във вечен мрак.