Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (17)

16.

18 март, 14:40

Във въздуха над Чехия

Елизабет седеше в задната част на хеликоптера, вкопчена с две ръце в предпазния си колан. Реки, дървета и градчета профучаваха със замайваща скорост под малката машина. От прозореца й се виждаше свят играчка, а тя беше детето, което гледаше надолу към него, готово да си играе.

Изгарящото вино се бореше с тъмната сила в кръвта й. Въпреки това тя се чувстваше отново цяла, отново добре за първи път от месеци.

„Такава съм и такава ми е определено да бъда.“

Може би можеше дори да прости на Рун за всичко, което й беше сторил, защото той й бе показал пътя дотук, той я бе довел до този момент.

През целия полет от Венеция Рун й хвърляше продължителни погледи, сякаш очакваше, че всеки миг ще изчезне. Отсреща Ерин и Джордан бързо бяха заспали, а София и Кристиан седяха заедно в пилотската кабина и пилотираха хеликоптера по безкрайните въздушни реки.

Беше изумително да се живее в тази епоха.

„И аз ще се възползвам изцяло от този живот.“

Загледа се в простиращите се пред тях земи — знаеше, че скоро ще пристигнат в Прага. Зачуди се дали ще познае града, или той ще й е чужд, както й бе чужд и Рим. Всъщност не я беше грижа. Можеше да се учи и да се приспособява към промените, които бяха настъпили и винаги щяха да настъпват.

Но не сама.

Представи си лицето на Томи. Той я беше научил на толкова много неща за модерните времена. В замяна тя щеше да го научи на чудесата на нощта, на удоволствията на кръвта, на потока на времето, което никога нямаше да ги докосне отново.

Усмихна се.

„На кого му е нужно слънце при такова светло бъдеще?“

Радиото изпращя в слушалките й. Гласът на Кристиан събуди другите и накара Рун да седне по-изправен.

— Наближаваме Прага.

Рун забеляза усмивката й и също се усмихна.

— Изглеждаш добре.

— И съм добре… много добре.

Тъмните му очи бяха щастливи и мили. Щеше да го заболи, когато тя напуснеше ордена. Елизабет се изненада, като си даде сметка колко много я тормози тази мисъл.

Загледа се отново през прозореца. Хеликоптерът се носеше над модерни постройки от стъкло и грозни сгради, но по-нататък тя видя старата част на града, с червени керемидени покриви и лъкатушещи тесни улички.

Докато летяха над широката Вълтава, видя широкия мост, прехвърлен над водата в поредица от величествени арки. Зарадва се, че не всичко се е променило. Прага все още бе запазила много от своите кули и забележителности.

— Това е Карловият мост — каза Ерин, след като проследи погледа й.

Елизабет сдържа ироничната си усмивка. В миналото беше известен просто като Каменния мост. Загледа се как хората се разхождат по него. По нейно време мостът беше задръстен от коне и екипажи.

„Някои неща все пак са се променили.“

Докато хеликоптерът се насочваше към центъра, Елизабет гледаше жадно, търсеше улици и сгради, които помнеше от миналото. Видя двете кули на църквата „Дева Мария пред Тин“ до градския площад. Кулата на кметството все още се красеше от великолепието на Орлой, прочутия градски астрономически часовник.

Ерин отново беше проследила погледа й.

— Този средновековен часовник е истинско чудо. Според преданието майсторът на часовника бил ослепен от градските съветници, за да не направи друг.

Елизабет кимна и каза:

— С нажежен ръжен.

— Жестока награда — отбеляза Джордан. — Чудесен бонус за добре свършена работа.

— Времената бяха жестоки — каза Елизабет. — Но се говореше, че часовникарят си отмъстил, като влязъл пипнешком в кулата и унищожил деликатния механизъм, след което умрял там. Цели сто години не успяха да го поправят.

Елизабет се загледа в чудатия циферблат. Хубаво беше, че част от миналото все още се пази и почита. Макар часовникарят да бе умрял, шедьовърът му бе оцелял.

„И аз ще оцелея.“

— След няколко минути кацаме — уведоми ги Кристиан.

Телефонът завибрира дълбоко в джоба на Елизабет. Тя го покри с длан, като се надяваше Рун да не го е чул от рева на двигателя и слушалките на ушите му. Трябваше да е Томи. Но защо се обаждаше? Като се боеше от най-лошото, Елизабет се размърда неспокойно на мястото си. Искаше й се да може да поговори с момчето. Но за целта трябваше да остане за момент сама.

След като вибрирането престана, тя стисна силно ръце. Искаше да кацнат час по-скоро.

За щастие не им отне много време. Както бе казал Кристиан, след минути бяха на земята. След кратка борба с колана Елизабет излезе и последва останалите към някаква дълга ниска сграда.

Въздухът тук бе по-студен, отколкото във Венеция, но въпреки това тя гореше. Вдигна длан към слънцето. Като стригой кожата й би трябвало да се е покрила с мехури, но явно светата кръв я защитаваше. Но не напълно. Вътре в нея оставаше достатъчно мрак, който слънчевата светлина продължаваше да жили болезнено. Елизабет свали ръка и наведе глава, за да скрие лицето си в сянката на забрадката.

Рун забеляза реакцията й и каза:

— С времето ще свикнеш.

Тя се намръщи. Дори денят беше наказание за сангвинистите. Животът им бе постоянно приспособяване и болка. Тя копнееше да се освободи от тези ограничения… да бъде отново свободна.

„Но още не.“

Влязоха в терминала на летището и тя се намръщи на грозната му утилитарност и безличие. Всичко беше сиво и бяло. Хората в тази модерна епоха като че ли се страхуваха от цветовете.

— Мога ли да отскоча да си измия лицето и ръцете? — попита тя Рун с надеждата да откъсне свободен момент, за да се обади на Томи. — Пътуването съвсем ме замая.

— Аз ще я заведа — предложи София: обади се миг по-рано от необходимото, с което всъщност издаде недоверието си.

— Благодаря, сестро — каза Елизабет.

София я поведе по един страничен коридор към тоалетна с много кабинки и влезе с нея. Елизабет отиде до умивалника и изми ръцете си с топлата вода. София застана до нея и наплиска лицето си.

Елизабет използва момента да огледа тъмнокожата жена, като се питаше каква ли е била преди да стане сангвинист. Дали е имала семейство, което е изоставила преди много години? Какви жестокости е извършила като стригой, преди да приеме светото вино?

Но лицето на жената си оставаше стоическа маска и скриваше болката от миналото, ако такава изобщо имаше. Елизабет знаеше, че би трябвало да има.

„Всички сме измъчвани по един или друг начин.“

Представи си сина си Павел, спомни си звънкия му смях.

Приличаше на живот, но в действителност беше сборище на духове. Колкото по-дълго живееш, толкова повече сенки те преследват. Загледа отражението си в огледалото, изненадана от самотната сълза, стичаща се по бузата й.

Вместо да я избърше, тя я използва.

— Мога ли да остана за момент сама?

София изглеждаше готова да възрази, но лицето й омекна, когато видя сълзата. Въпреки това се огледа за евентуални прозорци или други пътища за бягство. След като не откри такива, докосна Елизабет по ръката и отстъпи назад.

— Ще изчакам отвън.

Щом София излезе, Елизабет извади телефона. Остави водата да тече, за да заглуши гласа си, и набра номера на Томи.

Той вдигна моментално.

— Елизабет, благодаря, че се обади. Хващаш ме точно навреме.

Тя изпита облекчение, че гласът му звучи спокойно.

— Всичко наред ли е?

— Достатъчно добре — отвърна той. — Просто съм развълнуван, че ще те видя скоро.

Тя се намръщи неразбиращо. Момчето не можеше да знае, че възнамерява да иде при него веднага щом успее да се измъкне.

— Какво искаш да кажеш?

— Дойде един свещеник. Ще ме заведе в Рим.

Елизабет се вцепени.

— Свещеник ли? — Мислите й запрепускаха диво, помъчи се да проумее чутото. Беше неочаквано и намирисваше на капан. — Томи, недей…

— Момент — прекъсна я Томи. Елизабет го чу да говори с някого на заден план, после той отново вдигна слушалката. — Леля ми казва, че трябва да затварям. Колата е дошла. Утре ще се видим.

Гласът му изгаряше от нетърпение. Изпълни я ужасът.

— Не тръгвай с този свещеник! — остро го предупреди тя.

Но връзката беше прекъснала. Тя набра номера отново. Телефонът звънеше и звънеше, но Томи не отговори. Елизабет изтръпна, като си представи причините, поради които биха могли да го вземат.

Може би го измъкваха на сигурно място заради атаките на стригоите.

Заряза тази надежда — знаеше, че Църквата вече не се интересува от момчето.

„Тогава къде го водят? Защо Томи е станал отново така важен за тях?“

И разбра.

„Заради мен.“

Църквата знаеше, че Томи е важен за нея. Някой беше поел контрол над момчето с намерението да го използва като пешка, като начин да й сложи нашийник. Само един свещеник би използвал едно невинно дете като инструмент. Макар и арестуван, злодеят още можеше да упражнява силата си.

Кардинал Бернар.

Заби юмрук в огледалото. От юмрука й към краищата се появиха радиални пукнатини.

Погледна към вратата. София чакаше отвън. Да счупи огледалото беше прибързана постъпка, причинена от яростта. Ако искаше да спаси Томи, трябваше да е по-умна. Преди София да влезе да провери какво става, тя спря водата и забърза към изхода.

Когато излезе, София я изгледа подозрително.

Елизабет оправи забрадката си и докосна броеницата. Среброто опари пръстите й. Тя използва кратката болка, за да се овладее, и каза:

— Аз… готова съм да продължим.

Върнаха се при другите.

Ерин беше отворила карта на телефона си — поредното чудо на тази модерна епоха.

— Намираме се недалеч от стария дворец. Повечето алхимически лаборатории са там.

— Лабораторията, която търсим, не е там. Трябва да идем в центъра на града, при Орлой — каза Елизабет с намерението да изчака удобен момент.

„Ще чакам и ще наблюдавам.“

Нейният момент щеше да дойде.

Както и на Бернар.

 

 

15:10

Докато вървяха към изхода на терминала, Ерин намести раницата на гърба си. Добре си даваше сметка, че носи Кървавото евангелие. Знаеше, че би трябвало да остави книгата на сигурно място в Рим, но тя бе свързана с нея и затова нямаше начин да го направи.

Да, книгата вече беше част от нея.

Отпред Рун вървеше до графинята, грациозен като пантера в тъмните си джинси и дългото черно палто. В плавната походка на Елизабет пък се долавяше заповедническа нотка. Двамата бяха красива двойка и Ерин усети как ревността я жегва с неочаквана сила. Това я изненада. Дали не й се искаше да бъде жената до Рун, ако подобно нещо изобщо беше възможно?

Погледна Джордан. Сините му очи оглеждаха помещението, винаги нащрек за евентуална опасност, но раменете му бяха отпуснати и спокойни. Волевата му брадичка беше покрита със златиста четина. Ерин си спомни как наболите косъмчета гъделичкаха корема и гърдите й.

Джордан я улови, че го гледа, и тя се изчерви и заби поглед в земята.

Когато излязоха в хладния следобед, Елизабет намести забрадката, за да скрие по-добре лицето си. Дрехата на Рун също имаше качулка, но той не си направи труда да си я сложи.

Ерин се обърна към Кристиан.

— Защо ми се струва, че слънцето тормози Елизабет повече от вас?

— Тя е новоприета — обясни Кристиан. — Не знам дали заради времето, или заради годините покаяние, но с възрастта сангвинистите стават все по-издръжливи на дневната светлина.

— Как е възможно да не знаете каква е точната причина? — попита Ерин, изненадана от липсата на интерес на сангвинистите към собствената им природа. — Не можете да си оставите мозъка на гардероб. Какво лошо има да разберете какво ви е било сторено?

Отговори София, която вървеше от другата страна на Кристиан.

— „Надявай се на Господа от все сърце и не се осланяй на твоя разум“^[1] — цитира тя малко по-остро от необходимото. — Това не бива да се поставя под въпрос.

— Да бъдеш сангвинист не означава да вървиш по пътя на научното откритие — добави Кристиан. — Нашият път е пътят на вярата. „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“^[2]. При тези неща няма доказване.

Джордан завъртя очи.

— Може би ако бяхте задавали повече въпроси преди, сега нямаше да сме в такава каша.

Никой не възрази и Кристиан посочи напред към малко кафене с маси навън.

— Какво ще кажете за малко зареждане? Очаква ни тежък ден.

Единствено Ерин и Джордан се нуждаеха от „зареждане“, но Кристиан беше прав. Малко кофеин щеше да им се отрази добре… а много беше за предпочитане.

Кристиан влезе вътре да поръча, докато Джордан събираше две малки кръгли масички под един чадър. Кристиан се върна с поднос с две кафета в големи чаши и чиния сладкиши. Преди да остави подноса, се наведе и вдиша ароматната пара.

Въздъхна с наслада.

Ерин се усмихна, но с крайчеца на окото си забеляза как устните на София се свиха с отвращение. Сангвинистите смятаха всяка проява на човещина за слабост. Ерин обаче намираше тези човешки черти у Кристиан за приятни — заради тях му се доверяваше повече, а не по-малко.

Ерин обгърна чашата си с длани, за да се стопли, да се успокои. Погледна другите.

— Какъв е планът? Имам чувството, че се движим пипнешком, като слепци. Време е да променим това. Време е да започнем да задаваме трудните въпроси. Например за природата на сангвинистите и стригоите. Това изглежда жизненоважно за мисията ни.

Джордан кимна и изгледа многозначително Кристиан и София.

— Колкото по-малко знаем, толкова по-голяма е вероятността от провал.

— Съгласна съм — рече Елизабет. — Невежеството не ни е послужило в миналото, няма да ни послужи и сега. Има неща, които Църквата трябва да знае. Имала е две хиляди години да изучава тези теми, но въпреки това не може да отговори на най-прости въпроси. Като на този какво вдъхва живот на един стригой?

— Или на друг — как се променяте, когато положите клетвата на сангвинист? — добави Ерин. — Как виното ви поддържа?

Въпросите й предизвикаха кратка, но разгорещена дискусия. Рун и София застанаха на страната на вярата и Бог. Ерин, Джордан и Елизабет настояваха за научен метод и мислене. Кристиан пое ролята на колебаещия се, който се опитва да намери обща основа.

В крайна сметка се разделиха още повече.

Ерин избута празната си чаша. В чинията бяха останали само трохи от сладкишите. Джордан бе хапнал само една хапка от датския си ябълков пай, но май му беше дошло до гуша — ако не от кафето и сладкиша, то поне от разговора.

— Трябва да тръгваме — каза той и стана.

София си погледна часовника.

— Джордан е прав. Губим време.

Ерин преглътна острия си отговор, тъй като разбираше, че от него няма полза.

За изненада на всички Елизабет отвърна по-помирително.

— Може пък да открием отговорите на тези въпроси в лабораторията на Джон Дий.

Ерин стана.

„По-добре наистина да ги намерим… или светът е обречен.“