Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (4)

3.

17 март, 11:05

Сива, Египет

Болката на съжалението прониза смълчаното сърце на Рун. Седеше с подвити под себе си крака в подножието на висока дюна и се вслушваше в тихото съскане на песъчинките, които се спускаха по склоновете й. Изпълваше го чувство на дълбок покой да бъде тук, сам, и да върши Божието дело.

Но дори тази чистота бе опетнена от нещо черно в периферията на сетивата му. Обърна се бавно към него, воден от някакъв компас, потопен дълбоко в безсмъртната му кръв. Докато се вглеждаше в търсене на източника на мрака, слънчевата светлина се отрази от сребърния кръст на гърдите му. От черното му расо се посипаха песъчинки, когато дланта му се плъзна по горещата повърхност на пустинята.

Подобно на гарван, дебнещ червей под земята, Рун наклони глава настрани и насочи вниманието си към една-единствена точка в пясъка. Щом се увери, извади от раницата си малка лопата и започна да копае.

Преди седмици беше пристигнал тук с екип сангвинисти, които трябваше да изпълнят точно този дълг. Но парчетата зло, разкопани тук, застрашаваха да овладеят останалите, да ги погълнат напълно. Накрая Рун ги накара насила да напуснат обекта и да се върнат в Рим.

Изглежда, че единствено той беше способен да издържи на заровеното тук зло.

„Но какво говори това за собствената ми душа?“

Пресяваше всяка лопата горещ пясък, сякаш беше играещо си на плажа дете. Но това не беше работа за деца. Ситото не улавяше нито черупки, нито мъниста.

Вместо това улавяше камъчета с формата на капка, черни като обсидиан.

„Кръвта на Луцифер.“

Преди повече от две хилядолетия на това място се бе разиграла битка между Луцифер и архангел Михаил за младия Христос. Луцифер бил ранен и кръвта му поръсила пясъка. Всяка капка горяла с безбожен огън и разтопявала песъчинките, за да образува тези покварени парченца стъкло. Времето отдавна ги беше заровило и сега Рун трябваше отново да ги изкара на светло.

В ситото се появи черна капка.

Рун я взе и я задържа за момент върху дланта си. Капката изгаряше голата му кожа, но не се опитваше да го поквари като другите сангвинисти. За разлика от тях, той не виждаше сцени на кръвопролитие и ужас, на похот и изкушение. Вместо това съзнанието му бе изпълнено с молитви.

Отвори кожената си кесия и пусна черното камъче в нея. То се чукна в две други — всичко, което беше намерил днес. Капките вече бяха по-малки и по-трудни за откриване. Задачата му беше почти изпълнена.

Въздъхна и се загледа към пустите пясъци.

„Бих могъл да остана… да направя тази пустиня свой дом.“

В лагера го очакваше буренце осветено вино. Не се нуждаеше от нищо друго. Бернар бе пратил вест, че трябва да работи по-усърдно, защото е нужен в Рим. Затова той с неохота се бе подчинил, макар че не му се искаше назначението му да приключва.

За първи път от векове чувстваше покой. Преди няколко месеца бе изкупил най-големия си грях, когато бе възстановил изгубената душа на някогашната си любима и я бе превърнал от стригой отново в човешко същество. Разбира се, Елизабета — или Елизабет, както предпочиташе да я наричат сега — не му беше благодарила. Тъкмо обратното, беше го проклела, че й е върнал смъртността, но Рун не се нуждаеше от благодарността й. Той търсеше изкупление и го беше намерил векове след като бе оставил всякаква надежда.

Докато се изправяше, до ушите му достигна някакво далечно мяучене. Опита се да го игнорира, докато грижливо връзваше кожената кесия и прибираше инструментите си. Но звукът продължаваше да достига настоятелно до него, жален и изпълнен с болка.

„Просто някакво пустинно създание…“

Тръгна нагоре към лагера си, но звукът го последва, дереше слуха му, разкъсваше чувството му за покой. Беше пронизителен, като на страдаща котка. В гърдите му се надигна раздразнение — и малко любопитство.

„Какво е това?“

Стигна малкия си лагер и започна да обмисля как да прибере палатката и да заличи всички следи от пребиваването си тук.

Мислите му обаче не пропъдиха писъка в ушите му. Беше като стържене на суха клонка по прозорец на спалня. Колкото повече се опитваш да не му обръщаш внимание и да заспиш, толкова по-силен става.

Оставаше му най-много още една самотна нощ в пустинята. Ако не направеше нещо с мяученето, щеше да се прости с последните няколко момента на покой.

Погледна в посока на звука, направи една крачка, после втора. Преди да се усети, вече тичаше по нажежения пясък, летеше над дюните. Докато приближаваше, звукът ставаше все по-силен и го привличаше неудържимо. Част от него разпозна нещо неестествено в начина, по който го привличаше този лов, но въпреки това продължи да тича все по-бързо.

Накрая забеляза източника в далечината. Звукът идваше откъм една акация, хвърляща дълга сянка. Пустинното дърво явно беше намерило някакъв подземен източник на вода и яките му корени се бореха за оцеляване в тази суха земя. Трънливият ствол бе наклонен на една страна, свидетелство за неуморните ветрове.

Много преди да стигне дървото усети противна воня. Макар да приближаваше откъм вятъра, миризмата беше позната и бележеше присъствието на животно, превърнато от кръвта на стригой в нещо чудовищно.

Бласфемари^[1].

Дали опетнената му кръв го беше привлякла така неудържимо през пустинята? Дали злото й не достигаше до вече изострените му сетива, наточени от седмиците ровене в пясъка за онези зли капки? Забави достатъчно, за да извади ножовете от ножниците на китките си. Слънчевата светлина се отрази от сребърните остриета — древните карамбити, извити като нокът на леопард. Щеше да има нужда от такива нокти за онова, което го очакваше. Вече можеше да познае миризмата на жертвата си — лъв бласфемари.

Заобиколи дървото отдалеч. Затърси в сенките, докато не забеляза златистата козина, почти напълно скрита в гъсталака. В естествената си форма лъвицата сигурно се бе отличавала със зашеметяваща красота. Дори като опетнено създание великолепието й не можеше да се отрече. Покварата я беше дарила с яки мускули, а козината й бе станала гъста като кадифе. Дори главата й, отпусната върху предните лапи, разкриваше интелигентността й.

Въпреки това всеки слаб удар на сърцето й показваше, че е болна.

Когато приближи, Рун забеляза черната засъхнала кръв по рамото й. Широка ивица козина по хълбока й сякаш бе изгорена.

Можеше да се досети за произхода на лъвицата — и на раните й. Представи си ордите бласфемари, които съпровождаха армията на Юда по време на битката миналата зима. Имаше чакали, хиени и няколко лъва. Рун бе сметнал, че зверовете са били пропъдени или убити наред с отрядите стригои в края на сблъсъка, когато ангелският огън помете пясъците.

След това беше изпратен отряд сангвинисти, който да преследва евентуалните оцелели, но явно това животно бе успяло да се спаси от огъня и ловците.

Макар и ранена, лъвицата бе останала жива.

Тя вдигна златната си муцуна и изръмжа. Алените й очи светеха в сенките — истинският им цвят бе откраднат от нечистата кръв, която я бе опетнила. Но дори тази реакция сякаш изчерпа оставащите й сили. Главата й се отпусна отново върху предните лапи. Не й оставаше още много живот.

„Дали да сложа край на страданията й, или да чакам, докато умре?“

Тръгна напред. Още не беше сигурен какво да прави. Но преди да успее да вземе решение, лъвицата скочи от сенките на изгарящата слънчева светлина.

Атаката свари Рун неподготвен. Той успя да се претърколи настрани, но острите нокти одраха лявата му ръка.

Рун се обърна към нея. Кръвта му капеше върху горещия пясък.

Лъвицата приклекна предпазливо. Кожата на муцуната й се набръчка и тя изръмжа. Звукът смрази дори неговото студено сърце. Тя бе силен противник, но не можеше да издържи дълго извън сянката на дървото. Оставаше си бласфемари и бързо щеше да изгуби сили на пряка слънчева светлина.

Рун се премести и застана между нея и дървото.

Заплахата я възбуди и опашката й се замята в яростни дъги. Лъвицата сви задните си лапи и скочи. Жълтите зъби полетяха към гърлото му.

Този път Рун посрещна предизвикателството, като също скочи към нея. Имаше план. Извъртя се настрани в последния миг, като разряза изгореното й рамо със сребърния си нож. Приземи се, направи кълбо и моментално се обърна, за да не я изпуска от очи.

От разреза течеше кръв, гъста и черна като катран. Раната бе смъртоносна. Рун се дръпна — даваше на лъвицата възможност да се оттегли в сянката и да умре в мир.

Вместо това от гърдите й се изтръгна неестествен крясък и тя се хвърли отново към него.

Изненадан от неочакваната атака, Рун реагира със закъснение. Челюстите й се сключиха върху лявата му китка и стиснаха, за да раздробят костта. Ножът падна на земята.

Рун се извъртя и нанесе удар с другата си ръка — заби втория си нож в окото й.

Лъвицата изрева в агония и отпусна хватката си. Рун освободи ръката си, като заби пети в пясъка и задърпа. Притисна ранената си китка към гърдите си и се приготви за нова атака.

Ножът му обаче беше улучил целта и лъвицата рухна на пясъка. Здравото й око го погледна. Аленият блясък помътня и се смени със златистокафяво, преди окото да се затвори за последен път.

Проклятието я беше напуснало накрая, както ставаше винаги.

— Dominus vobiscum^[2] — прошепна Рун.

Беше премахнал още една следа на поквара от тези пясъци. Понечи да се обърне — и отново до ушите му долетя жално мяучене.

Той спря и наклони глава. Чу тихото тупкане на друго сърце. Малка фигура се измъкна от сенките и тръгна към мъртвата лъвица.

Лъвче.

Със снежнобяла козина.

Рун го зяпна смаяно. Лъвицата явно бе отдала всичките си сили, за да роди — последната майчина саможертва. Сега разбра защо не беше отстъпила в сенките, когато й бе дал тази възможност. Беше се опитвала да защити потомството си, да прогони Рун от малкото.

Лъвчето побутна с нос безжизненото тяло на майка си.

Ужас изпълни Рун. Ако малкото бе родено от опетнената й утроба и бе хранено с опетнената й кърма, то също бе бласфемари.

„Ще трябва да унищожа и него.“

Вдигна от земята изпуснатия нож.

Лъвчето побутваше главата на майка си, опитваше се да я накара да се изправи. Изскимтя, сякаш разбираше, че е осиротяло и изоставено.

Рун се приближи предпазливо, като не изпускаше лъвчето от поглед. Макар едва да достигаше до коляното му, дори такова малко бласфемари можеше да е опасно. От това разстояние се виждаше, че снежнобялата му козина има сивкави петънца, предимно по облото чело. Лъвчето явно бе родено след битката, което означаваше, че е на не повече от три месеца.

Ако Рун не се бе натъкнал на него, то щеше да умре мъчително под изпепеляващите лъчи на слънцето или от гладна смърт.

Щеше да е проява на милосърдие да сложи край на живота му.

Пръстите му се стегнаха около дръжката на карамбита.

Лъвчето го усети едва сега и погледна към него. Очите му сияеха на слънчевата светлина. То клекна на задните си лапи, показвайки, че е мъжко. Отметна глава и измяука силно, сякаш искаше нещо от него.

После малките очи го погледнаха отново.

Рун знаеше какво иска лъвчето, какво жадуват всички млади създания — любов и грижи.

Нямаше заплаха. Рун въздъхна и отпусна ръка. Прибра ножа в ножницата на китката си, пристъпи напред и се отпусна на коляно.

— Ела, мъничкият ми.

После бавно се пресегна, а лъвчето се приближи на комично големите за тялото му лапи. Щом сангвинистът докосна топлата козина, малкото създание замърка. Меката глава побутна отворената длан, твърди мустаци погъделичкаха студената му кожа.

Рун почеса лъвчето под брадичката и мъркането се засили.

Той погледна изгарящото слънце. Лъвчето сякаш не го забелязваше, светлината не му причиняваше нищо.

„Странно.“

Рун внимателно повдигна лъвчето и го подуши — мляко, акациеви листа и мускусна миризма на малко животно.

Нито намек за бласфемари.

Влажните очи се взираха в него. Ирисът бе карамеленокафяв, обрамчен с тънка златна ивица.

„Обикновени очи.“

Седна и се замисли върху загадката. Лъвчето се настани в скута му, докато той разсеяно галеше кадифената му брадичка със здравата си ръка. Лъвчето замърка, зарови нос в коляното на Рун, размърда се и започна да ближе кръвта, просмукала се в панталоните му от ранената китка.

— Не — скара му се той, избута малката главица и започна да се изправя.

Слънчевата светлина се отрази от сребърната манерка, привързана към крака му, и проблесна. Лъвчето скочи към нея, закачи с нокът ремъка, който държеше манерката с осветено вино на мястото й, и задъвка кожата.

— Спри!

Макар че лъвчето явно само си играеше, Рун разкара упоритото животинче от крака си и нагласи манерката. Даде си сметка, че от вчера не е пил и капка вино. Може би тази слабост го бе накарала да се отнесе така меко към създанието. Трябваше да се подкрепи, преди да взема решения.

„Трябва да действам от позиция на силата, а не на чувствата.“

Затова разкопча манерката и я вдигна към устните си, но преди да успее да отпие и глътка, лъвчето се изправи на задните си лапи и изби съда от ръката му.

Манерката падна на пясъка и осветеното вино се изля.

Лъвчето се наведе и залочи червената течност. Макар че явно бе обезводнено и търсеше каквато и да било течност, за да утоли жаждата си, Рун се вцепени от страх. Ако в лъвчето имаше дори капка кръв на бласфемари, светото вино щеше да го изпепели на мига.

Задърпа малкото назад. То го изгледа свирепо с изцапана с вино муцуна и Рун я избърса с ръка. На лъвчето като че ли му нямаше нищо. Рун се вгледа по-внимателно в него. За миг беше готов да се закълне, че малките очи засияха с чиста златна светлина.

Лъвчето отново побутна с глава коляното на Рун и когато го погледна пак, очите му бяха все така карамеленокафяви.

Рун разтърка собствените си очи. Явно краткотрайната илюзия се дължеше на някакъв трик на светлината в пустинята.

Въпреки това си оставаше фактът, че малкото бе излязло на светлина и бе пило осветено вино без никакви фатални последици, което доказваше, че не е бласфемари. Може би свещеният огън го беше пощадил, защото животното бе невинно в утробата на майка си. Може би това обясняваше и защо лъвицата е оцеляла — отслабена, но достатъчно силна, за да роди нов живот.

„Щом Бог е спасил този невинен живот, как мога аз да го изоставя?“

Взел решение, Рун уви лъвчето в туниката си и тръгна обратно към лагера си. На сангвинистите им беше забранено да имат бласфемари, но никакъв закон не им пречеше да държат обикновени домашни любимци. Въпреки това, докато вървеше през пустинята с топлото лъвче, което мъркаше на гърдите му, Рун знаеше едно нещо със сигурност.

Това не беше обикновено създание.