Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (8)

7.

17 март, 18:38

Ватиканът

„От трън, та на глог…“

След като успя да се измъкне незабелязано от библиотеката на сангвинистите, Ерин се срещна с Кристиан и сестра Маргарет, преди да бъде извикана в кабинета на кардинал Бернар в Папския дворец.

Последва облечения в черно свещеник по дългия облицован с ламперия коридор, като мина покрай папския апартамент, преди да стигне крилото на сангвинистите.

Запита се каква е причината за внезапното повикване.

„Да не би Бернар да е научил, че съм влязла в забранената територия?“

Опита се да овладее напрежението си. Вече се беше опитала да разпита вървящия пред нея свещеник, отец Грегъри, новия помощник на Бернар, но той мълчеше като риба — качество, задължително за всеки, който служеше на кардинала.

Вгледа се в новия свещеник. Имаше млечнобяла кожа, гъсти черни вежди и черна коса, която се спускаше до якичката му. За разлика от предишния помощник на кардинала, не беше човек, а сангвинист. Изглеждаше в началото на трийсетте, но спокойно можеше да е столетия по-стар.

Стигнаха вратата на кабинета на Бернар и отец Грегъри я отвори.

— Заповядайте, доктор Грейнджър.

Ерин забеляза ирландския му акцент.

— Благодаря, отче.

Той я последва, извади старомодния си джобен часовник на верижка и го погледна.

— Боя се, че малко сме подранили. Кардиналът би трябвало да дойде всеки момент.

Ерин подозираше, че това е някакъв номер от страна на Бернар, че я кара да чака, за да покаже превъзходството си. Кардиналът още беше нервиран от факта, че Кървавото евангелие е свързано с нея.

Отец Грегъри й посочи стола пред широкото махагоново бюро на Бернар. Ерин остави раницата си на пода и седна.

Огледа стаята. Винаги успяваше да открие нови изненади. Стари томове в кожена подвързия изпълваха високите до тавана библиотечни шкафове, глобус със скъпоценни камъни от шестнайсети век блестеше на бюрото, а над вратата бе окачен меч от времето на Кръстоносните походи.

Кардинал Бернар бе държал точно този меч, когато се бе опитвал да превземе Йерусалим от сарацините преди хиляда години, и преди няколко месеца тя бе видяла с очите си колко умело си служи с него. Макар да предпочиташе да действа задкулисно, той си оставаше свиреп воин.

Нещо, което трябваше да има предвид.

— Сигурно сте уморена след цял ден проучвания — рече отец Грегъри и тръгна към вратата. — Ще ви донеса кафе.

Веднага щом той излезе, Ерин заобиколи бюрото на кардинала. Прегледа пръснатите по него документи и бързо ги прочете. Само допреди няколко месеца би се ужасила от действията си, но беше видяла достатъчно хора да умират, за да запазят тайните на Бернар.

Знанието беше сила и тя не биваше да му позволява да я трупа само за себе си.

Най-горният лист беше написан на латински. Тя го прегледа, като си превеждаше в движение. Двама стригои нападнали нощен клуб в Рим и избили трийсет и четири души. Подобни открити атаки бяха необичайни, почти нечувани в модерни времена. През изминалите столетия дори чудовищата се бяха научили да се спотайват и да крият труповете на жертвите си.

Но явно това вече не беше вярно.

Продължи да чете доклада за касапницата и откри една още по-смущаваща подробност. Сред убитите имало и трима сангвинисти. Преглътна само при мисълта колко невъзможно изглежда това.

„Двама стригои да убият трима тренирани сангвинисти?“

Отмести листа и продължи със следващия доклад, който бе на английски. В него се описваше подобно нападение във военна база край Лондон. Двайсет и седем въоръжени войници били убити по време на вечеря.

Прегледа останалите страници. Те също описваха странни и свирепи атаки в Италия, Австрия и Германия. Така бе погълната от описанията на ужасите, че почти не забеляза как вратата на кабинета се отваря.

Вдигна глава.

Кардинал Бернар влезе, облечен в аленото расо на поста си. С бялата си коса и спокойно поведение лесно можеше да се сбърка с мил дядо.

Той въздъхна и кимна към бюрото.

— Виждам, че четете оперативните ми доклади.

Ерин дори не се опита да отрече постъпката си.

— Липсват доста подробности. Знаете ли нещо повече за тези атаки?

— Не — рече той, докато двамата си сменяха местата. Бернар седна на стола си, а Ерин се върна на своя. — Знаем, че действат свирепо, недисциплинирано и непредсказуемо.

— А свидетелски показания?

— Не са оставили живи свидетели. Но при последната атака в дискотеката успяхме да се сдобием със записи от камерите.

Ерин се поизправи в стола.

— Сцените са доста ужасни — предупреди я той, докато обръщаше монитора на компютъра към нея.

Тя се наведе напред.

— Покажете ми.

Кардиналът отвори един файл и се видяха неколцина танцьори на тъмен дансинг. Светлината пулсираше и макар че записът беше без звук, Ерин си представи тежкия басов ритъм.

— Наблюдавайте тези двамата — каза Бернар и посочи двама облечени в тъмно мъже в края на екрана.

Двамата излязоха бавно на дансинга. Единият беше бял, другият чернокож. Ерин присви очи и се загледа в тъмната фигура. Качеството на картината бе твърде лошо, за да може да различи чертите му, но кожата му сякаш поглъщаше светлината. Лицето му бе някак неестествено, приличаше по-скоро на маска, отколкото на човек.

Танцьорите сякаш усетиха ловците и малката тълпа се раздели, като образува неравен кръг около двете създания. Имаха всички основания да бъдат предпазливи. В следващия миг двамата стригои се нахвърлиха върху танцуващите. Бяха толкова бързи, че образите им се размазаха на екрана. Ерин никога не бе виждала стригой да се движи с подобна скорост.

След по-малко от десет секунди единствено двете чудовища стояха прави. Около тях лежаха обезобразени и окървавени тела. Всяка фигура взе една ранена жена от пода, метна я на рамо и излезе от кадър.

Ерин потръпна при мисълта какво е станало с горките момичета.

Кардиналът чукна един клавиш и картината замръзна.

Ерин преглътна с мъка и си помисли за болката, която са изпитвали тези хора в последните си мигове. Нито един от тях нямаше шанс за оцеляване.

— Полицията търси ли убийците?

Кардиналът обърна монитора към себе си.

— Търсят ги, но не знаят какво точно търсят.

— Какво искате да кажете?

— На полицията не й бе позволено да види този запис. Както знаете, не можем да допуснем целият свят да научи за съществуването на стригоите.

Ерин се облегна в стола си.

— Тогава как хората ще могат да се защитят?

— Изпратихме допълнителни екипи на терен. Патрулират града денонощно. Ще открием убийците и ще ги унищожим. Това е наш свещен дълг.

Ерин се запита колко ли невинни ще изгубят живота си, преди това да се случи.

— Тези стригои са по-бързи от всичко, което съм виждала.

Кардиналът направи кисела физиономия.

— И не са единствените. Имаме подобни доклади от цял свят. Поради някаква причина са започнали да се променят, стават по-силни.

— Това го разбрах и аз, но защо се случва? Защо точно сега?

— Не знам със сигурност, но се боя, че е свързано с пророчеството.

Ерин се намръщи. Досещаше се накъде бие кардиналът.

— Твърдението, че оковите на Луцифер по някакъв начин са паднали.

— И поради това в света ни навлиза повече зло. Фундаменталното равновесие е започнало да се променя, като дава допълнителна сила на злите създания и същевременно отслабва светите сили.

Ерин го изгледа твърдо.

— По-слаб ли се чувствате?

Той стисна юмрук върху бюрото си.

— Тук, на тази благословена земя, не. Но през последните три месеца изгубихме осемнайсет сангвинисти на терен.

„Осемнайсет?“ Орденът беше започнал да се топи през последните няколко десетилетия, също като католическото духовенство. Сангвинистите не можеха да си позволят да губят още войници, особено ако предстоеше война.

— Нападенията имат ли някакъв географски модел? — попита тя. — Може би ако разберем откъде е започнало всичко, може да се досетим как да го спрем.

Очите на кардинала се присвиха преценяващо.

— Доктор Грейнджър, и този път улучихте право в десетката, както обикновено.

Тя се изправи в стола си.

— Разбрали сте нещо.

— Методично записвахме датите и местата на атаките.

— За да съставите база данни — каза тя. — Умно.

Той кимна в отговор на комплимента й и отново обърна монитора към нея. Бързо зареди карта на Европа. Появиха се малки червени точки, бележещи местата на нападенията. Ерин се опули, когато видя колко са много.

— Ако проследим атаките назад във времето — каза Бернар и демонстрира на картата, — се оказва, че те започват от едно място и след това се разширяват.

И увеличи картината върху епицентъра.

Ерин прочете името и усети как стомахът й се свива на топка.

— Куме… където е храмът на сибилата.

„И където работи Джордан.“

Тя погледна Бернар.

— Имате ли вести от Джордан и екипа му? Открили ли са нещо?

Кардиналът тежко се облегна назад.

— Това е другата причина да ви извикам. Реших, че е най-добре да го научите от мен. Имало е атака…

Беше прекъснат от отец Грегъри, който се появи със сребърен поднос с кафето. Ерин го погледна. Беше замаяна от обзелата я паника. Грегъри явно чу бясното биене на сърцето й и замръзна на прага.

Ерин отново се обърна към Бернар.

— Джордан добре ли е?

Бернар направи знак на отец Грегъри.

— Оставете кафето на онази масичка. Това е всичко.

Ерин не изчака младия свещеник да излезе. Времето на чакане сангвинистите да се размърдат беше приключило.

— Какво е станало? — попита тя и се наведе агресивно напред.

Бернар вдигна ръка, за да я накара да се успокои.

— Не се бойте, Джордан и екипът му не са пострадали.

Ерин се отпусна и въздъхна с облекчение. Усещаше, че кардиналът спестява нещо, но след като беше получила отговор на най-тревожния въпрос, изчака отец Грегъри да излезе, преди да продължи.

— Какво не ми казвате?

— Тази сутрин екипът на Джордан открил нов тунел, който, изглежда, е бил прокопан наскоро. Изглежда, че нещо си е прокопало път от онзи храм.

— Нещо? Какво означава това?

— Не знаем. Знаем обаче, че тялото на брат Леополд не е открито в храма.

Ерин се замисли. По време на битката в храма миналата зима Леополд беше убит от Рун… или поне изглеждаше, че е убит. Но щом не го бяха открили, значи или беше оцелял, или някой беше прибрал тялото му.

Тя отново насочи вниманието си към по-голямата си тревога.

— Казахте, че е имало атака.

— Един стригой нападнал Джордан и екипа му в храма.

Ерин стана и отиде до подноса. Не я свърташе на едно място. Наля си кафе и си напомни, че Джордан е добре.

„И все пак…“

Обгърна чашата с длани, за да ги стопли, и се обърна към Бернар.

— Нападателят от тези суперстригои ли е бил?

— Така изглежда. Добрата новина е, че другите пренасят тялото му в Рим за изследване. Може да научим нещо от останките му.

— Кога? — рязко попита тя. Изгаряше от желание да види Джордан, да се увери, че е добре.

— Би трябвало да са тук до един час. Но освен това са открили в залата и нещо друго, за което не искаха да говорят по телефона. Джордан каза, че иска първо вие да го видите. — Кардиналът изглеждаше раздразнен, че някой спестява информация от него. — Смята, че можете да го разпознаете, защото, както непреклонно заяви, вие сте Жената на Познанието.

Ерин отпи глътка кафе и остави топлината му да пропъди остатъчния мраз от паниката й. Оценяваше увереността на Джордан, но се надяваше да не е заблуда. Нямаше представа какво носят от Куме и затова се замисли върху мистерията с липсващото тяло на Леополд и се върна към загадъчното твърдение на Бернар.

„Нещо си е прокопало път от онзи храм.“

 

 

19:02

Рим, Италия

Легион се плъзна покрай високата стена в сърцето на Рим. Придържаше се в сянката — макар че слънцето бе потънало зад хоризонта, улиците все още светлееха. Като допълнителна предпазна мярка придърпа плътно качулката си, тъй като в едно нещо нямаше съмнение.

„Никой не може да погледне лицето ми и да не познае славата ми.“

И все пак толкова много неща оставаха неизвестни.

Това трябваше да престане.

Съсъдът му, онзи на име Леополд, се оказа ценен. От трептящия пламък, който още светеше в мрака на съществото му, Легион бе научил повече за пророчеството и онези, които стояха между него и дълга му.

Думите на откровението отекваха в него с всяка крачка.

„Тримата заедно трябва да се изправят пред последната си задача. Оковите на Луцифер са скъсани и неговият Потир си остава изгубен. Нужна е светлината и на тримата, за да бъде изкован Потирът наново и да го прогони обратно във вечния му мрак.“

Представи си така наречения Воин на Човека със сините му очи и изсечените черти. Воинът излъчваше сила и беше истинско олицетворение на мъжествеността.

Докато вървеше покрай високата стена, някаква голяма машина профуча по улицата покрай него, като вдигаше боклуците във въздуха и бълваше зловонни газове. От спомените на Леополд той знаеше, че машината се нарича бус. Но се върна към собствените си спомени. Като паднал ангел той беше прекарал безброй години, бродейки по тази градина на света, много преди човекът да започне да я тъпче. Там, където някога бе имало диви неща, човекът бе облякъл земята с изкуствен камък. Там, където под синьото небе бяха пели потоци, сега имаше мръсотия — както във водата, така и във въздуха.

Още от самото начало той знаеше, че човекът е негоден да наследи този рай. По време на войната на небето, когато се бе опълчил срещу плана на Бог за човека, се бе надявал да вземе тази градина за себе си. Но накрая той и останалите бяха изгубили битката и бяха низвергнати, а сега човечеството беше доказало онова, което беше предвидил — че е петно за тази градина, плевел, който трябва да бъде изкоренен и изгорен.

„Ще върна този рай.“

Нямаше да позволи нищо да му попречи.

Дори пророчество.

Затова трябваше да научи повече за онези тримата — достатъчно, за да ги спре. Прокара тъмните си пръсти по стената — усещаше огъня на светостта в камъните. Преградата отделяше Рим от Ватикана. Легион закрачи решително покрай нея.

Беше научил от Леополд имената на другите двама — Жената на Познанието и Рицаря на Христа. Те най-вероятно бяха някъде наблизо, скрити в този бастион на божественото. Легион се дръпна от стената и се загледа в дланта си, във виещия се по кожата мрак.

Ако поставеше тази ръка върху някой от тримата, можеше да го обсеби за миг.

„С едно-единствено докосване мога да сложа край на заплахата на това пророчество.“

Първата стъпка към целта в момента приближаваше. Беше се надявал, че все ще срещне някого покрай стената на светия град — и беше познал.

Човекът вървеше към него по тротоара. Изглеждаше най-обикновен минувач. Но изострените сетива на Легион доловиха една важна разлика.

В гърдите на човека срещу него не биеше сърце.

Той беше сангвинист — поредната дума, научена от Леополд.

Божият служител усети свръхестествената му природа с миг закъснение. Легион сграбчи голата му ръка с черните си пръсти. Жертвата му падна на колене, когато той изгори волята й, вкара сенките си в замлъкналото сърце.

„Ти ще си моите очи и уши в този град.“

Погледна нагоре към стената. С помощта на този роб можеше да научи къде се крие врагът му и да сложи край на заплахата.

„Няма да се проваля отново.“

 

 

19:15

Ватиканът

Докато чакаше завръщането на Джордан, Ерин изучаваше картата на монитора на Бернар и начина, по който атаките се разширяваха от Куме във всички посоки.

— Като чума — промълви тя.

Кардиналът вдигна очи от докладите, които преглеждаше.

— Какво казахте?

Тя посочи екрана.

— Ами ако погледнем на атаките на тези странни стригои като болест, като патоген, който се разпространява?

— Как може да ни помогне това?

— Вместо да се опитваме да намерим начин да отблъснем атаките, може би ще е по-добре да съсредоточим усилията си върху откриването на първия заразен. Ако успеем да го намерим…

Кратко почукване на вратата я прекъсна.

— Влез — извика Бернар и оправи алената си шапчица: беше по-суетен, отколкото би признал.

Ерин се обърна. Вратата се отвори широко и отец Грегъри влезе и се отмести, за да направи път на другите. Тя зърна първия влизащ и преди да се усети, изхвърча от стола си.

Джордан я хвана в прегръдката си и я вдигна във въздуха. Тя го прегърна с всички сили. След като той я пусна, се дръпна назад с ръце на раменете му, за да го погледне.

Въпреки уверенията на кардинала тревогата й за Джордан така и не бе отминала. Но той наистина изглеждаше добре. Всъщност изглеждаше страхотно, загорялата му кожа буквално блестеше от здраве.

Ерин се вдигна на пръсти, подканвайки го да я целуне. Той се наведе и я целуна по бузата. Устните му пареха, сякаш имаше треска. Ерин се дръпна, вдигна ръка и се пипна по бузата.

„Целувка по бузата?“

Такъв сдържан знак на привързаност беше нетипичен за него. Почувства го като отхвърляне.

Вгледа се в ясните му сини очи и посегна да прокара ръка през късата му руса коса. Искаше да го попита какво става. Той не реагира на докосването й. Ерин го пипна по челото. Кожата му гореше.

— Температура ли имаш?

— Не. Чувствам се чудесно. — Той отстъпи и посочи с палец спътника си, който стоеше зад него. — Сигурно съм прегрял от тичане след този тип.

Беше Кристиан, но ако се съдеше по изражението му, младият сангвинист също беше разтревожен. Джордан определено премълчаваше нещо.

Преди Ерин да успее да отвори уста, Кристиан влезе. Беше с протрити черни джинси и дълго тъмносиньо яке, под което се виждаше свещеническа риза и якичка. Кимна на Бернар и каза:

— София и Баако отнасят тялото на стригоя в папската хирургия.

Ерин загърби тревогите си около продължаващата отчужденост на Джордан и се съсредоточи върху загадката, на която бяха попаднали той и останалите. Ако можеха да открият източника на необичайната сила и бързина на тези стригои, може би щяха да измислят начин да ги спрат.

Но това явно трябваше да почака.

Кристиан извади от джоба си някакъв парцал и хвърли поглед към Джордан.

— София каза да покажа това на Ерин.

Ерин затаи дъх. Парчето плат беше от ризата на Джордан — и бе цялото в засъхнала кръв, с ясен разрез в средата. Тя погледна тревожно Джордан.

Той й се ухили.

— Спокойно де. Просто одраскване.

— Одраскване ли? — Тя усети, че той й спестява нещо. — Покажи ми.

Джордан вдигна ръце.

— Кълна се… няма нищо за гледане.

— Джордан… — В гласа й се долови предупредителна нотка.

— Добре. — Той повдигна тениската си и Ерин видя плочките на корема му.

„Определено им няма нищо.“

Прокара пръст по необичайно топлата му кожа, но не откри нищо, освен тънък белег. Беше нов. Без да маха ръка от корема на Джордан, тя погледна окървавеното парче плат в ръката на Кристиан. Разрезът отговаряше на белега.

— Одраскване или не, не би трябвало да зарасне толкова бързо.

Бернар също приближи да огледа Джордан.

— Според София и Баако — обясни Кристиан — Джордан се излекувал спонтанно, без никакви нежелани ефекти.

„Нежелани ефекти ли?“

Кожата му гореше под пръстите й. Ерин си спомни друг случай, при който беше горял така. Когато бе излекуван от ангелската кръв на Томи. Беше ли това свидетелство за пророчеството, свързано с Воина на Човека? Думите отекнаха в съзнанието й: „Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот“.

Джордан оправи тениската си и я погледна.

— Не исках да се тревожиш. Щях да ти кажа, когато останем сами.

„Щеше ли наистина?“

Мразеше се, че се съмнява в него, но това не променяше нещата.

— Мисля, че има нещо, което е по-належащо — продължи Джордан.

Извади нещо от джоба на камуфлажния си панталон и го вдигна, за да го видят всички. Острите ръбове проблеснаха на светлините на свещите. Приличаше на две парчета от черупка на яйце.

— Намерихме това при олтара в храма на сибилата — обясни Джордан.

Мина през стаята и остави парчетата на бюрото на кардинала. Всички се събраха около тях. Прозрачните страни пречупваха светлината и хвърляха по лицата им дъги, по-ярки от всичко, което Ерин бе виждала — жълто като слънчевата светлина, зелено като тревата, синьо като лятното небе. Парчетата определено не бяха от обикновено стъкло.

— Що за камък е това? — попита Ерин.

— Мисля, че е диамант — отвърна Кристиан, като се наведе да разгледа парчетата. — И по-точно зелен диамант. Изключително редки са.

Ерин впери поглед в камъка, омагьосана от красотата му. Кристалът хвърляше цветни отражения върху гладката повърхност на бюрото. Блестящите изумрудени капки приличаха на мънички листа, танцуващи в летен вятър.

Джордан побутна двете парчета едно към друго.

— Открихме го счупен, но несъмнено е бил един камък. И вижте това…

Той обърна парчетата и показа някакъв символ върху кристала.

Ерин се наведе и проследи фигурата с пръст. Изображението сякаш беше стопено в камъка.

— Странно, нали? — каза Джордан. — Сякаш символът винаги е бил част от диаманта, а не е бил гравиран по-късно.

Ерин се намръщи.

— Чувала съм за дефекти и включения в скъпоценни камъни, но не мога да повярвам, че подобно прецизно изображение се е образувало по естествен начин.

— Съгласен съм — каза Кристиан.

Ерин се изправи.

— Освен това вече съм виждала този символ.

Част от нея се наслади на смаяните им изражения.

— Къде? — попита Бернар.

Тя посочи библиотеката на кардинала.

— Ето там.

Отиде при рафтовете и свали малък том в кожена подвързия. Лично беше донесла противната книга на кардинала; беше я взела от снега в Стокхолм, след като Елизабет Батори я бе изпуснала. Това бе личният дневник на Кървавата графиня, описание на жестокостите и на зловещите и експерименти.

Ерин се върна при бюрото и отвори трошливата корица. Дневникът бе писан преди векове, но въпреки това тя можеше да се закълне, че долавя миризмата на кръв, лъхаща от страниците. Прелисти рисунките на лечебните билки, докато не стигна описанието на по-късните експерименти на Батори, съдържащи подробни илюстрации на анатомията на хора и стригои. Потрепери при вида на спретнатите бележки върху отвратителните опити, извършвани върху живи жени и стригои, ужасните деяния, причинили ужасни страдания и смърт.

В края на книгата намери онова, което търсеше. На последната страница имаше символ, който сякаш бе надраскан много набързо.

Отговаряше точно на символа върху камъка.

— Какво означава това? — попита Бернар.

— Ще трябва да попитаме жената, която го е нарисувала — отвърна Ерин.

Джордан изстена.

— Нещо ми казва, че няма да е много склонна да ни сътрудничи, особено след онова, което й направи Рун. Тя не е от лесно прощаващите.

— И въпреки това Рун може би е единственият, който би могъл да я придума да ни помогне — каза Ерин.

Джордан въздъхна.

— С други думи, време е отново да съберем тайфата.

Не изглеждаше много щастлив, но Ерин почувства известно облекчение при мисълта, че ще бъдат отново заедно, че триото от пророчеството ще се възстанови.

Представи си пепелявото лице на Рун, измъчените му тъмни очи и се обърна към Бернар.

— Къде всъщност е нашият липсващ Рицар на Христа?