Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (12)

11.

17 март, 21:38

Венеция, Италия

Рун крачеше енергично по полирания под на „Сан Марко“. Беше кацнал във Венеция преди четвърт час. От оставеното съобщение беше научил, че Бернар и останалите са довели Елизабета тук. Само че когато пристигна, откри вратата на църквата отворена и вътре като че ли нямаше никой.

„Нима вече са слезли в параклиса на сангвинистите?“

Погледна през централния кораб към северния трансепт на базиликата. Доколкото си спомняше, там имаше стълбище, което водеше до подземна крипта и тайната врата към територията на сангвинистите. Понечи да тръгне натам, но някакво движение насочи вниманието му към южния трансепт. От мрака се откъснаха сенки и се понесоха към него с неестествена скорост.

Рун се напрегна и приклекна. Не знаеше кои са тези, а нападенията напоследък го бяха направили още по-предпазлив.

„Никакви стригои не биха посмели да атакуват на такова свято място.“

Един глас го извика по име, когато сенките приближиха, и се оказа, че са сангвинисти — двама мъже и една жена.

— Рун!

Той разпозна източните черти на София.

Дребната жена забърза към него, следвана от останалите.

— Идваш тъкмо навреме.

Той видя тревогата в очите й.

— Какво е станало?

— Ела. — Тя тръгна към северния трансепт. — Има проблем при вратата на сангвинистите.

— Кажи ми — нареди той, като провери карамбита на китката си, без да забавя крачка.

Тя му разказа какво е станало долу, как Бернар бе взел Елизабета и бе затворил вратата след тях.

— Кристиан вече е долу, но трябва да сме трима, за да я отворим. — София посочи двамата свещеници зад тях. — Дойдох за още помощ, но ми отне твърде много време, докато ги намеря. А Ерин се бои да не стане най-лошото.

Когато стигнаха стълбището, Рун поведе групата. Вярваше на преценката на Ерин. Щом тя бе разтревожена, значи имаше добри основания. Още по средата на стълбите чу две сърца да отекват от криптата долу.

Ерин и Джордан.

Можеше да ги различи със същата лекота, с която различаваше гласовете им. Бързо туптящото сърце на Ерин издаваше страха й. Рун стигна до криптата и видя как Кристиан удря по стената и вика кардинала.

Знаеше какво е развълнувало толкова младия сангвинист.

Оттатък стената чу друго сърце, приглушено от камъка, но въпреки това доловимо за острите му сетива. Звукът се усилваше от акустиката в дългата крипта.

„Елизабета.“

Сърцето й прескочи, биеше все по-слабо с всеки удар.

Тя умираше.

Кристиан ги чу да се приближават и се обърна.

— По-бързо!

Рун нямаше нужда от подканяне. Втурна се през криптата. Ерин пристъпи напред да го посрещне, но той я подмина без нито дума. Нямаше време.

Извади ножа, прободе дланта си и пусна капка кръв в чашата на Лазар. София и Кристиан застанаха от двете му страни и бързо направиха същото.

— Защото това е чашата на нашата кръв, на новия и вечно жив Завет — казаха в един глас тримата.

Очертанията на вратата се появиха върху камъка.

— Mysterium fidei — напевно продължиха сангвинистите.

Бавно — прекалено бавно — вратата се отвори. Плътната миризма на кръв моментално достигна до тях, силна и замайваща, ухаеща на опасност.

Веднага щом отворът стана достатъчно широк, Рун се промъкна странично и се затича, следвайки миризмата към източника й.

Стигна прага на параклиса — точно когато сърцето на Елизабета спря. Погледна невъзможната сцена. В святото помещение, под светлината на сребърната мозайка, Елизабета лежеше по гръб, отпусната и безжизнена.

Но не беше сама.

Бернар бе коленичил на пода, закопчан с белезници за нея, с окървавена уста. Обърна се към Рун и на лицето му се изписа мъка. Сълзи потекоха по бузите на кардинала, оставяйки диря по аленото петно на греха му.

Рун не обърна внимание на болката му и се завтече към Елизабета, падна на колене, вдигна я и я притисна към себе си. Издърпа тялото й толкова далеч от Бернар, колкото позволяваха белезниците, които ги държаха заедно.

Искаше да се разбеснее срещу този грях, да остави яростта да изгори мъката, която го изпълваше. Един ден щеше да накара Бернар да плати, но не днес.

Този ден беше единствено за нея.

Кристиан пръв се озова до него. Докосна го съчувствено по рамото, коленичи и се зае с белезниците. Металната халка освободи тънката китка на Елизабета и изтрака на пода.

След като Елизабета бе освободена от убиеца си, Рун вдигна студеното й тяло и се изправи. Искаше да я държи по-далеч от Бернар.

София поведе двамата си спътници към окаяната фигура на кардинала. Изправиха го грубо на крака. Тихото им мърморене показваше, че не могат да повярват, че кардиналът е способен на подобно нещо.

Но той го беше направил — беше убил Елизабета.

— Рун… — Ерин стоеше до Джордан, притисната към него, към живота, който гореше така ярко в него.

Рун не можеше да понесе гледката. Извърна се и понесе Елизабета към олтара. Искаше тя да бъде заобиколена от святост. Мислено се закле, че оттук нататък тя винаги ще остане в тази благодат. Че ще открие къде са погребани децата й и ще я положи да почива до тях.

Беше го заслужила.

Много отдавна той й бе отнел полагащото й се място, но сега щеше да направи всичко по силите си, за да поправи онова, което можеше да бъде поправено. Това бе всичко, което можеше да направи за нея.

Сребристата светлина обливаше бледата й кожа, дългите мигли и черните й къдрици. Дори в смъртта си тя бе най-прекрасната жена, която бе виждал. Държеше погледа си настрана от ужасната рана на гърлото й, от кръвта, която течеше по раменете и се пропиваше в тънката й копринена дреха.

Стигна до олтара, но не можеше да я положи на това студено ложе. Когато я пуснеше, щеше да я изгуби завинаги. Затова се отпусна на пода до олтара и свали бялата му покривка, за да увие голите й крайници.

С ръба на благословената тъкан избърса кръвта от брадичката й, от пълните устни, от бузите. На едната имаше синина. Явно Бернар я беше ударил.

„Ще си платиш и за това.“

Той се наведе над нея.

— Съжалявам — прошепна. Беше й казвал тази дума много пъти. Прекалено много.

„Колко пъти съм постъпвал лошо с теб…“

Сълзите му капеха по студеното й бяло лице.

Погали насинената й буза много нежно, сякаш тя още можеше да усети допира. Докосна меките й клепачи. Искаше му се тя да можеше просто да се върне от смъртта, отново да отвори очи…

И тя го направи.

Размърда се в обятията му като събуждащо се цвете, което бавно се разтваря за новия ден. Отначало понечи да се дръпне, но после го позна и се успокои.

— Рун… — едва чуто прошепна тя.

Той се взираше в нея, изгубил дар слово. Знаеше истината. Не чуваше сърцето й.

„Господи, не…“

Погледна през рамо. Яростта се надигаше в него и изместваше мъката. Бернар не само беше пил кръвта й — но беше влял своята кръв в нея. Беше я проклел така, както бе направил Рун преди векове, беше я осквернил. Тя отново беше бездушна мерзост.

Само преди месеци Рун бе пожертвал връщането на собствената си душа, за да спаси нейната — и Бернар бе превърнал този дар в пепел.

Кардиналът стоеше, заобиколен от Кристиан и другите трима сангвинисти. Бернар бе извършил най-големия грях и щеше да бъде наказан, може би дори със смърт.

Рун не изпитваше съжаление към него.

Елизабета отпусна глава на гърдите му. Беше твърде слаба, за да я повдигне. Думите й бяха повече дъх, отколкото звук.

— Уморена съм, Рун… уморена до смърт.

Той продължи да я прегръща и отвърна на шепота й:

— Трябва да се нахраниш. Ще намерим някой, който ще ни даде кръв, за да възвърнеш силите си.

София се надвеси над тях.

— Това е невъзможно. Не може да бъде оставена да съществува. Сега тя е стригой и трябва да бъде унищожена.

Рун погледна останалите, но не откри несъгласие с думите й. Възнамеряваха да я заколят като животно.

И в този миг намери помощ от най-неочакваното място.

Бернар заговори, сякаш все още имаше думата по подобни въпроси.

— Тя трябва да пие от виното, да стане една от нас. Поех гнева на превръщането й върху себе си… защото графинята се закле да посрещне това предизвикателство. Да пие от осветеното вино и да влезе в нашия орден.

„Или да умре, докато се опитва.“

Рун погледна с ужас Елизабета. Тя никога не би се съгласила на подобно нещо. Но Елизабета лежеше в обятията му със затворени очи — беше припаднала от слабост.

София докосна сребърния кръст на гърдите си.

— Дори да премине изпитанието, това няма да изкупи греха ви, кардинале.

— Ще приема моето наказание — каза той. — Но тя трябва да приеме осветеното вино — и Божия съд.

— Това не е неин грях — възрази Рун.

Кристиан застана до София.

— Рун, съжалявам. Няма значение как е била превърната, а само това, че сега е стригой. Подобни създания не бива да бъдат оставяни живи. Те трябва или да се изправят пред изпитанието и да пият виното, или да бъдат убити.

Рун си помисли дали да не избяга с нея. Но дори да успееше да победи събралите се тук, после какво? Прокълнато съществуване в скитане по света, борба да й попречи да покаже истинската си природа, и двамата откъснати от Божията милост?

— Трябва да бъде направено, при това веднага — каза София.

— Чакайте — намеси се Джордан. — Може би няма да е зле всички да спрем за малко и да поговорим.

— Съгласна съм — каза Ерин. — Обстоятелствата са необичайни. Не забравяйте, че тя разполага с информацията, която ни е нужна. Не трябва ли поне да се сдобием с нея, преди да рискуваме да я изгубим отново?

— Ерин е права — каза Джордан. — Изглежда, че на графинята й е било платено. Получила е онова, което искаше, и сега трябва да ни каже какво знае.

Кристиан се намръщи, но като че ли беше готов да застане на тяхна страна. София обаче не изглеждаше особено трогната и имаше подкрепата на двамата сангвинисти до нея.

И тогава подкрепата дойде от друга страна.

— Ще ви кажа какво знам — дрезгаво рече Елизабета. — Но не и ако това означава смърт за мен.

София извади извитите си ножове и те проблеснаха на светлината на свещите.

— Не можем да оставим жив един стригой. Правилата са ясни. Всеки стригой има избор — да влезе в ордена или да бъде убит незабавно.

Рун стисна Елизабета в прегръдката си. Нямаше да я изгуби два пъти за една нощ. Щеше да се бие, ако се наложеше.

Може би усетила, че напрежението доближава връхната си точка, Ерин пристъпи между Рун и останалите.

— Не можем ли да направим изключение за нея? Да я оставим да запази сегашната си форма. Църквата беше готова да работи с нея и преди, когато бе стригой и когато търсехме Първия ангел. Беше й позволено да живее като стригой в замяна на помощта й. Нима сегашното положение е по-различно?

В помещението се възцари тишина.

Накрая Бернар наруши мълчанието — и каза истината.

— Тогава тя ни излъга. Ако беше оцеляла като стригой след откриването на Първия ангел, трябваше да бъде убита.

Ерин ахна.

— Наистина ли?

— Трябваше да сложа край на прокълнатия й живот със собствените си ръце — каза Бернар.

Рун впери поглед в наставника си, в човека, който го бе възпитал в този нов живот. Беше се доверявал на Бернар стотици години. Сега усети как светът се преобръща под краката му. Нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Никой не беше такъв, какъвто твърдеше, че е.

С изключение на Елизабета.

Тя никога не се беше преструвала, че не е онова, което е, дори когато беше чудовище.

— Значи обещанията ти не означават нищо, кардинале — каза Елизабета. — В такъв случай не виждам причина да спазвам своите. Няма да ви кажа нищо.

— В такъв случай ще умреш още сега — отвърна Бернар.

Елизабета погледна кардинала. Войната между двамата никога нямаше да приключи.

— Тогава ми задайте въпроса — рече тя. — Предложете ми онова, което трябва да предложите на всеки стригой, който заловите.

Никой не проговори.

Елизабета отново отпусна глава и погледна Рун с очи, пълни с тъга, но и с решимост.

— Задай ми въпроса, Рун.

— Няма да го направя. Няма за какво да отговаряш.

— Напротив, любов моя. Накрая всички ще отговаряме. — Тя протегна ръка и докосна бузата му с треперещи пръсти. На уморените й устни се появи едва забележима усмивка. — Готова съм.

— Ще станеш на пепел, ако докоснеш виното — намеси се Бернар. — Кажи ни първо какво знаеш и може би Бог ще ти прости.

Тя не му обърна внимание и не откъсна поглед от Рун.

Той видя твърдата й решимост.

— Батори Екшед — каза Рун със студени устни. — Изоставяш ли прокълнатото си битие, за да приемеш предложението на Христа да служиш на Църквата, да пиеш единствено Неговата кръв, Неговото свято вино… сега и завинаги?

Погледът й не трепна, макар че по бузите й се стичаха сълзи.

— Да.