Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (19)

18.

18 март, 16:39

Прага, Чехия

„Кръвта пари на езика ми…“

Легион знаеше, че всъщност езикът не е неговият. Тялото му, загнездено дълбоко в черния съсъд Леополд, лежеше проснато в задната част на ръмжаща кола. Прозорците бяха затъмнени и засенчваха изгарящото следобедно слънце. Усещаше, че залезът наближава, но дотогава трябваше да ловува от разстояние, да гледа през други очи, да насочва волята си в онези, които носеха знака му.

До него жената сангвинист Абигейл управляваше колата, този мощен боботещ черен кон, който бълваше отровни облаци след себе си. Тя сякаш не забелязваше слънцето. Виното на сангвинистите я защитаваше от светлината, светостта му действаше като щит.

Легион бе твърдо решен да дамгоса и други като нея, да създаде сили, способни да се движат на светло и тъмно, да подсили редиците си за предстоящата война.

Кръвта го призова отново, насочи съзнанието му към роба, който пируваше със старата жена в малката стаичка, пълна с изсушени билки, прах и книги. Простря сетивата си още повече и видя още три чифта очи. Още трима роби, подчинени на волята му, се промъкваха по тъмни тунели и наближаваха плячката, скрита долу.

Легион беше събрал тях и други в града, за да унищожи древното пророчество, въплътено в триото — Воина, Жената и Рицаря.

Нямаше да им остави нито миг покой, нямаше да им позволи да намерят убежище.

Възнамеряваше да убие смъртните, но онзи Корза…

„Ти ще си най-добрият ми роб, оръжие, което ще използвам срещу Небето.“

Но първо трябваше да принуди Рицаря да излезе на открито.

Вдигна ръка, като гледаше как вихрушката мрак се вие около нея. Изпрати заповед на онези, които носеха знака му.

„Убийте ги… но запазете Рицаря за мен.“

 

 

16:50

Джордан придърпа Ерин зад себе си в стаята с пещта. Рун, София и Кристиан извадиха оръжията си, без да откъсват погледи от стълбището, водещо нагоре към музея.

— Какво правите? — попита Тереза, когато видя оръжията, и сложи ръка пред гърлото си.

Ерин хвана другата й ръка.

— Стой до мен.

Джордан пристъпи напред и взе единственото оръжие, което видя — стар ръжен, опрян на пещта.

Не беше картечният му пистолет, но се налагаше да се задоволи с това, с което разполага.

Елизабет го видя да се въоръжава и направи същото: хвана една стъкленица за гърлото и пръсна издутото й дъно, сдобивайки се по този начин със стъклен кинжал.

Тереза ахна, но остана плътно до Ерин.

— Дим — каза стоящият до вратата Рун.

Джордан погледна над рамото му. От стълбището в края на тунела се носеха кълба тежък черен дим. Приземният етаж явно гореше.

— Ма… майка ми — ахна Тереза. Понечи да тръгне напред, но Ерин я задържа.

И с основание.

От пушека се появи тъмна фигура и приклекна — едър мъж с бръсната глава и мускулесто тяло. В едната си ръка държеше дълъг нож. Бялата му тениска беше оплискана с прясна алена кръв. Той оголи зъби и подуши въздуха като излязъл на лов хищник.

Докато създанието стоеше с вдигната глава, Джордан видя черния белег с формата на длан на гърлото му — белега, който го издаваше като поробен стригой като онзи, който ги бе нападнал в пещерата в Куме.

София също позна знака и изсъска.

Стригоят я чу — и се хвърли с невероятна скорост към тях.

Рун скочи напред в тунела, за да посрещне атаката, вдигнал сребърните карамбити, извити като дълги хищни нокти. Замахна, когато звярът стигна до него — но остриетата разсякоха единствено въздух.

Стригоят се сниши, обърна се и замахна с ножа си, но в последния миг обърна оръжието и фрасна с дръжката Рун отстрани по главата. Ударът отхвърли Рун към стената на тунела и го зашемети.

А стригоят скочи към София и Кристиан.

Елизабет пристъпи напред.

— Рун…

Джордан избута Ерин и Тереза назад и със закъснение осъзна грешката на защитата си. Зад него прозвуча скърцане на стари панти. Той се обърна точно когато някаква тъмна фигура се хвърли от малката врата, водеща към тайния тунел на Рудолф.

Стригоят откъсна Тереза от ръцете на Ерин и раздра гърлото на младата жена, удавяйки изненадания й писък в кръв. Друг звяр — следваше го по петите — скочи към Ерин с дълъг нож в ръка.

Джордан стигна до Ерин, издърпа я зад себе си и блокира ножа на стригоя с ръжена. Когато стоманата звънна в желязото, му хрумна една мисъл.

„Не би трябвало да мога да се движа така бързо.“

Нямаше време да умува върху загадката, беше само благодарен, че е бърз.

Стригоят изръмжа изненадано, дръпна оръжието си и приклекна. Зад него другият звяр приключи с Тереза, застана до партньора си, изсъска към Джордан и от устата му пръсна кръв. Двамата като че ли бяха стреснати от силата и бързината на Джордан и проявяваха предпазливост.

Кристиан и София се присъединиха към Джордан и застанаха от двете му страни. Кристиан вдигна дълга сабя, София държеше две ками.

„Трима срещу двама… така ми харесва повече.“

И тогава от тунела се появи трети стригой, същински великан.

„Дотук с численото превъзходство.“

Ерин грабна някаква маша и викна:

— Трябва да излезем на слънце!

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи.

А и слънцето клонеше към залез.

Трясъците зад тях показваха, че Рун и Елизабет още се борят с първия противник в тунела. Значи онзи път беше блокиран. Пък и стълбите така или иначе водеха към огън.

Джордан се съсредоточи върху тримата противници пред себе си. Зад тях от малката врата бълваше пушек, който донасяше миризма на горящо дърво и бензин. Явно нападателите бяха запалили огън и в онзи тунел, за да са сигурни, че никой няма да избяга през него.

Огромният стригой, който несъмнено бе лидерът на групата, избута другите двама. Лицето му беше цялото в белези, кучешките зъби — дълги и жълти. Той вдигна сабята си и я завъртя така бързо, че широкото острие се превърна в размазана сребърна ивица.

Кристиан пристъпи напред да пресрещне нападателя — и един от по-дребните скочи ниско, със свръхестествена скорост, и го събори на земята. Другият се метна към София и я блъсна към пещта.

Джордан вдигна ръжена. Осъзна, че гигантът е използвал драматичното си представление, за да ги разсее и да позволи на двамата по-дребни да атакуват сангвинистите, като по този начин елиминира основните заплахи.

И остави само Джордан и Ерин.

„Да те видим що за стока си, здравеняко.“

Джордан се хвърли към въоръжения стригой. Ръженът му посрещна сабята с оглушителен звън. Усети сблъсъка от раменете чак до петите си.

Но същото се отнасяше и за противника му.

Гигантът изпусна звънтящото си оръжие и отстъпи крачка назад. Устните му се изкривиха в презрителна усмивка и той се хвърли към Джордан.

Беше като сблъсък с камион. Джордан отлетя назад към една маса и пръсна стъкларията върху нея на парчета.

Зъби се впиха в ръката му под лакътя и стигнаха до костта.

Но вместо парализираща болка Джордан усети как ръката му пламна.

Стригоят изкрещя и го пусна. Залитна назад, като дереше лицето си. Джордан видя как плътта му се покри с мехури и пламна. Рукна черна кръв. Звярът падна и се загърчи на пода, а огънят се разпростря и запоглъща бързо тялото му.

Джордан погледна ранената си ръка, после отново погледна гиганта.

„Кръвта ми е отрова.“

Вместо страх го изпълни спокойствие, което ставаше все по-дълбоко, а всички движения в помещението сякаш минаха на забавен кадър. Звуците се чуваха приглушено. Светлината придоби златист оттенък и всичко стана някак мъгливо.

Стригоят, който се биеше със София, изпадна в паника от случилото се с гиганта и побягна към горящия тунел. Кристиан се възползва от изненадата и отсече главата на другия.

Джордан взе парче счупено стъкло от масата и без да се замисля, се хвърли към бягащия стригой. Сграбчи го отзад за врата и му преряза гърлото от ухо до ухо, след което пусна тялото да падне на земята.

Ерин го дърпаше за ръката и кашляше от пушека.

— Всичко се срутва — извика тя, гласът й звучеше някак отдалече.

Побягнаха, като подбраха по пътя Кристиан и София.

В тунела Елизабет държеше първия стригой изотзад, докато Рун замахваше с ножа си. За Джордан свещеникът се движеше така бавно, че острието в ръката му отразяваше всяка прашинка светлина. Пръските черна кръв сякаш увиснаха във въздуха.

Ерин посочи покрай Рун към вратата до стълбите.

— Трябва да стигнем до тунела към стария градски площад!

Една греда се откърти от тавана и рухна на каменния под, пръскайки искри. Тунелът се изпълни с още дим.

— Закъсняхме! — извика Ерин.

 

 

17:02

Ерин се задушаваше в пушека, дробовете й горяха, очите й се бяха насълзили. В следващия миг Рун се озова до нея и я наметна с палтото си. За щастие, на сангвинистите не им бе нужно да дишат.

— Наведи се — предупреди я Рун.

Тя се подчини. Беше вдигнала мократа си от дъжда яка и дишаше през влажния плат. Кристиан и София водеха, като използваха силата си, за да разчистят път през горящите греди и купчините камък. Още отломки се изсипаха отгоре, когато помещенията започнаха да се срутват в тунела.

Малко по-напред Елизабет приклекна до вратата, водеща към единствения им изход. Пламъците изпълваха стълбището зад нея, превръщайки го в отвора на огромна камина.

Ерин погледна назад и се закашля. Джордан вървеше бавно след нея, сякаш без да забелязва пушека и жегата. Тя си спомни какво бе станало с огромния стригой, как плътта му кипна и как кръвта изригна от нея. Беше виждала подобни поражения и преди, когато ангелска кръв докосна един стригой.

Беше ли това още едно доказателство за ангелската природа на Джордан? И какво означаваше това за мъжа, когото обичаше?

Силно стържене на метал привлече погледа й отново напред.

Елизабет бе откъртила вратата от пантите.

— По-бързо! — извика тя, като изтърсваше горящи въглени от раменете си, шмугна се в мрака и изчезна от поглед.

Ерин се уплаши, че тя спокойно може да използва тази възможност и да избяга.

„И не бих я винила.“

Всички се втурнаха в тунела и се затичаха, гонени от дима.

Кристиан и София вървяха рамо до рамо отпред, следвайки Елизабет.

Рун вървеше зад Ерин, следван от Джордан.

Когато светлината зад тях заглъхна, Ерин бръкна в джоба си и извади фенерче. Включи го и тънкият лъч светлина прониза мрака.

Зад тях се чу силен грохот. Ерин си представи как тунелът на алхимиците се срутва напълно.

Накрая някъде отпред се отвори врата и в тунела нахлу светлина.

„Слънце… чудесното слънце.“

С всяка крачка въздухът ставаше по-свеж, по-чист, по-студен.

Елизабет държеше вратата отворена.

„Значи не е избягала.“

Изскочиха в огряна от слънцето алея — окървавени, опърлени, но живи.

Ерин се обърна към Джордан, разтревожена, че не беше казал нито дума през цялото им бягство.

Докосна бузата му, но сините му очи оставаха нефокусирани и се взираха невиждащо. Паниката се надигна в нея, но тя я потисна с усилие на волята.

— Джордан, чуваш ли ме?

Той примигна.

— Джордан…

Джордан отново примигна и потръпна. Очите му постепенно се фокусираха и той я погледна.

— Ерин…?

Звучеше неуверено, сякаш не я познаваше.

— Да, аз съм — тихо и малко уплашено каза тя. — Добре ли си?

Той се отърси като куче и погледна към останалите.

— Добре съм… мисля.

— Може да е замаян от дима — предположи Елизабет.

Ерин не мислеше така. Каквото и да ставаше с него, то нямаше нищо общо с дима. Хвана го за ръката и дръпна раздрания ръкав, за да огледа белега от ухапване. Раната вече беше започнала да заздравява, плътта зарастваше, сякаш е бил нападнат преди дни, а не само преди минути.

Още по-тревожното бе, че видя червена линия, която се виеше от бицепса му надолу към раната, правейки завъртулки около краищата на заздравяващата плът. Вдигна още по-нагоре остатъците от ръкава, за да види източника й.

Линията започваше от стария белег, останал от удара на мълнията. Като тийнейджър Джордан беше татуирал фракталната шарка като спомен за разминаването си на косъм със смъртта.

Но това алено пипалце беше ново.

Ерин го проследи с пръст, усещаше излъчващата се от него топлина.

— Татуировката ти расте…

Джордан дръпна ръката си и спусна ръкава.

— Кажи ми какво става — настоя тя.

— Не знам — отвърна той и леко се извърна. — Започна, когато Томи ме докосна и ме излекува. Отначало беше просто парещо усещане.

— А после?

— Стана по-силно, откакто онзи стригой ме наръга в Куме. И още по-силно, когато гигантът ме ухапа преди малко.

Сякаш не можеше да я погледне в очите.

Тя хвана ръката му. Той не се дръпна.

Рун я докосна нежно по гърба.

— Трябва да се махаме — предупреди ги Елизабет, а в далечината завиха сирени. — Слънцето скоро ще залезе.

Но къде можеха да отидат?

 

 

17:37

Легион наблюдаваше горящата сграда и как запаленият от силите му пожар се разпростира. Гледаше как червените пламъци танцуват на сивия фон на небето и си спомняше за това място. Тук бе имало стая, в която беше затворен в онзи зелен диамант. От остатъчния пушек от шестстотин шейсетте и шестима в себе си той извикваше откъслечни спомени за онова време.

… старец с бяла брада върви от другата страна на зеленото стъкло…

… слънчевата светлина изгаря кост и кожа и оставя след себе си само дим…

… димът е прогонен от светлината в тъмното сърце на студен камък…

Оттатък стените на колата, в която се криеше, огънят продължаваше да бушува — поглъщаше всичко и превръщаше болезнената история в пепелища и пушек.

„Колко подобаващо.“

Изпрати команда на Абигейл и колата изръмжа и потегли. Легион гледаше през очите на робите си как врагът унищожава силите му под земята. Не знаеше какво става с тримата от пророчеството, но ги бе оставил само с един път за отстъпление. Един-единствен отворен тунел. Ако оцелееха, враговете му щяха да бъдат вкарани в капана.

Вече беше извикал допълнителни сили в Прага, набираща сили буря, която всеки момент можеше да бъде отприщена. Легион чакаше само един последен елемент. Погледна през затъмнения прозорец към пламтящия диск на слънцето, увиснал ниско над хоризонта.

„Денят може и да е техен, но нощта ще е моя.“