Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (5)

4.

17 март, 17:16

Ватиканът

Думите от „Ад“ на Данте зазвучаха в ума на Ерин, докато минаваше през портата, за да влезе в Светилището на ордена: „О, вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“^[1]. Според Данте това предупреждение било изписано над входа към ада.

„И би било на мястото си и тук.“

От другата страна имаше факли от тръстикови снопи, поставени на равни интервали на стените. Макар и да пушеха, те осветяваха достатъчно добре дългия коридор и Ерин изключи фенерчето.

Тръгна по коридора. Забеляза, че тук ги няма изящните стенописи, които можеха да се видят в „Свети Петър“. Светилището на ордена беше известно като просто, почти аскетично място. Освен на пушек миришеше на вино и тамян, почти като в църква.

Коридорът свършваше с голяма кръгла зала, която също бе неукрасена.

Но това не означаваше, че бе празна.

В голите стени имаше гладки ниши. В някои имаше нещо като изящни бели статуи с долепени в молитва длани, затворени очи и лица, които или бяха сведени надолу, или гледаха към тавана. Но тези статуи можеха да се движат — те бяха древни сангвинисти, потънали дълбоко в медитация и съзерцание.

Бяха известни като Уединените.

Вратата, която бяха избрали с Кристиан, водеше в тяхната Светая светих. Ерин се беше спряла на нея, защото библиотеката на сангвинистите се намираше в крилото за медитация на Уединените — в което имаше логика, тъй като близостта на подобна съкровищница от знания би била от полза за отдадените на размисъл.

Стигна до прага на голямото помещение и спря. Несъмнено Уединените бяха усетили отварянето на вратата и бяха чули бясното туптене на сърцето й, но нито една от фигурите не помръдна.

„Поне засега.“

Изчака още малко. Кристиан й беше казал да даде на древните сангвинисти време да се нагодят към присъствието й, да види какво ще решат. Ако искаха да я държат далеч от територията си, щяха да го направят.

Загледа се през празното пространство към арката отсреща. Според картата там беше входът на библиотеката. Почти несъзнателно тръгна към нея. Стъпваше бавно — не за да не вдига шум, а от уважение към онези около нея.

Погледът й се плъзна по стените в очакване нечия ръка да се вдигне, нечий дрезгав глас да й извика. Забеляза, че някои от неподвижните фигури са облечени в одежди, каквито отдавна не се носеха в света горе. Представи си онези древни времена и се опита да си представи тези притихнали, потънали в съзерцание фигури като някогашни воини на Църквата.

„Всички тези Уединени някога са били живи като Рун.“

Самият Рун се беше запътил към една от тези ниши, готов да обърне гръб на външния свят, но бе призован от пророчеството да намери Кървавото евангелие и да се присъедини към нея и Джордан в опитите им да спрат наближаващия апокалипсис. Но понякога тя виждаше умората в онзи мрачен монах, тежестта на кръвопролитията и ужасите, през които беше преминал.

Беше започнала да разбира измъчения му поглед. Напоследък се събуждаше често със сподавен в гърлото си вик. Ужасите, които беше преживяла, се повтаряха непрестанно в сънищата й — воини, разкъсвани на парчета от диви създания… ясните сребърни очи на жената, която беше застреляла, за да спаси живота на Рун… децата стригои, умиращи в снега… умно момче, падащо върху меч.

Твърде много бе пожертвано в тази мисия.

А тя съвсем не беше завършила.

Ерин впери поглед в неподвижните статуи.

„Рун, наистина ли това е покоят, който търсиш, или просто искаш да се скриеш тук долу? Аз бих ли го направила, ако можех, изгубена в размисъл и мир?“

Въздъхна тихо и продължи през просторното помещение. Никой от Уединените не й обърна внимание. Накрая стигна до арката, водеща в потъналата в мрак библиотека. Пръстите й докоснаха фенерчето, но после напипаха свещите, които бе взела на влизане. Запали една от една факла и прекрачи прага на библиотеката.

Вдигна високо свещта и трептящият й пламък освети шестоъгълно пространство със стени, покрити с рафтове и отделения за свитъци. Нямаше столове, нямаше лампи за четене — нищо, което да намеква за нуждите на човешко същество. Светлината на свещта я изпълваше с чувството, че се е върнала във времето.

Усмихна се на тази мисъл и погледна картата. Отляво имаше по-малка арка, водеща към друго помещение. Средновековният картограф бе отбелязал, че стаята съдържа най-древните текстове на сангвинистите. Ако имаше някаква информация за падението на Луцифер и затварянето му в ада, точно оттам трябваше да започне търсенето си.

Влезе в друга шестоъгълна стая. Представи си разположението на библиотеката, как заема подобни помещения, подобно на пчелна пита — само че съкровището тук не беше златен мед, а древен извор на познание. Тази стая приличаше на първата, но в нея имаше повече свитъци, отколкото книги. На едната стена дори имаше прашен рафт с медни и глинени таблички, загатващи, че тук колекцията е по-стара.

Но не тези редки артефакти я накараха да закове на място.

В центъра на помещението стоеше фигура. Беше покрита с тънък слой прах, но също като Уединените, тя не беше статуя. Макар да бе обърната с гръб към нея, Ерин знаеше кого вижда. Веднъж беше поглеждала в очите му, черни като маслини, и бе чула дълбокия му глас. Тогава няколкото думи, изречени от сивите като пепел устни, бяха променили всичко. Това беше основателят на Ордена на сангвинистите, човекът, който някога се смятал за най-свят сред приятелите си, онзи, който умрял и бил възкресен отново от ръката на самия Христос.

Лазар.

Ерин сведе глава. Не беше сигурна какво друго да направи. Остана така сякаш цяла вечност, а сърцето й пулсираше в ушите й.

Той обаче продължаваше да стои неподвижно, със затворени очи.

Накрая, когато не беше изречена нито дума против натрапването й, Ерин пое треперливо дъх и пристъпи покрай неподвижната му фигура. Не знаеше как иначе да постъпи. Беше дошла тук с конкретна цел и стига никой да не й попречеше, смяташе да продължи по замисления курс.

Но откъде да започне?

Погледна рафтовете и отделенията. Трябваха й години да преведе и прочете всичко, което се намираше тук. Объркана и обезсърчена, тя се обърна към мълчаливата фигура в стаята, към причудливия библиотекар. Светлината на свещта се отрази от отворените му тъмни очи.

— Лазаре — прошепна тя. Дори името му прозвуча твърде силно за това помещение, но тя продължи. — Дойдох да намеря…

— Знам. — Прах се отрони от устните му заедно с думата. — Чаках те.

Едната му ръка се вдигна плавно, пръскайки още прашинки във въздуха. Дългият пръст посочи глинена табличка в края на един рафт. Ерин отиде при нея и я погледна. Беше не по-голяма от тесте карти, с цвят на теракота. Повърхността й беше покрита със знаци.

Ерин внимателно взе табличната и я огледа. Текстът беше на арамейски — език, който тя знаеше. Бързо прегледа първите няколко реда. Разказваха позната история — пристигането на змията в Едемската градина и срещата й с Ева.

— От Битие — промърмори тя замислено.

Според повечето интерпретации змията била Луцифер, дошъл да изкуши Ева. Но този разказ говореше за змията като за едно от животните в градината, само че по-лукаво от тях.

Поднесе свещта към най-важното определение на змията и го прочете на глас.

— Чок-мау.

Думата можеше да се преведе като мъдър, умел и дори като хитроумен или коварен.

Продължи да превежда табличната и установи, че записаната на нея история много прилича на разказа в съвременните преводи на Библията. Ева отново отказала да яде от плода и казала, че Бог я предупредил, че ако не се подчини, ще умре. Но змията възразила, че няма да умре, а ще получи познание — познание за доброто и злото.

Ерин тихо ахна, когато осъзна, че в тази история змията всъщност е по-правдива от Бог. Накрая Адам и Ева наистина не умрели, като яли от плода, а вместо това получили познание, точно както им казала змията.

Пропъди тази подробност като незначителна, особено когато продължи да чете следващия ред. Той бе напълно нов. Преведе го на глас. Свещта трепереше в ръката й.

— „И змията каза на жената: Закълни се, че ще вземеш плода и ще го поделиш с мен.“

Прочете откъса още два пъти, за да се увери, че не е сбъркала, след което продължи. По-нататък Ева се заклеваше, че ще даде плода на змията. След това историята продължаваше по същия начин като в Библията — Ева яде от плода, споделя го с Адам, двамата биват прокълнати и изгонени.

Думите на баща й отекнаха в съзнанието й.

„За познанието се плаща с кръв и болка.“

Прочете отново цялата табличка.

Накрая излизаше, че Ева е нарушила обещанието си към змията и не е поделила плода с нея.

Замисли се върху променения разказ. Защо изобщо змията е искала това познание? Във всички други библейски разкази животните не ги беше грижа за познание. Дали този разширен разказ поддържаше твърдението, че змията от Райската градина наистина е била маскираният Луцифер?

Поклати глава. Мъчеше се да намери смисъл във всичко това, да открие нещо важно. Погледна към Лазар с надеждата, че ще получи някакво обяснение.

Но очите му само се взираха в нея.

Преди да успее да го запита, до ушите й долетя звук, идващ някъде извън библиотеката, отвъд тежките каменни стени.

Обърна се натам.

„Някой сигурно е отворил вратата.“

Погледна си часовника. Кристиан я беше предупредил, че свещеници сангвинисти се грижат за Уединените и им носят вино. Но той не знаеше графика им, нито колко често слизат тук. Ерин беше разчитала късметът да й се усмихне.

„А ето че той свърши.“

Свещениците щяха да чуят сърцето й и да я разкрият. Тя се замоли Бернар да не бъде прекалено суров към Кристиан и сестра Маргарет.

Върна табличката на мястото й, но докато се обръщаше, готова да понесе последствията от натрапничеството си, Лазар се наведе напред… и духна свещта. Стресната, Ерин залитна назад. Библиотеката потъна в мрак, нарушаван единствено от далечните факли в главната зала.

Лазар постави студена длан върху ръката й и пръстите му се стегнаха, сякаш й даваше знак да мълчи. Поведе я напред, за да може да надникне в залата на Уединените.

Древните сангвинисти се размърдаха. Зашумоля плат, от старите дрехи се посипа прах.

Стоящият до нея Лазар започна да пее. Химнът беше на иврит. Уединените също подеха песента. Страхът на Ерин отшумя, издигащите се и спускащи се гласове я поеха, равномерни като вълни. Изпълни я почуда и възхищение.

От отсрещната страна се появиха фигури. Облечени в черно сангвинисти влязоха в залата, понесли гарафи с вино и сребърни чаши. Спряха и зяпнаха Уединените. Явно подобно пеене не беше обичайно.

Ерин стоеше като вцепенена с надеждата, че номерът им е минал.

Младите свещеници се заеха със задачата си — поднасяха чаши към устни, но въпросните устни продължаваха да пеят, без да обръщат внимание на виното. Сангвинистите се спогледаха разтревожено. Личеше си, че са объркани. Опитаха отново, но отново без резултат.

Плътните гласове само запяха по-силно.

Накрая свещениците отстъпиха и си тръгнаха. Ерин чу как далечната врата се затваря — и едва тогава пеенето спря.

Когато Уединените млъкнаха и отново застинаха неподвижно, Лазар я отведе до осветената от факли зала и посочи към изхода.

Ерин се обърна към него.

— Но аз не научих нищо. Не знам как да открия Луцифер, нито как да изкова отново оковите му.

Лазар заговори с дълбок, но някак далечен глас, сякаш говореше на себе си, а не на нея.

— Когато Луцифер се изправи пред теб, сърцето ти ще те води по пътя ти. Трябва да изпълниш завета.

— Но как ще го намеря? — попита Ерин. — И за какъв завет става дума? За пророчеството в Кървавото евангелие ли?

— Знаеш всичко, което можеш да знаеш — каза той и гласът му сякаш стана още по-далечен. — Пътят ще ти се разкрие и ти ще го следваш.

Ерин искаше да изтръгне от него по-добър отговор и дори пристъпи към него. Въпросите напираха в главата й, но тя изрече на глас само най-важния:

— Ще успеем ли?

Лазар затвори очи и не отговори.