Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (29)

28.

19 март, 14:14

Пиренеите, Франция

Джордан стоеше на поляната. Двигателят на хеликоптера затихваше зад него.

Пое дълбоко дъх и се наслади на ухаещия на борове ветрец, носещ се от високата планина пред него. Гранитните й върхове още носеха бялата си снежна покривка, а под нея свежата пролетна гора се спускаше по склоновете и блестеше във всеки нюанс на зеленото под лъчите на следобедното слънце.

— За едно няма спор — заключи Джордан. — Побъркан или не, този тип си е избрал чудесно местенце на Божията зелена земя, за да го превърне в свой дом.

Ерин дойде при него — вървеше сковано през тревата. Пропадането през покрива в Прага определено си беше взело своето. Нужно й бе повече време, за да се излекува — време, с което не разполагаха. Джордан погледна към слънцето — надяваха се да се махнат от това място преди то да е залязло.

Погледна назад към съекипниците си. Сангвинистите не изглеждаха много по-добре от Ерин — Рун се движеше тромаво поради отсечената му ръка, София имаше грозен белег през лицето, а под дългите ръкави на Кристиан, който още не бе дошъл при тях, се криеха бинтове.

Последният член на групата изглеждаше най-силен от всички. Елизабет бе зарязала облеклото на монахиня, за да го смени с туристически обувки, панталони и дълго до коленете черно кожено палто. Лесно можеше да бъде взета за туристка, изгаряща от желание да покори планината. Бяха взели графинята заради миналото й с Юг дьо Пайен. Нуждаеха се от всяко преимущество.

Включително и от талисмана на екипа.

Рун беше пуснал лъвчето от клетката му и сега то лудуваше по поляната и гонеше някаква синя пеперуда. Джордан забеляза меката усмивка на Рун, докато гледаше безгрижното младо животно — присъствието му бе заличило бръчките, издаващи тревогата и болката на свещеника. Никога досега Джордан не беше виждал нещо, което да накара Рун да се отпусне по такъв начин.

След като изключи всички системи, Кристиан слезе от хеликоптера и дойде при тях.

— Това е най-близката точка, до която можем да стигнем. Според Бернар Юг дьо Пайен не позволява съвременни превозни средства да пресичат тази граница.

Думите му бяха отрезвяващо напомняне, че се намират на вражеска територия.

Планът беше Кристиан да остане при хеликоптера, за да го пази и да е готов, ако им се наложи бързо да напуснат планината.

Ерин погледна нагоре, като сложи ръка над очите си, за да ги предпази от ослепително белия връх.

— Накъде трябва да тръгнем?

Рун извади карта и всички се скупчиха около нея. Той посочи едно място доста нагоре в планината, където от линията на снеговете се спускаше река, образувайки серия вирове и водопади.

— Точното местоположение на убежището на Юг е неизвестно, но Бернар смята, че се намира някъде в този район. Ще тръгнем натам и ще се надяваме на най-доброто.

— Обзалагам се, че мосю Пайен вече знае, че сме тук — каза Елизабет. — Пристигането ни с хеликоптера не беше от най-тихите.

— Именно затова се придържаме към правилото на бойскаутите — подметна Джордан. — Да сме готови.

„За всичко.“

Джордан скъси ремъка на картечния си пистолет. Освен това носеше „Колт 1911“ със сребърни куршуми в кобура и посребрена кама в ножницата на глезена си.

Макар да приемаше присърце предупреждението на Бернар — никакво убиване — Джордан не искаше обръщането на другата буза да е единственият му избор при евентуален сблъсък.

И останалите бяха въоръжени подобаващо. Ерин също носеше „Колт 1911“, а сангвинистите — всевъзможни ножове и саби.

— Да тръгваме — каза Джордан. — Времето не чака.

Тръгнаха към дърветата, водени от ентусиазирания си талисман. Когато навлязоха в гората, ги посрещна чуруликането на птици. Само няколко метра по-навътре буките станаха толкова гъсти, че понякога им се налагаше да се обръщат странично, за да се проврат между сивите им стволове.

Това определено беше стара гора, недокосната от векове.

Юг явно защитаваше земите си от посегателства.

Зеленият балдахин ставаше все по-висок и сенките все по-плътни. Нямаше как да не доловят първобитното усещане. Сякаш се движеха през някаква природна катедрала.

Лесно можеха да се изгубят на такова място.

Лъвчето търкаше брадичка в стволовете на дърветата, сякаш оставяше дирята си, с чиято помощ да се върнат обратно. Във всяко друго отношение се държеше като котенце — гонеше падащи листа и скачаше в храстите. Но когато някаква сова изкряска отгоре, лъвчето подскочи цяла стъпка във въздуха и се приземи сред шумолене на сухи листа и пукане на клонки.

Определено също беше напрегнато.

„Или може би просто усеща нашето безпокойство.“

Изминаха около два километра, като прескачаха паднали дънери и заобикаляха гъсталаци. Ако поддържаха същото темпо, щяха да стигнат до целта си за около час.

След още десетина минути Джордан попадна на стара животинска пътека.

„По нея може да стигнем по-бързо.“

— Насам — прошепна той. Гледаше да не повишава глас — не толкова от опасение да не предупреди евентуален враг, колкото от странното страхопочитание, което изпитваше към гората.

Тръгнаха по пътеката, като ускориха темпото.

Изведнъж отпред и отляво изпращя клонка. Стори му се като изстрел.

Джордан избута Ерин зад себе си и се обърна в посока на звука. Сангвинистите застанаха от двете му страни, а лъвчето остана плътно до крака на Рун и изръмжа ниско.

На десетина метра пред тях на пътеката изскочи огромно рунтаво куче и спря. Черната му козина беше повече сенки, отколкото материя — идеална маскировка в тази гора.

С изключение на неестествения ален блясък в очите му.

Бласфемари.

Раменете на звяра бяха на нивото на кръста на Джордан. Животното наведе глава и дръпна уши назад. Видя се дълъг мощен врат и мускулесто тяло. Приличаше повече на мечка, отколкото на куче.

На добре охранена мечка.

Тъмната му козина изглеждаше лъскава.

Това не беше изгубено животно.

Макар че бе необичайно голямо и с черна козина, Джордан позна породата — пиренейско планинско куче. Развъждани като овчарски кучета, тези животни обикновено бяха кротки, но и яростно защитаваха стопаните и териториите си.

Други сенки се раздвижиха от двете страни на пътеката — очевидно държаха натрапниците да ги видят.

Джордан преброи четири.

„Значи са глутница.“

Първата му работа беше да опази Ерин.

Бавно сплете пръстите на ръцете си и каза, без да я поглежда:

— Качвай се на дървото.

Тя реши да не се прави на храбра и само кимна. Стъпи в ръцете му и той я изтласка нагоре. Ерин се хвана за клона на якия бук, набра се и се закатери.

Джордан не откъсваше поглед от кучетата.

Глутницата се размърда, но не приближи.

Джордан вдигна картечния пистолет, а сангвинистите извадиха ножове и саби. Среброто проблесна в сенките.

След дълга напрегната пауза глутницата се раздвижи едновременно, сякаш се подчиняваше на някакъв беззвучен сигнал. Първото куче тръгна по пътеката право към Джордан. Останалите се разделиха, за да заобиколят сангвинистите.

— Не забравяйте, че не бива да ги нараняваме — предупреди Рун.

— Добре, обещавам, че няма да го ухапя пръв. — Джордан продължаваше да държи картечния пистолет насочен право към озъбената муцуна на кучето.

Без да се впечатли от заплахата, водачът на глутницата приближи още. Дъхът му беше зловонен, устните му се бяха дръпнали назад, оголвайки зъбите.

Пръстът на Джордан се сви около спусъка.

Трябваше да направи избор.

„Убий го, рани го или сключете примирие.“

Спомни си обучението си като войник.

Свали оръжието.

„Подчинявай се на заповедите.“

Сърцето му биеше бясно, докато протягаше ръка към животното с дланта напред.

— Няма да те нараня — прошепна той. — Обещавам.

С мълниеносна бързина кучето скочи към него и щракна с челюсти към пръстите му.

Джордан едва успя да си дръпне ръката. От пръстите му потече кръв.

„Но поне всичките са си на мястото.“

Наблюдаваше внимателно противника си. Може би кръвта му беше отровна за кучето, както бе за стригоите в тунелите под Прага. Но кучето само облиза муцуната си.

И се хвърли отново, този път към гърлото му.

Джордан падна по гръб, сви крака и го изрита нагоре и над главата си. Когато кучето падна и се обърна, той вече беше изправен и го очакваше.

От зъбите на кучето се точеше лига. То бавно тръгна в кръг около него, стъпваше безшумно върху окапалите листа.

Джордан вдигна картечния пистолет — и отново го отпусна.

„Не мога да го застрелям.“

— Добро куче — каза той и отново пристъпи към кучето с разперени ниско встрани ръце, за да покаже, че не го заплашва.

С крайчеца на окото си видя, че сангвинистите отбиват атаките на другите кучета по начини, които не заплашваха живота им — предимно с бягане и скачане.

„Но колко може да продължи това?“

Сякаш разбрало, че противникът му се е разсеял, кучето скочи, блъсна го в гърдите и го събори. Джордан успя да вдигне ръка и да защити гърлото си, но зъбите се забиха дълбоко в ръката. Той се извъртя и извади камата от ножницата на глезена си.

Беше отнесъл достатъчно пердах в името на мира.

Кучето изръмжа и стисна още по-силно. Червените очи се взираха в него. Джордан не видя в тях гняв или злост, а само свирепа решимост.

Думите на Бернар отекнаха в съзнанието му: „Не наранявайте нищо, което откриете в планината му“.

Целта им бе да получат помощ от Юг. Каквото и да се случеше с Джордан, нямаше значение в сравнение с това. Той пусна камата.

Между ушите на кучето видя Ерин, яхнала един клон. Кафявите й очи бяха разширени от ужас. Беше насочила пистолета си към кучето.

— Не стреляй! — изграчи Джордан.

И понеже не беше сигурен, че ще го послуша, се претърколи заедно с кучето, за да се озове отгоре и да го прикрие с тялото си. Трябваше да го защити. Ако то умреше, с мисията им беше свършено.

Но никой не беше споделял този план с противника му.

Ръмжащото куче пусна ръката му и щракна челюсти към лицето му. Джордан рязко отметна глава.

Лош ход.

Жълтите зъби се забиха в оголеното му гърло.

 

 

15:18

От гърлото на Джордан бликна кръв и Ерин изкрещя.

Още се целеше надолу с пистолета, но се страхуваше да стреля, за да не улучи Джордан.

Трескаво оглеждане й показа, че тримата сангвинисти си имат свои проблеми. Всеки се бореше с противник и не можеше да се притече на помощ на Джордан.

Под нея звярът се претърколи с ръмжене и подхвърли Джордан като парцалена кукла. Джордан вече не се движеше, главата му се люлееше безжизнено от челюстите на чудовището. Ерин отново се прицели — вече имаше ясна мишена. Спомни си предупреждението на Джордан.

„Не стреляй!“

По дяволите Юг дьо Пайен и правилата му!

Пръстът й се стегна около спусъка.

И в този миг нещо бяло профуча през сенките под дърветата, блъсна много по-едрото куче в хълбока и то пусна Джордан.

Лъвчето на Рун.

Сянка и светлина се замятаха в плетеница от лапи, после кучето се отскубна и се изправи, като ръмжеше срещу лъвчето. А то, макар да изглеждаше толкова малко, изръмжа и вдигна лапа. Блеснаха сребристи нокти.

Без да се впечатли, кучето пристъпи напред — и лъвчето замахна с бързината на кобра и раздра черния му нос. Водачът на глутницата изквича и отстъпи. Черна кръв потече от четирите неравни линии по муцуната му.

А лъвчето застана пред тялото на Джордан. Снежнобялата му козина беше настръхнала и от гърдите му се чуваше дълбоко ръмжене. То отново вдигна заплашително лапа, готово за бой.

Кучето изскимтя, обърна се и побягна, стопи се в сенките на гората. Останалите от глутницата последваха примера му — оставиха противниците си и изчезнаха.

Ерин бързо слезе от дървото, скочи до Джордан и коленичи до него. Лъвчето приближи от другата му страна. Изглеждаше също толкова уплашено като нея. Наведе муцуна и побутна лицето на Джордан. Помежду им мина малка светкавица, като искра на статично електричество в тъмна стая, само че тази беше определено златиста и напомни на Ерин за ангелската природа на двамата.

„Хайде, Джордан, можеш да се оправиш от това.“

Тя избърса гърлото му с ръкав, а лъвчето облиза бузите и челото му. Кръвта вече беше спряла да тече. Пред очите на Ерин разкъсаната плът започна да се затваря. Алените филизи, които бяха тръгнали от татуировката му по шията, станаха още по-гъсти, виеха се по и под кожата му и го изцеляваха.

Тя докосна бузата му с пръсти. Кожата му беше невъзможно гореща. Никой не би могъл да оцелее дълго с такава треска.

— Джордан…

Той отвори очи, сини като небето.

Ерин знаеше всичко за тези очи — как пръстенът по края на ириса му е по-тъмен, а останалата част е много по-светла, с бледи линии, минаващи през нея като мънички реки. Тези очи се бяха смели с нея, бяха плакали с нея и й бяха обещавали бъдеще заедно. Но сега я гледаха така, сякаш виждаха напълно непознат човек.

— Джордан?

Той изстена, надигна се и седна. Потупа разсеяно лъвчето. Другата му ръка се вдигна към гърлото му. Под кървавите петна татуировката приличаше на лоза, душаща дърво. През разкъсания ръкав на ръката Ерин видя, че пораженията там също са зараснали. Пред очите й по ръката му плъзна алено пипалце.

Ерин посегна към ръката му, но той се отдръпна от нея и се изправи.

Рун се втурна към тях.

— Джордан добре ли е?

Ерин не знаеше как да му отговори.

Елизабет и София също дойдоха. Сангвинистите изглеждаха пораздърпани, но никой не бе пострадал така тежко като Джордан. Може би техните противници само си бяха играли с тях, без да имат намерение да им разкъсват гърлата.

Елизабет погледна намръщено към гората, докато оправяше скъсания ръкав на палтото си.

— Защо избягаха?

Ерин не откъсваше поглед от Джордан.

— Мисля, че лъвчето ги подплаши.

Рун погали лъвчето по главата.

Ерин застана решително пред Джордан и хвана широките му рамене.

— Добре ли си?

Той най-сетне погледна надолу към нея, примигна няколко пъти и кимна. Очите му се фокусираха, сякаш я виждаха едва сега. Пак се пипна по гърлото. Изглеждаше озадачен.

— Нищо ми няма.

Тя го прегърна и го притисна с всички сили към себе си.

Той отвърна с миг закъснение, но ръцете му най-сетне също я прегърнаха.

— А сега съм още по-добре — прошепна й.

Тя се усмихна в гърдите му и сподави надигналото се ридание.

Елизабет изтупа сухите листа от палтото си. Изглеждаше нетърпелива.

Ерин се дръпна от Джордан, но продължи да държи ръката му, като се мъчеше да не обръща внимание на парещата длан и пръсти. Боеше се, че следващия път той може и да не се върне.

Спря, за да почеше кадифените уши на лъвчето. Знаеше кой всъщност бе спасил живота на Джордан.

— Благодаря, мъник.

Някъде в далечината зави куче, сякаш за да им напомни, че още не са в безопасност. Никак даже.

— Време е да тръгваме — каза Джордан. — Ако кучетата се оттеглят към дома си, ще можем да ги проследим.

— Или са просто диви бласфемари, дошли да ни убият — горчиво се обади Елизабет.

Но поради липсата на по-добър план тръгнаха. Рун водеше. Очите му следяха земята, търсеха следи във влажната почва или отчупени клонки. От време на време повдигаше нос и душеше, за да открие миризмата на прокълнатата глутница.

— Поне си имаме свое ловджийско куче — прошепна Джордан на Ерин.

„Но накъде ни води Рун и какви нови ужаси ни чакат в тази планина?“