Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (9)

8.

17 март, 20:37

Кастел Гандолфо, Италия

„Още една задача и ще мога да се върна в Рим.“

В действителност Рун не бързаше особено. След завръщането си от Египет бе спрял първо в лятната резиденция на папата Кастел Гандолфо. Негово Светейшество рядко идваше тук и резиденцията се управляваше като провинциално имение. Темпото бе бавно и спокойно, сменяше се със смяната на сезоните.

Рун застана до прозореца и се загледа към пролетните поля и осветените от луната води на езерото Албано. Не си беше давал сметка колко му е липсвала гледката на вода след месеците в пустинята. Пое дълбоко дъх и се изпълни с аромата на вода, зеленина и риба.

Остра болка прониза петата му и насочи вниманието му обратно към каменния под и палавото лъвче, което дъвчеше обувката му. Белоснежният мъник лежеше на пода, протегнал лапи пред себе си като сфинкс. С тази разлика, че сфинксовете не накланяха глави настрани и не забиваха зъби в кожа.

— Достатъчно, приятел. — Рун освободи крака си от настървеното лъвче.

Малкият беше понесъл добре пътуването от Египет. Преди полета до Италия беше погълнал огромна закуска от мляко и месо, след което спа часове наред, свит на кълбо в кашона си.

„Явно пак си гладен… за обувки.“

Почукване накара и двамата да се обърнат към вратата. Рун тръгна забързано към нея с надеждата, че е човекът, когото бе помолил дискретно за среща в това забутано кътче на резиденцията. Отвори вратата и видя пълничък свещеник, чиято сива коса беше обръсната на монашеска тонзура. Главата му едва достигаше до рамото на Рун.

— Брат Патрик, благодаря, че дойде.

Другият сангвинист не обърна внимание на официалностите и влезе в стаята. Стисна двете студени ръце на Рун в своите.

— Когато каза, че си дошъл да ме видиш, направо не можех да повярвам. Толкова години минаха.

Рун се усмихна на ентусиазма му.

— Брат Патрик, караш ме да се срамувам. Наистина ли е минало толкова много време?

Мъжът сбърчи замислено чело.

— Мисля, че когато говорихме за последен път, човекът тъкмо бе стъпил на Луната. Знам, че неотдавна си бил тук, но дойде и си замина толкова бързо… — Той размаха укорително пръст. — Трябваше да се отбиеш.

Рун кимна. Миналия път беше зает с един предател в ордена, но предпочете да не обяснява. За щастие вниманието на брат Патрик бързо се отклони към другия гост на замъка.

— Боже мой! — Патрик клекна и протегна ръка към лъвчето да почеше меките му уши. — Това определено компенсира дългото ти отсъствие. От векове не съм виждал такова великолепно създание.

Монахът се грижеше за папската менажерия отдавна, от времето, когато тя се състоеше от коне, говеда, гълъби и соколи. Въпреки дребния си ръст и доста закръгленото си тяло той можеше да впрегне четворка коне за нула време. Преди повече от век Рун беше работил заедно с него в конюшнята. Никой не беше по-привързан към Божиите създания от Патрик.

— Мъникът изглежда гладен — каза монахът, показвайки естествената си привързаност и сега.

— Преди малко се натъпка здравата.

Старият монах се засмя.

— Защото расте. — Изправи се и посочи вратата. — Ела с мен. Вече съм му приготвил уютно местенце. След като извести за чаровния си спътник, се погрижих за всичко.

Следвани от доволното лъвче, Патрик и Рун слязоха по стълбите и излязоха навън. Патрик ги поведе към задните дворове, където се издигаха старите конюшни.

Веднага щом Рун влезе, миризмата на коне, кожа и сено го върна сто години назад. Силните бавни удари на конските сърца го заобикаляха като музика. Сега в конюшнята живееха само няколко животни, много по-малко, отколкото навремето, когато всяко пътуване се нуждаеше от помощник с четири крака.

Конете тихо зацвилиха при вида на Патрик, който тутакси извади бучки захар от джоба си и ги погали един по един по муцуните.

Рун взе на ръце любопитното лъвче, за да не се втурне в яслите.

Накрая Патрик стигна до вратата на кабинета си и ги въведе вътре. По стените висяха изображения на коне — снимки и скици с молив. Рун позна един кон от времето, когато бе работил тук — шампион, отгледан лично от Патрик.

Монахът проследи погледа му.

— Помниш Свети огън, нали? Какъв чуден жребец беше! Излезе от утробата на майка си и сам стъпи на крака, кълна се.

Патрик подмина разхвърляното си бюро и спря при малкия хладилник. Извади от него метален съд за мляко, свали от лавицата голяма керамична купа и я напълни до ръба.

Щом я остави на пода, лъвчето се озова при нея и залочи жадно. Силно мъркане изпълни стаята.

За един странен момент Рун изпита чувството, че напуска тялото си. Откри, че се взира в бялата течност пред носа си, усети как леденото мляко се стича в гърлото му. После изведнъж се озова в собственото си тяло и залитна назад от изненада.

Патрик го погледна загрижено.

— Рун?

Рун поклати глава и се овладя. Нямаше представа какво беше това. Погледна лъвчето, после Патрик, готов да обясни станалото с умората. Точно сега имаше по-належащи проблеми.

— Благодаря, че се съгласи да го вземеш. Зная, че ще ти е в тежест, но ще съм благодарен, ако можеш да го гледаш колкото можеш по-дълго.

— Ще го направя с удоволствие, но не мога да държа лъв тук, особено при конете. Накрая ще трябва да го дадем на някой зоопарк, където ще се грижат подходящо за него и ще му осигурят достатъчно свободно място. — Погледна към Рун и потупа лъвчето по хълбока. — Определено е чаровник, но не е характерно за теб да прибираш бездомници. Какво му е специалното на малкия приятел?

Рун не беше готов да обясни, че лъвчето е родено от бласфемари, така че заобиколи въпроса.

— Беше изоставено. Намерих го до трупа на майка му.

— Много животни осиротяват, но не ги домъкваш в конюшнята ми.

— Той е… различен. Може би специален.

Патрик изчака още обяснения, но когато такива не последваха, се плесна по бедрата и се изправи.

— Мога да го задържа за няколко седмици. Но за всеки случай ще започна да му търся постоянен дом.

— Благодаря ти, Патрик.

Телефонът на бюрото иззвъня и монахът го погледна намръщено.

— Някой ме търси.

Докато Патрик отговаряше, Рун се наведе да потупа лъвчето и тръгна към изхода, но преди да излезе, Патрик го извика.

— Оказва се, че съм сгрешил, Рун. Теб търсят.

Рун се върна.

— От кабинета на кардинала — каза Патрик. — Негово Високопреосвещенство иска незабавно да идеш във Венеция.

— Венеция ли?

— Кардинал Бернар ще те чака лично.

Рун усети тръпката на безпокойството. Досещаше се каква е причината за това повикване. След събитията в Египет Елизабета беше пратена във Венеция. Там я наглеждаха и пазеха в един манастир. Беше истинска затворничка между стените му.

„Сега пък какво е направила?“

Премисли плановете си. Смяташе след като се освободи от лъвчето да продължи направо към Рим и да предаде кесията с черните камъни, капките кръв на Луцифер, изровени от египетските пясъци. Но тази внезапна промяна изискваше първо да остави камъните на сигурно място. Не искаше подобно зло да се доближава до Елизабета.

Пристъпи към бюрото. Патрик явно прочете нещо на лицето му.

— Какво друго искаш от мен, синко?

Рун извади кожената кесия от джоба си и я остави на бюрото. Монахът усети злото и се дръпна.

— Можеш ли да прибереш това в сейфа на кардинала в замъка? Никой не бива да докосва онова, което е вътре.

Патрик изгледа с отвращение кесията, но кимна.

— Идваш с много интересни придобивки, Рун.

Рун стисна ръката му.

— Днес ме освобождаваш от два товара, стари приятелю. Благодарен съм ти.

След като въпросът бе уреден, той излезе, но не изпита особено облекчение. Нямаше представа какво да очаква във Венеция. Едно обаче знаеше със сигурност.

Елизабета нямаше да приеме добре визитата му.