Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (34)

33.

19 март, 19:04

Пиренеите, Франция

Легион отдръпна дланта си от бузата на жената и отметна русата коса от лицето й. Гледаше как нейните очи стават негови. Вече можеше да гледа през тях и да вижда великолепието на собственото си лице. Знаеше и името й, след като спомените й го изпълниха.

Франческа.

През десетки други очи гледаше ловците си, които преследваха жертвите си в гората отвън, чуваше как воят им отеква по планинските склонове.

Стоеше в църквата, изправен срещу собствената си жертва.

Вече притежаваше всички зверове и стригои тук.

С изключение на един.

Отшелникът стоеше пред него, с гръб към стената, окървавен, но непоколебим. На гладкото му лице нямаше и следа от страх. Кафявите му очи гледаха спокойно.

— Можеш да спреш — каза той. — Дори сега. Мирът и прошката са достъпни за всеки. Дори за дух от мрака като теб.

— Искаш да ме опростиш — рече Легион и веселието се надигна в него. — Но аз съм отвъд греха и проклятието, така че не се нуждая от опрощение. Но ти… — Той вдигна ръка. — Ще отнема болката ти, страданието, дори измамното ти чувство за мир. Ще намериш истински покой в покорното послушание. И така ще споделиш с мен всичко, което знаеш, всичко, което си им казал.

— Нищо няма да ти кажа.

Отшелникът се обърна, сякаш за да отхвърли предложението му. Но вместо това сграбчи един огромен дървен лост, скрит в една цепнатина, и го издърпа с огромен напън. Някъде отдолу се чу трясък, подът се разтресе — и пропадна под двамата.

Легион се хвърли напред. Тухли и камъни се откъснаха под краката му. Отшелникът скочи високо и се хвана за един стенен свещник. Легион успя да докопа ботуша му с черната си ръка.

Остатъците от пода пропаднаха в огромна яма, скрита под църквата, и отнесоха всичките му останали сили. Изригна облак прах от натрошени тухли и трески, донасяйки със себе си грохота на течаща вода някъде далеч долу.

Ако паднеше, Легион щеше да остане завинаги в земните недра, затворен така сигурно, както бе в сърцето на онзи зелен диамант.

Ужасът се надигна в него.

Легион погледна нагоре и видя лицето на отшелника — Юг го гледаше спокойно, но и решително.

„Недей“ — заповяда му Легион.

Но пръстите му докосваха само обработена кожа, а не плът. Волята на отшелника още си бе негова. И той я използва — разтвори пръсти и се пусна.

Полетяха заедно надолу към мрака.

 

 

19:10

— Не спирайте! — извика Рун. Преди малко беше чул приглушена експлозия, силно стържене на камъни и разцепващо се дърво. Нямаше представа какво означава това, знаеше само, че групата му още е преследвана от виеща глутница стригои и бласфемари.

Тичаше плътно до Ерин. Пред тях горилата се носеше с Джордан на рамо, спускаше се бързо по склона, като прегазваше храсти и пречупваше фиданки, все едно чупеше клечки. Едрото тяло оставяше пътека през гъстата гора подобно на полетял надолу булдозер.

София беше взела оръжието на Джордан и стреляше в движение назад. Сребърните куршуми свистяха през борови иглички и раздираха листа. Елизабет тичаше от лявата му страна, като сечеше със сабя и нож. Отдясно ги защитаваше лъвчето — движеше се като призрак.

Въпреки това бързо губеха преднина.

Врагът всеки момент щеше да ги настигне.

София се появи до Рун и метна димящото оръжие на гръб.

— Свърших патроните. — На лицето й се беше изписал страх. — Няма да успеем. Ще трябва да…

— Залегнете! — прогърмя вик.

Рун позна гласа и се подчини. Бутна Ерин в дебелата шума и я прикри с тялото си. Другите също залегнаха. Дори лъвчето се плъзна до Рун и се сниши. Бялата му опашка се замята гневно през листата.

Единствено горилата продължи надолу по склона.

Зад нея се появи Кристиан, на няколко метра надолу по склона. Приклекна — държеше два автомата до бедрата си — и откри огън.

Сребърният залп разкъса гората и върху тях се посипаха листа и трески. Трясъкът оглуши Рун. Дори когато стрелбата свърши, ушите му продължаваха да пищят.

— Тръгвайте! — извика Кристиан и захвърли безполезните оръжия. — Спечелихме само малко време! Тичайте към хеликоптера!

Втурнаха се още по-бързо надолу.

Най-сетне излязоха на поляната. Хеликоптерът боботеше отпред, перките бавно се завъртаха.

Слънцето вече беше напълно залязло.

Трябваше да се махнат от планината.

Горилата ги чакаше до машината, опряна на яката си ръка, дишаше тежко. Стигнаха до нея и София и Кристиан взеха Джордан и го сложиха отзад. Ерин седна до него.

Рун пристъпи до горилата и постави ръка на косматото й рамо.

— Благодаря.

Част от него още се съмняваше в делото на Юг — винаги беше вярвал, че спасението на подобни прокълнати създания е невъзможно.

„Но вече не.“

Горилата го побутна в гърдите, сякаш го беше разбрала.

После се обърна и тръгна обратно към гората, загледана към далечния водопад, решена да се върне, да защити мъжа, който й беше предложил не само дом, но и сърцето си.

Рун също погледна към планината, докато се качваше в хеликоптера.

„Господ да те пази.“

 

 

19:22

Легион лежеше потрошен сред изпочупени греди и пръснати парчета от пода на църквата. Отломките бяха паднали на една издатина, стърчаща от стената на дълбоката яма. Беше паднал тук не по щастлива случайност, а благодарение единствено на волята си. Беше забелязал издатината и се хвърли към нея, надявайки се, че тя ще го издържи.

И не само него.

Така и не беше пуснал ботуша на отшелника, докато падаха, и сега тялото му лежеше до неговото, още по-изпотрошено. Вратът на противника му беше извит под неестествен ъгъл; кръвта течеше между камъните и капеше в реката далеч долу.

Но у него още беше останала искрица живот.

„Може би достатъчно.“

Легион мъчително изпълзя до него, чуваше хрущенето на собствените си кости.

„Ще науча онова, което знаеш.“

Посегна към бледата буза. Кафявите очи го гледаха — премрежени, но все така непокорни. Легион не обърна внимание на погледа и постави длан върху жертвата си. При докосването усети колко слабо е пламъчето, трептящо в отшелника.

„Дали е достатъчно?“

Дръпна ръката си и се намръщи. Както се беше опасявал, дланта му не беше оставила отпечатъка си. Отшелникът бе твърде близо до смъртта, за да задържи знака му. Легион опита отново, но мракът му не можеше да намери нищо, което да е достатъчно, за да бъде овладяно.

Отшелникът затвори очи и на устните му потрепна усмивка. Мислеше си, че е победил.

„Грешиш.“

Легион се надигна с мъка. Макар да не можеше да овладее мъжа като демон, имаше и други пътища към знанието.

„Моят съсъд си остава стригой.“

Оголи зъби. Сякаш усетил надвесения над гърлото му хищник, мъжът отвори очи и в тях се изписа страх, когато със закъснение разбра какво предстои.

Легион заби зъби дълбоко в студената плът. Пи жадно от пресъхващия извор — създаваше кръвна връзка между двамата, между хищник и дивеч, между стригой и жертва. С всяка капка приемаше все повече и повече, изсмукваше последните сили на отшелника, принуждаваше го да сподели всичко, което знае, докато ставаха едно цяло.

Дори след като се сдоби със знанието, Легион продължи да се храни, да изпива жертвата си на големи глътки, докато не остана нищо. Едва тогава се претърколи по гръб и изпрати волята си към онези, които бяха оцелели, заповяда им да спуснат въже, за да го изтеглят, да осигурят още кръв, за да се излекува.

Усмихна се в мрака.

Беше научил нещо от отшелника. Нещо несподелено с другите. Не знаеше дали го е направил нарочно, или просто не му е обърнал достатъчно внимание.

Все пак можеше да използва това знание срещу врага си.

„Но първо трябва да се освободя… и да стигна до долината преди тях.“