Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на сангвинистите (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blood Infernal, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Джеймс Ролинс; Ребека Кантрел
Заглавие: Пъклена кръв
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 18.05.2015
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-586-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2582
История
- — Добавяне
43.
22 март, 10:42
Ватиканът
Два дни след събитията в Непал Елизабет седеше до леглото на Томи.
Сангвинистки гвардеец я беше довел тук и сега чакаше пред вратата. Това бе малка отстъпка от нейна страна, за да й позволят да види Томи, да научи къде държат момчето във Ватикана. Възнамеряваше да прецени здравословното му състояние и да разработи план. Знаеше, че в най-лошия случай лесно ще надвие единствения охранител и да измъкне Томи преди някой да разбере какво е станало.
Завари Томи заспал. Момчето изглеждаше много по-зле, отколкото си беше представяла. Сърцето му говореше за болест и слабост. Бледата му кожа беше само няколко нюанса по-тъмна от възглавницата, на която почиваше главата му. А ръцете му върху одеялото бяха покрити с тъмни язви.
„Трябва да направя нещо, при това бързо.“
Сякаш усетил присъствието й, Томи отвори кафявите си очи — кръгли и невинни, като очите на кошута. Примигна и ги разтърка.
— Елизабет? Наистина ли си ти?
— Разбира се, че съм аз! — Думите й прозвучаха по-грубо, отколкото възнамеряваше.
— Чух, че сте се върнали.
Той се помъчи да се надигне, но тя не му помогна, тъй като знаеше колко много държи на независимостта си. За да скрие шока си от слабостта му, се пресегна и нагласи възглавниците, за да се увери, че се е облегнал добре.
— Чух също, че сте спасили света… отново — рече той с уморена усмивка. — И че си героиня за сангвинистите.
— Никога не съм искала да бъда смятана за героиня от сангвинисти — отвърна тя.
Той се намръщи.
— Но аз останах с впечатление, че вече си една от тях.
— Положих клетвата, да.
— Добре.
Тя се вцепени.
— Какво му е доброто?
— Не знам. — Той сви рамене. — Можеш да се сприятелиш с други сангвинисти. Вече няма да си сама. Дори няма да ти се налага да ловуваш.
Загрижеността му я трогна.
— Намерих друг начин.
Разказа му какво беше открила във Франция — че има и друг начин да живееш извън ограниченията на Църквата, без да ставаш жертва на собствената си животинска природа.
— Но сангвинистите няма ли да те преследват, ако се опиташ да се махнеш? — попита той.
— Преследваха ме дълги години, но още съм тук.
Томи замълча и започна да си играе с края на завивката: определено не искаше да я погледне в очите.
— Какво има? — попита тя.
— Кога заминаваш?
Елизабет не бе обмисляла такъв план и си призна:
— Засега не съм решила.
— В такъв случай защо не останеш… докато аз си замина? — Томи гледаше разпятието на стената, вратата, прозореца, навсякъде, но не и към нея. — Не мисля, че ще се наложи да чакаш дълго.
— Ще остана с теб — обеща тя. — Но не за да гледам как умираш. А за да ти помогна да живееш.
Томи вдигна ръка към шията си — беше се досетил какво има предвид тя.
— Не.
— Не?
— Не искам да се превръщам в чудовище.
— Не е нужно да бъдеш чудовище. — Явно не се беше изразила достатъчно ясно. — Разказах ти за Франция, за Хималаите, за другия начин.
Томи поклати решително глава.
— Готов съм да умра. Трябваше да умра в Масада с родителите си.
— Винаги има време за умиране — каза тя. — Не е нужно да е толкова скоро.
— Не — повтори той и се отпусна върху възглавниците. Усилието да й се противопостави му бе струвало много. — Не искам да съм безсмъртен. Не искам да живея от кръв или вино. Видях що за живот е това и не го желая.
Елизабет докосна ръката му. Беше по-топла от нейната, но по-студена, отколкото би трябвало да е. Можеше да го вземе. Нямаше да е трудно. Тя бе по-силна. Беше убивала и превръщала толкова човешки същества, че не им помнеше броя. Стотици. Но той щеше да е първият, когото щеше да убие от обич.
Томи стисна ръката й.
— Моля те, остави ме да си отида.
— Не знаеш за какво говориш.
— Знам — каза той. — Видях Распутин, Бернар, Рун и другите. Знам как живеят те. Не са щастливи. Аз също няма да бъда.
Какво знаеше той за щастието на живота? Беше на четиринайсет години и през две от тях умираше от тази болест. Можеше да го превърне. С времето той сигурно щеше да й прости, а дори да не го направеше, пак щеше да е жив. Елизабет не можеше да понесе мисълта, че той може да умре.
Кафявите му очи се взираха в нейните. Очи, видели много за няколкото кратки години — и въпреки това в тях продължаваше да се чете невинност и доброта. Бяха тъмни като на Рун, но Елизабет никога не бе виждала проста радост или невинност в очите на Рун. Безсмъртието беше наложено и на него и не му подхождаше. Той не беше убиец. Наистина бе искал да бъде свещеник — човек, който служи на другите. Превръщането му в стригой бе извращение на природата му.
Точно както щеше да е перверзия за природата на Томи.
„Как мога да му наложа волята си и да покваря тази невинност?“
Подобна постъпка щеше да е егоистична. Тя щеше да отнеме душата му, за да си спести мъката, че ще изгуби още едно дете. Не можеше да нарани него, за да спаси себе си. Никога.
Томи сигурно беше видял промяната в очите й, защото се отпусна, усмихна й се и прошепна:
— Благодаря ти.
Тя се извърна и примигна, за да махне сълзите си. Томи щеше да страда и да умре, а тя нямаше да го спаси. Стана от стола, отиде до прозореца и се обърна към капаците му, за да не я види как плаче. Щеше да търпи мълчаливо и да остане с него до края. Пое дълбоко дъх и потърси сили дълбоко в себе си.
— Какво ще кажеш да излезем и да се поразходим на слънце? — Щеше да му помогне да се порадва на времето, което му оставаше.
Преди той да успее да отговори, на вратата рязко се почука. Без да чака отговор, Рун нахълта в стаята, плътно следван от лъвчето.
— Извинете за натрапването. — Погледна от Елизабет към Томи и обратно. — Чух, че си тук, сестро Елизабет, и…
Елизабет го изгледа намръщено — много добре знаеше какво го е накарало да се появи така грубо. Рун се страхуваше, че тя ще превърне момчето.
— Добре съм — каза Томи.
Елизабет се усмихна на бледото му лице.
— Така е.
Лъвчето подмина Рун и скочи на леглото. Златните му очи се приковаха в очите на Томи и двамата се загледаха един друг като омагьосани.
— Запознай се с лъва на Рун — каза Елизабет.
Томи сякаш изобщо не я чу, изгубен в погледа на животното, сякаш двамата се познаваха.
Рун ги гледаше.
— Лъвчето реагира по същия начин и когато за първи път видя Джордан — тихо прошепна той. — Мисля, че е заради общата им ангелска кръв. И тримата носеха ангелската същност на архангел Михаил в един или друг момент.
Лъвчето потърка глава в бузата на момчето, с което развали магията и предизвика звънък смях.
Сърцето на Елизабет се сви при мисълта колко ще й липсва този звук.
Рун отиде до прозореца и отвори капаците. Слънчевата светлина нахлу в стаята, но Елизабет не се подразни така, както щеше да се подразни само преди няколко дни.
Лъвчето се опъна до Томи, доволно от лъчите на утринното слънце. От пухкавите му гърди се разнесе тихо мъркане. Звукът бе пълен с обич, задоволство и проста наслада.
Докато го слушаше, Елизабет почувства как някаква странна топлина минава през нея и изчезва, оставяйки я леко замаяна. Тя се опря на рамката на леглото, докато й мине.
„Май не съм толкова свикнала със слънцето, колкото си въобразявам.“
Томи вдигна бледата си ръка да погали снежнобялата козина на лъвчето. На устните му играеше тъжна усмивка.
Ако не друго, поне беше добре да види момчето щастливо. Дори сърцето му зазвуча по-силно и кръвта потече по-бързо във вените му.
В следващия момент Елизабет отстъпи потресено назад, вперила поглед в бледата кожа на Томи.
— Ръката ти — каза тя.
Томи погледна смутено надолу, после на лицето му също се изписа изненада.
— Язвите ми…
— Изчезнаха — каза Елизабет.
Лъвчето вдигна глава и сънено отвори очи. Те вече не бяха златни, а съвсем обикновени, кафяви, като очите на Томи.
— Рун… — Елизабет се обърна към него за някакво обяснение.
Той се наведе, докосна кръста на гърдите си и внимателно огледа лъвчето и кожата на Томи.
— Чувствам се по-добре — каза Томи и очите му се разшириха, сякаш се изненадваше, че изговаря такива думи.
Елизабет се усмихна. Опита се да спре реакцията си, но надеждата се промъкна в отдавна изстиналото й сърце.
— Излекуван ли е?
Рун се изправи.
— Не знам. Но изглежда, че ангелската същност на лъвчето е изчезнала. Джордан се върна от Непал без признаци на онзи дух в кръвта си. Може би частицата, останала в лъвчето, е трябвало да извърши това последно чудо.
Елизабет си спомни странната топлина, която се бе излъчила с мъркането на лъвчето. Това ли се беше случило? В крайна сметка механизмът на изцелението изобщо не я интересуваше. Важно беше само, че то е налице.
— Докторите ще го прегледат — каза Рун. — Но мисля, че той е съвсем обикновено момче. Излекувано от болестта, но иначе просто момче.
След разменени любезности и обещания Елизабет излезе с Рун в коридора. Лъвчето ги последва.
— Радвам се, че не го превърна — каза Рун, след като се отдалечиха достатъчно.
— Нима си помислил, че ще го направя? — Очите на Елизабет се разшириха в престорена невинност, на която той със сигурност нямаше да повярва.
— Страхувах се, че би могла.
— По-силна съм, отколкото си мислиш — каза тя.
— Какво ще стане с момчето?
— Томи трябва да се върне при леля си и чичо си и аз ще се погрижа за това — каза Елизабет. — Аз не съм подходяща да играя ролята на негова майка.
— Нима просто ще се откажеш от него?
— Няма да е просто. — Тя вирна брадичка. — И няма да се откажа напълно. Ще бдя над него, ще бъда до него, когато се нуждае от мен, и ще го оставям сам, когато така иска.
— Съмнявам се, че орденът ще ти позволи да поддържаш контакти с него.
Елизабет се изсмя.
— Не съм им крепостна. Правя каквото си искам.
— Значи ще напуснеш ордена? — Той преглътна. — И мен?
— Не мога да остана обвързана с Църквата. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг. Остана ли тук, никога няма да бъдем заедно.
— В такъв случай скоро ще трябва да се сбогуваме — каза Рун и я докосна по ръката, за да я накара да спре. Тя се обърна към него. — Получих разрешение да вляза в Уединение, да започна период на самота и размисъл в Светилището на ордена.
На Елизабет й се прииска да му се изсмее, да го подиграе, че обръща гръб на света, но чу радостта в гласа му и тя я накара само да го погледне тъжно.
— Върви тогава, Рун. Намери покой.
17:06
Рун вървеше през залите на Светилището с тиха радост, готов най-сетне да загърби земните грижи. Вървеше сам, стъпките му отекваха през огромните помещения и коридори. Острият му слух долавяше шепота на далечни молитви.
Продължи по-надолу, към нивата, където дори тези шепоти щяха да заглъхнат.
Яркият свят горе вече нямаше какво да му предложи. Преди кардинал Бернар да го изпрати в Масада да търси Кървавото евангелие, Рун беше готов да живее в уединението на Светилището. А сега беше още по-уморен.
„Време е.“
От този момент високите тавани на Светилището щяха да бъдат неговото небе. Щеше да потъне в медитация и свещеници сангвинисти щяха да му носят вино, както бе правил самият той навремето. Можеше да си почине тук, в лоното на Църквата, която го беше спасила преди толкова много години. Ролята му на Рицар на Христа бе приключила и не беше нужно да служи отново на Църквата. Вече беше свободен от тези отговорности.
Сведе глава, когато влезе в царството на Уединените. Тук неговите братя и сестри почиваха в мир, застанали в ниши или лежащи на студения камък, отказали се от материалното заради вечния размисъл и съзерцание. Беше му определена килия, където щеше да прекара цяла година, без да говори, където молитвите му щяха да са единствено негови.
Но първо спря и запали свещ пред фриз на светец покровител, един от стотиците подобни моменти на почит, които можеха да се открият навсякъде в Светилището. Коленичи, докато пламъкът трептеше по чертите на облечената в роба фигура, стояща под дърво с накацали по клоните птици и една на рамото на светеца — свети Франциск Асизки. Сведе глава и си спомни за Юг дьо Пайен и жертвата, която той направи, за да спаси тях и толкова много други.
Сутринта Рун се беше сбогувал с Джордан и Ерин на летището, преди полета им за Щатите, където двамата щяха да започнат щастлив живот. Бяха останали живи благодарение на герои като Юг. Макар отшелникът да бе обърнал гръб на ордена, Рун възнамеряваше той да бъде почетен, пък било и само по този начин.
„Благодаря ти, приятелю.“
Затвори очи и устните му се раздвижиха в молитва. По едно време, много след края на вечернята, нечия ръка докосна рамото му, лека като крилото на пеперуда.
Рун се обърна и сведе глава пред високия мъж.
— Оказваш ми огромна почит — прошепна той на Възкресения, първия от техния орден.
— Стани. — Гласът на Лазар бе дрезгав от възрастта.
Рун се подчини, но продължи да стои със сведен поглед.
— Защо си тук, синко? — попита Лазар.
Рун посочи мълчаливите фигури наоколо, покрити с прах и неподвижни като статуи.
— Дойдох да споделя покоя на Светилището.
— Ти даде всичко на ордена — каза Лазар. — Живота си, душата си и службата си. Би ли дал сега и остатъка от дните си?
— Да. Дадох всичко това с готовност за една висша кауза. Съществувам само за да служа на Него с открито и честно сърце.
— Но въпреки това дойде в този живот чрез лъжа. Не е трябвало да служиш по такъв начин. Би могъл да тръгнеш по различен път и все още можеш да го направиш.
Рун вдигна глава. Не чуваше обвинение, а единствено печал. Не разбираше.
Лазар се обърна и се отдалечи, принуждавайки Рун да го последва.
Възкресеният вървеше бавно покрай неподвижните фигури на монахини и свещеници, дошли тук да търсят мир.
— Нима не платих достатъчно за греховете си? — попита Рун, уплашен, че подобен покой ще му бъде отказан.
— Ти не си съгрешил — отвърна Лазар. — Срещу теб беше извършен грях.
Рун продължаваше да върви след него. Мислите му препускаха, изброяваха греховете, които бе извършил през дългия си живот, и онези, които бяха извършени върху него. Така и не получи просветление.
Лазар го поведе по-навътре, към по-тъмни зали, където фигурите бяха облечени в древни роби, със сведени или вдигнати към тавана глави. Рун беше чувал за тази част, чиито обитатели търсеха не само вечно съзерцание, но и опрощение, като размишляваха върху значението на греха — и на своя, и на греховете на другите. На всички.
Рун се вгледа в лицата, на които бе изписано огорчение и покруса.
„Защо ме доведе тук?“
Лазар спря пред някакъв свещеник, който стоеше със сведена глава. Беше облечен със същата проста кафява роба, която носеше и Рун преди много време, когато бе смъртен. Макар да не виждаше лицето, Рун усети във фигурата нещо познато.
„Трябва да е някой от братята ми от миналото, който също се е оттеглил, за да живее в размисъл.“
Лазар се наведе към бузата на мъжа и дъхът му раздвижи прахта върху ухото на фигурата.
Накрая мъжът вдигна глава — и Рун видя лице, което го преследваше в кошмарите му вече повече от четиристотин години. Залитна назад, сякаш му бяха нанесли силен удар.
„Не може да бъде…“
Впери поглед в дългата тъмна коса, високото бяло чело, пълните устни. Спомни си тези устни на гърлото си, впитите в плътта зъби. Все още можеше да усети вкуса на кръвта му на езика си. Дори в този момент тялото му си спомняше онова блаженство. Дори сега двамата си оставаха свързани.
Това беше стригоят, който се бе нахвърлил върху него на гроба на сестра му, който изтръгна душата от тялото му и сложи край на живота му като смъртен. Рун си мислеше, че звярът е убит. Помнеше, че беше видял как създанието беше отмъкнато нанякъде от верните на Бернар стражи.
А ето че това чудовище носеше робата на ордена.
Мъжът отвори очи и погледна Рун с огромна нежност. Докосна мястото, където зъбите му бяха пронизали плътта. Пръстите му се задържаха там.
— Мислех, че служа, когато извърших този грях върху теб.
— Служил си? На кого?
Ръката се отпусна, клепачите бавно се спуснаха и мъжът отново изпадна в унес.
— Прости ми, синко — прошепна едва чуто. — Не знаех какво върша.
Рун зачака още някакви думи, които да обяснят невъзможността на всичко това.
— Той е символът на лъжата — обясни Лазар. — Лъжата, която те отклони от благочестивата пътека на службата и те насочи по дългия път на робията в нашия орден.
— Не разбирам — каза Рун. — Каква лъжа?
— Трябва да питаш Бернар — каза Лазар, хвана Рун за лакътя и го поведе обратно към входа на Светилището. Щом стигнаха до портата, Възкресеният го подкани да излезе.
Рун се поколеба на прага. Боеше се да напусне убежището на Светилището, изведнъж изгуби всякакво желание да научава тези последни тайни.
Но Лазар му препречи пътя и го остави без избор.
— Разбери миналото си, за да научиш бъдещето, синко. Открий кой си в действителност. И тогава избери къде ще прекараш дните си.
Рун си тръгна. Не можеше да каже как краката му намираха пътя из тунелите до „Свети Петър“, но докато се изкачваше, си спомни нощта, когато беше превърнат, как бе открит от сангвинистите преди да е съгрешил, как беше отведен пред Бернар и как кардиналът го убеди да се откаже от злата природа и да започне живота на сангвинист.
Всички пътища водеха обратно към Бернар.
Думите на мъжа долу отекваха отново и отново в съзнанието му.
„Мислех, че служа, когато извърших този грях върху теб.“
И Рун разбра смисъла на тези думи.
Бернар знаеше за нощните му посещения на гроба на сестра му. Знаеше, че онази нощ Рун ще е там, сам и уязвим. Именно Бернар беше изпратил на гробището един от ордена, маскиран като стригой, за да го превърне, да го привлече на служба, да сбъдне насила пророчеството, да създаде Избрания, сангвиниста, който никога не бе вкусвал човешка кръв. От стари пророчества Бернар е знаел, че единствено Избран от ордена може да намери изгубеното Кърваво евангелие.
И затова беше създал Избран.
С разбирането дойде и яростта, разгоря се в Рун като пречистващ огън. Бернар беше откраднал душата му и Рун му бе благодарил за това, при това хиляди пъти.
„Цялото ми съществуване е било една лъжа.“
Сякаш насън откри, че върви през папския дворец към кабинета на Бернар: на кардинала му беше позволено да работи там, докато чака процеса за кръвния си грях срещу Елизабет. Рун не почука. Нахълта вътре като буря.
Бернар вдигна очи от отрупаното с хартии бюро. На лицето му беше изписана изненада. Кардиналът продължаваше да носи аленото си расо, червените ръкавици и всички атрибути на поста си.
— Рун, какво има?
Рун едва можеше да говори, яростта го душеше.
— Ти си дал заповедта, която ме лиши от душа.
Бернар се изправи.
— Какви ги говориш?
— Ти си заповядвал на чудовището, което ме превърна в мерзост. Ти си ме насочил в обятията на Елизабет, за да отнема душата й. Моят живот, смъртта ми, всичко това е било замислено от теб, за да наложиш насила Божията воля. Да подчиниш пророчеството на твоите желания.
Рун гледаше как Бернар претегля внимателно думите си, как търси най-добрия отговор на тези обвинения.
Накрая кардиналът избра истината.
— В такъв случай знаеш, че бях прав.
— Прав? — Думата се изтръгна от Рун, изпълнена с горчивина и болка.
— След като всички пророчества се сбъднаха, би ли поискал нещата да се бяха развили по друг начин? Знаеш цената, която щеше да плати светът, ако се бяхме провалили.
Рун се тресеше от ярост. Бернар го бе лишил от семейството му, бе го обрекъл на вечна жажда за кръв, бе го накарал да вярва, че единственият път за него е да служи на Църквата, и го бе подтикнал да превърне жената, която обичаше, от лечителка в убийца.
И всичко това, за да се спаси светът според условията на Бернар. Да се сбъдне пророчество, до което може би никога нямаше да се стигне, ако не се беше замесил. Да държи всички сангвинисти под контрола на Църквата — и под своя контрол.
За Бернар всяка жертва си заслужаваше за постигането на целта. Какво беше страданието на един човек, когато светът е на ръба? На една графиня? На няколкостотин сангвинисти?
Омерзен и предаден, Рун се обърна и излезе.
— Не прибързвай, синко! — извика Бернар след него.
Не бързаше. Предателството му бе продължавало векове наред.
Рун излезе в папската градина. Имаше нужда от свеж въздух, от открито небе. Нощта се бе спуснала и бе студено и ясно. Звезди обсипваха небето. Огромната луна се бе издигнала високо.
Изтича навътре в градината — и долови позната миризма.
Лъвчето лудуваше тук — сребриста лунна светлина, носеща се над тъмната трева и гонена от раздразнена водачка.
— Връщай се, Навуходоносор!
Лъвчето се хвърли към Рун и го блъсна силно в пищялите, после се затърка яростно в краката му. Утре трябваше да го върнат в Кастел Гандолфо и да го предадат на грижите на брат Патрик, но явно някой беше решил, че има право на едно последно лудуване в градината, след като беше спасило живота на Томи.
Елизабет изтича при него, облечена в черни джинси, бели маратонки и ален пуловер под лекото яке. Косата й бе разпусната, къдриците се вееха около лицето й на поривите на вятъра. Никога не беше изглеждала толкова прекрасна.
Тя изруга на унгарски, после каза:
— Проклетото животно не ме слуша.
— Но все пак си му дала име — каза Рун. — Навуходоносор.
— Вавилонският цар — каза Елизабет и отметна коса назад. Явно го предизвикваше да се подиграе. — Идеята беше на Ерин. Според мен името е подходящо. И между другото, смятам да го взема с мен, когато замина.
— Нима?
— Не бива да бъде държан в някаква конюшня. Трябват му открити поля, открито небе. Трябва му целият свят.
Рун впери поглед в нея. Обичаше я с цялото си сърце. Когато пристъпи напред и хвана ръката й, силните й пръсти се преплетоха с неговите. Тя вдигна глава и го изгледа изпитателно, може би усетила колко много се е променил от сутринта.
— Покажи ми — прошепна той.
Тя се приближи към него. Започваше да разбира.
— Покажи ми света.
Той се наведе и я целуна дълбоко, без неувереност. И това не беше целомъдрената целувка на свещеник. Защото той вече не беше свещеник.
По-нататък…
Късна пролет
Де Мойн, Айова
„Най-сетне покой…“
Слънцето се беше спуснало ниско. Ерин се качи в беседката и вдъхна деликатния аромат на розите, които пълзяха по дървените рамки. Седна на пейката и се облегна.
Откъм поляната долиташе детски смях. Играеха някакъв сложен вариант на гоненица, облечени във взети под наем фракове и елегантни рокли, и не един или двама имаха зелени петна и одраскани колене. Възрастните стояха зад тях също в официално облекло, отпиваха шампанско и бъбреха.
Харесваше всички, дори обичаше някои, но й бе трудно да общува с тях. Точно сега й се искаше да общува само с един човек.
Сякаш прочел мислите й, той дойде в беседката. Беше я проследил, както се бе надявала, че ще стане.
— Има ли място за още един? — попита Джордан.
— Винаги — отвърна тя.
Русата му коса, обикновено подкастрена по войнишки, през последните месеци беше пораснала. Дългите кичури го правеха да изглежда по-отпуснат, с по-малко военна атмосфера около него, особено в сегашната му униформа — тъмносив фрак. Очите му не се бяха променили — все така яркосини, с по-тъмен пръстен около ириса. Той се облегна на стълба до входа и й се усмихна. От него струеше обич и удовлетворение.
Тя също му се усмихна.
— Изглеждате невероятно добре, госпожо Грейнджър-Стоун — каза той.
— Вие също, господин Грейнджър-Стоун — отвърна тя.
Само преди час тя бе взела неговото име, а той нейното, пред неговото семейство и нейните приятели. Бяха положили клетвите си под синьото небе.
„Докато смъртта ни раздели.“
След всичко преживяно тези думи имаха допълнително значение. Джордан й беше предложил, след като се върнаха в Рим, и тя бе приела моментално.
Времето бе твърде безценно, за да си позволят да губят и секунда.
Ерин докосна зарастващата рана на шията си. Беше избрала рокля с висока яка, за да скрие розовия белег, но въпреки това той надничаше над ръба й. Раната вече почти не я болеше, но всеки ден, когато се поглеждаше в огледалото, тя я виждаше и си спомняше, че бе умряла и се бе върнала за живот, даваше си сметка колко близко е била да изгуби бъдещето си с Джордан.
Джордан нежно махна ръката й от шията й и я задържа между дланите си. Кожата му беше топла и напълно нормална. Дори татуировката му се беше смалила до първоначалните си размери. Беше точно толкова красив и мил, какъвто го бе срещнала за първи път в пустинята на Масада, преди сангвинистите да започнат да се разпореждат с живота им.
Сега си имаха свой собствен живот.
„Заедно.“
Джордан въздъхна дълбоко и седна до нея.
— Големи промени ни очакват. Ще работим в джунглата — ти ще изкопаваш артефакти, а аз ще надяна очила и ще уча за съдебномедицински антрополог. Никакви битки, никакви чудовища. Мислиш ли, че ще си щастлива така?
— Повече от щастлива. Възторжена.
Благодарение на връзки във Ватикана Ерин си беше уредила разкопки в Южна Америка, където щеше да се бори да отвоюва история от джунглата, да разкрие тайните й и да я запази за бъдещите поколения. Работата щеше да е трудна, но нямаше да има нищо общо със светци и ангели. Животът й вече си беше само неин — и можеше да го сподели със съпруга си.
Джордан беше уволнен с почести от армията и бе кандидатствал по програма да изучава съдебномедицинска антропология заедно с нея. Беше готов да разследва древни престъпления вместо съвременни. Искаше да дойде, след като кръвта отдавна е изчезнала, когато загадките са интелектуални, а не емоционални.
Подобен живот им предлагаше бъдеще заедно.
И не само за двамата.
Джордан целуна дланта й и устните му се задържаха там, предизвиквайки топли тръпки нагоре по ръката й. Тя зарови пръсти в русата му коса и придърпа устните му към своите. Искаше да го целуне, да го вкуси, да се изгуби в него. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и се спряха върху скритите от коприната бедра. Едната му длан се премести върху корема й.
Тя се загледа надолу, като се чудеше дали вече не е започнало да й личи.
— Мислиш ли, че майка ти знае? — попита Ерин.
— Откъде би могла? Самите ние разбрахме едва като се върнахме в Щатите. Засега тази тайна си е само наша. — Той нежно погали корема й. — Но си мисля, че майка ми ще се досети след около седем месеца. Особено щом са близнаци.
Ерин постави ръка до неговата върху корема си.
„Близнаци… момче и момиче.“
Отпусна се в обятията му и си представи малко русо момче със сините очи на Джордан и същата луда глава… и момиче с кехлибарени очи, което жадно прочита всичко, до което може да се добере.
— Мислех си — рече Джордан. — Какво ще кажеш да кръстим момичето София?
Ерин му се усмихна и го целуна.
— Идеално.
Отново се намести щастливо в обятията му, но въпреки това тревогите си оставаха.
След завръщането в Щатите си беше направила всевъзможни изследвания. Всичко се оказа нормално. Беше заченала, когато Джордан бе имал ангелска кръв във вените, и това събуждаше опасения какво може да е предал на бебетата.
„Или какво може да съм предала аз?“
Бременна, тя бе умряла за кратко и бе имала кръвта на стригой.
Джордан усети страховете й и отново я целуна.
— Всичко ще е наред.
Ерин почерпи сили от увереността му.
Тънък настоятелен глас зазвъня откъм поляната:
— Време е да разрежем тортата! — Беше Оливия, племенницата на Джордан, която бе прочута със страстта си към сладкото. — Хайде по-бързо!
Джордан се ухили и устните му се доближиха до нейните.
— Колкото до момчето…
— Нека позная. Мислиш си да го кръстим Кристиан.
— Не, мислех си за Тор. Много мъжествено звучи.
— Тор? — Ерин го бутна и се изправи. — Я да те уредим с малко торта. Да видим дали от захарта няма да дойдеш на себе си.
Хвана ръката му и го изведе на слънчевата поляна. Минаха през ухаещите пролетни рози и продължиха към сладкото обещание за торта — и живот заедно.