Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (10)

9.

17 март, 20:40

Във въздуха над Венеция, Италия

Хеликоптерът се понесе над Адриатическо море и Джордан си погледна часовника. Движеха се добре от Рим. Пред тях Венеция блестеше на черния фон на лагуната като някаква обсипана със скъпоценни камъни корона, захвърлена в италиански води.

Освен двамата с Ерин в хеликоптера имаше трима сангвинисти. Отпред Кристиан се беше навел над уредите за управление, а София и Бернар седяха отзад при тях. Включването на кардинала в пътуването бе изненадало Джордан.

„Май на Бернар му е писнало да се мотае в Рим.“

Все пак кардиналът и останалите бяха опитни воини. Джордан определено нямаше нищо против допълнителни мускули, особено след атаката в подземния храм. Коремът му още гореше от огъня, запален от някаква чудодейна изцелителна способност. Същата жега пълзеше по стария белег, виещ се през рамото и гърдите му — спомен от мълнията, която го беше ударила като тийнейджър.

Сега Ерин се беше облегнала на това рамо и той държеше ръката й. През целия полет тя не спираше да му хвърля тревожни погледи. Не можеше да я вини — дори София и Баако се бяха уплашили от станалото.

Хеликоптерът се разтресе и Джордан погледна през прозореца към града. Кристиан завъртя машината и я наклони, за да виждат по-добре.

— Точно под нас е площад Сан Марко — каза той по общата честота. — Кулата в червено и бяло е Кампанила, а онази сграда, която прилича на готическа сватбена топка, е Дворецът на дожите. До него е базиликата „Сан Марко“. Орденът си има своя територия под нея, също като под „Свети Петър“. Там ще пренощуваме, след като разпитаме Елизабет Батори за символа.

Ерин стисна ръката на Джордан и се наведе през него, за да разгледа.

— Венеция почти не се е променила през последните хиляда години — рече тя. — Представи си само…

Той се усмихна на ентусиазма й, но усмивката му беше малко пресилена. Все още продължаваше да се чувства странно отчужден. И не беше само реакцията му към жената, която обичаше. Днес беше пропуснал обяда и вечерята, но въпреки това не бе гладен. И дори когато си заповяда да се нахрани, храната му се струваше блудкава. Ядеше по-скоро по задължение, отколкото от истинско желание.

Потърка с палец новия белег на корема си.

„Нещо определено се е променило.“

И въпреки че това би трябвало да го тормози и дори да го плаши, изпитваше дълбоко спокойствие, сякаш случилото се, каквото и да бе то, е било писано да стане. Не можеше да го изрази с думи, така че избягваше да говори за това дори с Ерин, но то някак му се струваше правилно.

Сякаш ставаше по-добър и по-силен.

Докато размишляваше върху тази мистерия, Кристиан ги отдалечи от площад „Сан Марко“ и кацна на покрива на луксозен хотел наблизо. Докато двигателят намаляваше обороти, Джордан бързо провери оръжията си — пистолет, картечен пистолет, кама. Хвърли поглед към другите и зачака Кристиан да им даде знак, че могат да слязат.

Ерин изглеждаше развълнувана, но той забеляза и сенките под очите й. За обикновена цивилна й се бяха натрупали прекалено много неща за прекалено кратък период. Така и не бе имала време да се възстанови, да приеме всичко, което се бе случило през изминалата година.

От пилотското си място Кристиан им махна, че могат да слизат, но София ги задържа — искаше да слезе първа. По време на полета дребната индийка бе седяла с притворени очи и излъчваше усещане за покой. Джордан не бе сигурен дали това спокойствие идва от вярата й, или от свръхестествената й способност да не помръдва. Сега тя отвори вратата и скочи навън с изненадваща грациозност.

Бернар я последва със същата лекота. Щом кардиналът стъпи на площадката, порив на вятъра разтвори тъмното му палто, разкривайки алената одежда на поста му. Погледът му се плъзна по покрива в търсене на потенциална опасност. Макар да бе прекарал пътуването в молитви, сплел смирено облечените си в ръкавици ръце в скута си, сега кардиналът не изглеждаше много спокоен.

Но пък и Елизабет Батори, целта на това пътуване през цялата страна, вероятно щеше да се окаже предизвикателство за всички тях. Особено за кардинала, който имаше дълга и кървава история с тази жена. Между двамата имаше вражда, обхващаща столетия.

Кристиан заобиколи, като се навеждаше под перките на хеликоптера, за да подаде ръка на Ерин. Вятърът развя русата й коса като прозрачен ореол, докато тя поглеждаше назад към Джордан. Кехлибарените й очи блестяха под звездите, бузите й бяха зачервени, а устните й леко се разтвориха, сякаш очакваха да бъдат целунати.

За момент красотата й проряза горящата мъгла, която го изпълваше.

„Наистина те обичам, Ерин.“

„Това никога няма да се промени“, закле се той наум. Но дълбоко в себе си се запита дали ще може да удържи на думата си.

 

 

20:45

Елизабет лежеше напълно облечена на леглото в манастирската си стая и гледаше играта на светлините на града, които се отразяваха в канала и танцуваха по тавана. Мислите й бяха на другия край на света, при Томи.

Докосна скрития в джоба й телефон. Веднага щом се измъкнеше, щеше да измисли как да му помогне. Собствените й деца й бяха отнети. Нямаше да позволи същото да се случи и с Томи. Никой не можеше да вземе онова, което бе нейно.

Обърна глава към прозореца, към мястото, където бе скрила откраднатия ключ на катера на Бернт в малка дупка в мазилката. Засега трябваше просто да чака, да се опитва да диша равномерно, да успокои сърцето си. Не можеше да позволи няколкото монахини сангвинисти, които се бяха смесили със смъртните си сестри в манастира, да доловят безпокойството й и да заподозрат, че тази нощ възнамерява да избяга от затвора си.

Манастирът налагаше на гостите си да се приберат преди полунощ и както обикновено, Абигейл щеше да стои на пост на рецепцията, докато портите не бъдат затворени. След това старата монахиня щеше да се оттегли в стаята си в дъното на сградата. Елизабет обаче не можеше да разчита, че тя ще заспи. Помнеше как нощта винаги вливаше енергия в тялото й на стригой, как настояваше да излезе и да почувства светлината на луната и звездите по кожата си. Сангвинистите сигурно изживяваха същото, независимо колко се опитваха да се контролират чрез молитви.

Някъде по коридора се затръшна врата.

Поредният турист се бе върнал да си легне.

Тъй като беше пролет, стаите за гости бяха заети, което беше добре. При толкова много биещи сърца в това крило, на Абигейл нямаше да й е лесно да долови сърцето на Елизабет сред всички останали. Това можеше да й е достатъчно, за да успее да избяга.

„А аз трябва да избягам.“

Прехвърли наум плана си — изважда ключа от скривалището му, промъква се боса по застлания коридор, като носи обувките си в ръце, отваря желязната странична порта и заобикаля сградата до катера на Бернт. Развързва въжетата, оставя течението да я отнесе на известно разстояние, пали двигателя и продължава към свободата.

По-нататък нещата ставаха тревожно неясни.

Преди да се озове сред сангвинистите миналата зима, бе заровила много пари и злато край Рим — съкровище, което бе събрала от труповете и телата на жертвите си, след като се бе събудила в тази епоха след векове сън в саркофаг, пълен с осветено вино.

Рун я беше затворил в онзи каменен ковчег, както я бе затворил и тук.

Вдигна ръка да докосне стената. Беше твърдо решена да не позволи на нищо да й попречи да стигне при Томи преди да е станало твърде късно за момчето. След като се освободеше, щеше да намери стригой и да го убеди да я превърне. След което можеше да даде същия дар на Томи.

„Така ще живееш… и завинаги ще бъдеш до мен.“

Чу стъпките по коридора и наостри уши. Приближаваше голяма група — твърде голяма, за да са семейство туристи.

Да не би монахините да бяха надушили някак плановете й?

На вратата рязко се почука.

— Графиньо — обади се мъжки глас с италиански акцент.

Тя моментално позна едва прикрития властен тон и стисна зъби толкова силно, че челюстта я заболя. Кардинал Бернар.

— Будна ли сте?

За миг Елизабет си помисли да се престори на заспала, но нямаше смисъл — пък и беше любопитна да разбере каква е причината за тази неочаквана визита.

— Да — прошепна тя; знаеше, че той ще я чуе с острите си сетива.

Стана да отвори. Полите й зашумоляха по студените плочки на пода, докато махаше резето. Както обикновено, кардиналът бе облечен в алено — суета, която тя намираше за смешна. Бернар винаги трябваше да показва на всички високия си пост.

Абигейл я гледаше намръщено зад рамото му. Елизабет не обърна внимание на монахинята и кимна на спътниците на Бернар. Познаваше добре повечето — Ерин Грейнджър, Джордан Стоун и младия сангвинист Кристиан. Забеляза подозрителното отсъствие на един от антуража.

Рун не беше сред тях.

Да не би да го беше срам да се покаже?

Гневът пламна в нея, но тя просто стисна по-силно устни. Не смееше да показва възбудата си.

— Късно е за посещения.

— Моите извинения, че ви притеснявам в такъв неподходящ час, графиньо. — Кардиналът говореше гладко и мазно като дипломат. — Трябва да обсъдим с вас един въпрос.

Елизабет запази безизразна физиономия. Знаеше, че причината, поради която се бяха явили на прага й, е спешна. Усещаше също, че шансовете й за бягство тази нощ се изпаряват.

— С удоволствие ще поговоря с вас сутринта — рече тя. — Тъкмо се канех да си легна.

Сестра Абигейл се пресегна и я издърпа в коридора, без да си прави труда да крие неестествената си сила.

— Те имат предвид веднага.

Джордан постави ръка на рамото на монахинята.

— Мисля, че ще минем и без грубости.

— А и въпросът е дискретен — добави Бернар и даде знак на Абигейл да ги остави.

Едно мускулче потрепна под окото на монахинята.

— Както желаете. Имам да се погрижа за други въпроси, така че оставям лейди Елизабет на вас.

Абигейл пусна Елизабет, обърна се и се отдалечи.

Елизабет я гледаше със задоволство как си отива.

— Желаете ли да говорим в спалнята ми? — Посочи килията и си позволи да покаже малко раздразнение. — Макар че е доста тясно.

Бернар пристъпи към нея, като хвърли поглед към коридора.

— Ще ви отведем в параклиса ни под базилика „Сан Марко“, където ще можем да поговорим насаме.

— Разбирам — рече тя.

Кардиналът посегна към ръката й, сякаш искаше да я поведе, но вместо това щракна на китката й студена белезница и закопча другата гривна на собствената си ръка.

— Белезници? — попита тя. — Нима силен мъж като вас не може да контролира дребна и безпомощна смъртна жена като мен?

Джордан се ухили.

— Смъртна или не, у вас определено няма нищо безпомощно.

— Може би сте прав. — Тя наклони глава и му се усмихна.

Беше красив мъж — силна челюст, изсечено лице и едва набола четина с цвят на пшеница по брадичката и бузите. От него се излъчваше топлина, вътрешен огън, на който тя самата с удоволствие би се стоплила.

Ерин хвана ръката му, за да покаже, че е неин. Някои неща не се бяха променили през изминалите столетия.

— Водете ме към съдбата ми, сержант Стоун — каза Елизабет.

Всички заедно прекосиха манастира и излязоха през главната порта. Елизабет зърна катера на Бернт и изпита леко раздразнение, но го остави да отшуми.

Тази нощ нямаше да се вози с лодка към свободата, но пък можеше да й се отвори някаква по-интересна възможност.

 

 

21:02

Ерин вървеше след сангвинистите по алеите и малките извити мостове на Венеция. Държеше Джордан за ръка. Опитваше се да пропъди страховете си за него. Колкото и трескав да й се струваше, той изглеждаше здрав, готов да се справи сам с цяла армия.

Щом останеха сами, щеше да изкопчи от него повече подробности за случилото се в онази пещера и защо напоследък сякаш я отбягва. Подозираше, че виновникът за тези промени е ангелската същност, която Томи бе вкарал в него, когато спаси живота му. Но макар умът й да размишляваше върху тази възможност, сърцето й бе заето с по-прозаични въпроси.

„Ами ако просто вече не ме обича?“

Сякаш прочел мислите й, Джордан стисна ръката й и попита тихо:

— Била ли си някога във Венеция?

— Само съм чела за нея. Но е точно такава, каквато си я представях.

Огледа се, благодарна за разсейването. Уличките на островния град бяха толкова тесни, че на места по тях можеха да вървят само двама души, при това плътно един до друг. Малки витрини показваха антикварни книги, писалки от стъкло, кожени маски, копринени и кадифени шалове. Знаеше, че Венеция винаги е била търговски център. Че преди стотици години същите тези витрини са запленявали други пешеходци със стоките си. Надяваше се, че ще продължат да го правят и след още стотици години.

Пое дълбоко дъх и вдиша миризмата на море от каналите, на чесън и домати от някакъв ресторант наблизо. Фасадите на къщите бяха боядисани в различни нюанси на охра, жълто и избеляло синьо, стъклата на прозорците им бяха станали на вълнички от отминалите столетия.

Лесно беше да си представи, че е използвала машина на времето и се е върнала сто или дори хиляда години в миналото. Беше израснала в селски район, отгледана от родители, чието ежедневие бе по-примитивно от това на хората, живели в този град преди столетия. Вярата на баща й го беше накарала да се отрече от модерния свят и Ерин понякога се тревожеше, че професията й, интересът й към историята, също не е в крак с времето.

„Дали в края на краищата не съм се метнала на баща си?“

Минаха през тъмен тунел през стара стена и когато излязоха, пред тях се откри площад „Сан Марко“ и прочутата базилика.

Златна светлина осветяваше фасадата на византийската сграда с нейните засводени портали, мраморни колони и пищни мозайки. Ерин вдигна глава, за да я обхване цялата с поглед. В центъра, на най-високата част, се издигаше статуя на свети Марко над златен крилат лъв, неговия символ. От двете страни на светеца воин имаше шестима ангели.

Цялата сграда бе олицетворение на разкош и великолепие.

Джордан явно беше на друго мнение.

— Вижда ми се малко крещяща.

Ерин се засмя — не успя да се сдържи. Говореше като онзи Джордан, когото бе срещнала в Израел.

— Почакай да я видиш отвътре — рече тя. — Има много основателна причина да я наричат Златната църква.

Джордан сви рамене.

— Щом нещо си заслужава, защо да не се прекали?

Тя му се усмихна.

Тръгнаха през площада. През деня тук щеше да е пълно с гълъби и туристи, но в този късен час площадът бе почти пуст.

Пред тях графинята вървеше царствено до кардинал Бернар с вирната брадичка и поглед, забит в някаква далечна точка. Въпреки че беше със сравнително съвременна рокля, тя приличаше на принцеса от приказка, излязла от страниците на стара книга. В нейния случай книгата щеше да е със страшни приказки.

Когато приближиха базиликата, Ерин посочи мозайките на входа и каза:

— Тези са от тринайсети век. Изобразяват сцени от Битие.

Спомни си историята от табличката в библиотеката на сангвинистите — и как беше променена историята. Затърси съответната мозайка, като си мислеше как разказът описваше уговорката между Ева и змията — да сподели плода на Дървото на познанието.

Преди да успее да я разгледа добре, от сенките на входа излезе възрастен свещеник. Бялата му коса беше разрошена, а расото му беше закопчано накриво. На колана му висеше връзка ключове.

Свещеникът посрещна Бернар на прага на базиликата.

— Това е абсолютно необичайно. През всичките си години служба никога…

Бернар вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Да, искането е много необичайно. Благодарен съм, че успяхте да се отзовете без предварително предупреждение. Ако не беше спешно, не бихме и помислили да ви притесняваме.

— Винаги съм готов да служа — каза донякъде умилостивеният свещеник.

— За всички ни се отнася — отвърна кардиналът.

Свещеникът се обърна, поведе ги към вратата и я отключи.

— Изключих алармата — предупреди той Бернар, след като се дръпна да им направи път. — Трябва да ме уведомите, когато приключите.

Кардиналът му благодари и побърза да влезе.

Ерин го последва и зяпна златните мозайки, които покриваха всяка повърхност — стени, арки и куполи.

Джордан тихо подсвирна.

— Очите ли ми правят номера, или всичко наистина блести?

— Плочките са изработени така — обясни Ерин и се засмя на реакцията му. — Златни листа между стъкло. Така отразяват повече, отколкото плътното злато.

Елизабет обърна сребристите си очи към Джордан, може би привлечена от ентусиазма му.

— Много са хубави, нали, сержант Стоун? Някои от тези мозайки са били направени от предците ми в Бохемия.

— Наистина ли? Определено са впечатляващи — рече Джордан.

На Ерин не й хареса как усмивката на Елизабет стана по-широка от вниманието му.

Може би усетила раздразнението й, графинята се обърна към кардинал Бернар.

— Подозирам, че не ме водите тук, за да се възхищаваме на работата на предците ми. Какво е толкова спешно, че налага това среднощно посещение?

— Знанието — отвърна той.

Бяха стигнали централната част на църквата. Бернар явно не искаше някой да ги подслуша. Кристиан и София стояха отстрани и бавно обикаляха групата, сякаш да ги пазят и да не допуснат някой заблуден свещеник да ги доближи прекалено много.

— Какво искате да знаете? — попита Елизабет.

— Свързано е със символ, който фигурира в дневника ви.

И извади оръфаната книга в кожена подвързия.

Елизабет вдигна свободната си ръка.

— Мога ли да го видя?

Ерин пристъпи и взе книгата. Отвори на последната страница и показа приличащия на чаша символ.

— Какво можете да ни кажете за това?

Устните на графинята се извиха в истинска усмивка.

— Щом питате сега, значи сте открили същия символ на друго място.

— Може би — каза Ерин. — Защо мислите така?

Графинята посегна за книгата, но Ерин я дръпна. За момент гладките черти на Елизабет се разкривиха от раздразнение.

— Нека позная — каза тя. — Открили сте символа върху камък.

— Какви ги говорите? — попита кардиналът.

— Добър лъжец сте, Ваше Високопреосвещенство. Но отговорът на въпроса ми е изписан на лицето на тази млада жена.

Ерин се изчерви. Мразеше се, че е толкова прозрачна, особено когато нямаше представа какво си мисли графинята.

Елизабет обясни:

— Говоря за зелен диамант, голям горе-долу колкото юмрука ми и носещ същия знак.

— Какво знаете за него? — попита Джордан.

Графинята отметна глава и се разсмя. Смехът й отекна в огромното пространство.

— Няма да ви дам информацията, която търсите.

Кардиналът се извиси над нея.

— Можем да ви принудим да го направите.

— Успокойте се, Бернар. — Използването на малкото име като че ли само подразни кардинала още повече. На нея определено й харесваше да му уцелва чувствителните места. — Казах, че няма да ви дам знанието, но това не означава, че не съм готова да се разделя с него.

Ерин се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Много просто — отвърна Елизабет. — Ще ви продам знанието си.

— Не сте в позиция да се пазарите — кипна кардиналът.

— Мисля, че съм в отлична позиция — възрази тя, посрещайки надигащата се в кардинала буря с ледено спокойствие. — Страхувате се от този символ, от камъка, от събитията, които и в този момент се развиват срещу вас и безценния ви орден. Ще ми платите онова, което искам.

— Вие сте пленница — започна кардиналът. — Вие…

— Бернар, цената ми не е висока. Сигурна съм, че ще можете да я платите.

Ерин стисна по-силно дневника. Не откъсваше очи от тържествуващото лице на графинята и с ужас очакваше да чуе какво ще последва.

— Какво искате? — предпазливо попита кардиналът.

— Нещо не особено ценно — отвърна тя. — Само вечната ви душа.

Джордан се беше вцепенил, сякаш очакваше атака.

— Какво по-точно означава това?

Графинята се наведе така близо до кардинала, че черната й коса докосна расото му. Той отстъпи крачка назад, но тя пристъпи след него.

— Върнете ми някогашната слава — прошепна тя. Гласът й бе повече прелъстителен, отколкото настоятелен.

Бернар поклати глава.

— Ако имате предвид замъка и земите ви, това не е по силите ми.

— Не говоря за земи. — Тя се разсмя звънко. — Мога да си ги върна и сама, ако ми притрябват. Онова, което искам, е много по-просто.

Кардиналът я погледна с погнуса и отвращение. Беше разбрал какво ще поиска.

Дори Ерин беше разбрала.

Елизабет протегна ръка към устните на кардинала, към скритите му кучешки зъби.

— Направете ме отново стригой.