Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (20)

19.

18 март, 18:08

Прага, Чехия

Рун бързаше след Ерин, която беше заредила карта на Прага на телефона си. Духаше леден вятър — над града се събираше буря.

Излязоха на голям площад с множество фонтани. Позеленял меден знак оповестяваше с големи готически букви.

Karlovo náměsti

— Карловият площад — преведе Ерин.

От едната страна се издигаше внушителното кметство с висока кула, но вниманието на Рун беше привлечено от голямата йезуитска църква с барокови кули. Това беше „Св. Игнаций“. Рун не би имал нищо против да се отбият там, за да си възстановят силите. Кристиан беше с превързана ръка; София имаше няколко големи драскотини и синини. Елизабет, която беше изгубила забрадката си, имаше неравна драскотина на бузата, която беше скрила под тъмните си къдрици.

Но нямаха време да се бавят.

Докато пресичаха площада, слънцето потъна зад хоризонта и оранжевото небе стана червено, а после индигово. Ако в града имаше още стригои, скоро щяха да се появят.

По пътя насам Рун беше проверявал дали някой не ги следва, но градът беше пълен с туристи. Той чуваше ясно туптенето на сърцата на хората, които се разхождаха, хранеха се в ресторанти, пазаруваха в магазините. Опита се да се заслуша за по-недоловими звуци, издавани от онези със замлъкнали сърца — тихи стъпки, студен дъх. Макар да не чу признаци за подобни създания, това не означаваше, че не са наоколо и не се спотайват някъде в сенките.

Погледна към „Св. Игнаций“. Веднага щом приключеха с изследването на последното място в града, щяха да потърсят убежище в църквата.

— Онова там би трябвало да е Къщата на Фауст — каза Ерин. — В югозападния ъгъл на площада.

Сградата беше четириетажна — сив камък на първия и розов като сьомга нагоре, с фалшиви коринтски колони по фасадата. Когато приближиха, видяха над входа златния надпис FAUSTUS DUM, който потвърждаваше, че това наистина е прочутата Къща на Фауст.

Елизабет смяташе, че Рудолф е оставил съобщението като код, предназначен за нея, за да я насочи към тази постройка. Ако наистина беше така, в нея също можеше да е скрито нещо важно.

Но какво?

Отново заваля дъжд. Спряха на отсрещния тротоар срещу входа. Колите минаваха покрай тях, шофьорите бързаха да се приберат преди бурята да се е разразила.

Някъде в далечината изтътна гръмотевица. Джордан се взираше в сградата. Вече приличаше повече на себе си, макар че Рун забеляза, че туптенето на сърцето му след атаката неусетно се е променило и сега звучеше повече като тежък барабанен ритъм, подчертан от слаб звън. Може би това отклонение го бе имало и преди, но случилото се по време на атаката го бе направило по-забележимо.

— Кели явно е бил доста заможен, щом е можел да си позволи такава къща — каза Джордан.

— Имал е подкрепата и покровителството на император Рудолф — каза Ерин. — Освен това се смята, че мястото е прокълнато.

— Какво? — Джордан я изгледа остро.

— Направих справка с Гугъл през телефона, докато вървяхме насам — обясни тя. — В езическия период тук е имало сборища, на които се принасяли жертви на Морена, богинята на смъртта. Вероятно това е причината легендата за доктор Фауст да бъде свързана с къщата. И сигурно е подкрепило допълнително твърденията на Едуард Кели, че може да се свързва със злия ангел Белмагел.

— Щом казваш. Аз виждам само една скъпа къща с цял куп гръмоотводи.

— Какво е гръмоотвод? — попита Елизабет.

Джордан посочи червените керемиди на покрива.

— Виждаш ли ветропоказателя? И онзи прът до него? И двете са поставени така, че да привличат мълниите и да ги отвеждат в земята, където те се разреждат, без да предизвикват поразии.

Очите на Елизабет блеснаха.

— Ама че хитра идея!

Сякаш по покана мълния блесна над покривите, последвана от оглушителен гръм, все едно да им напомни, че времето им изтича.

— Как ще влезем? — попита Ерин. — Всички прозорци на първия етаж са с решетки.

Рун посочи по-нагоре.

— Ще се покатеря, ще вляза през някой от горните прозорци и ще сляза долу да ви отворя вратата.

— Ами алармените инсталации? — попита София.

Кристиан поклати глава.

— Сградата е на стотици години и вероятно не е модернизирана. В най-добрия случай да са сложили сигнализация на прозорците на втория етаж с идеята, че решетките долу вършат най-сигурна работа. — Посочи по-нагоре. — Сигурно няма да имаш проблем, ако успееш да стигнеш до по-малките прозорци на третия етаж. Те едва ли са охранявани.

Рун кимна и бързо се огледа. Поне дъждът беше прогонил повечето хора от площада. Той бързо пресече и спря до улука, спускащ се по един скрит в сенките ъгъл на фасадата.

Бързо се изкатери до третия етаж, хвана се за капитела на една декоративна колона и тръгна надясно — пълзеше като гущер по мократа фасада към най-близкия прозорец.

Щом стигна до него, изчака следващата гръмотевица и счупи с лакът долния панел. Стъклото звънна на пода на стаята. Рун замря, очаквайки да чуе тревожни гласове, но къщата продължи да тъне в тишина.

Рун предпазливо пъхна ръка през дупката, завъртя дръжката и бавно отвори прозореца. Лъхна го миризма на плесен и бетон — и на нещо друго, което го накара да настръхне. Той се ослуша и след като не се включи никаква аларма, се вмъкна вътре.

Още преди да е стъпил на пода усети как силата изтича от тялото му. Спомни си думите на Ерин, че сградата е построена на прокълнато място.

Изглежда, някои легенди бяха верни.

Хвана кръста на гърдите си и се помъчи да се овладее. Въздухът в къщата беше леденостуден и изпълнен със зло. Той се огледа за някаква заплаха, но не откри нищо. Светлината на уличните лампи разкриваше празна стая с висок бял таван и гладки гипсови стени.

Рун прошепна молитва и тръгна надолу да отвори на другите, без да обръща внимание на все по-силното желание да побегне от това място.

 

 

18:19

Елизабет влезе първа и веднага усети нечестивостта на това място. Привличаше я по начина, по който пламъкът привлича нощна пеперуда — но вместо да изгори, тя изпита прилив на сили, сякаш прокълнатата земя призоваваше мрака в кръвта й.

Забеляза, че Рун едва се държи на крака и е хванал дръжката на вратата, за да не рухне.

„Това място направо го е изцедило.“

Ефектът бе същият върху Кристиан и София. Сякаш някой беше поставил на раменете им непосилен товар.

„Тогава защо на мен ми няма нищо?“

Огледа се, като се чудеше дали причината не е в това, че съвсем скоро е приела светото вино, но подозираше, че има и нещо друго, свидетелство за истинската й същност.

За да скрие това, тя опря длан на стената и се олюля, сякаш е станала жертва на същото неразположение.

Рун й подаде ръка и обясни:

— Заради прокълнатата земя е. Тя се бори със силата, която ни дава кръвта на Христос.

Елизабет кимна.

— Просто… просто е ужасно.

Джордан я погледна подозрително, сякаш знаеше, че ги мами.

— Да приключваме по-бързо — напрегнато каза София.

— Откъде да започнем? — попита Ерин, като се обърна към Елизабет за указания: подозираше, че тя е идвала тук и преди. — Имаш ли някаква идея?

Джордан включи фенерче и освети полилей от ковано желязо и бели гипсови стени. Намираха се в просторно преддверие, от което се влизаше в голяма зала, зад която имаше извито стълбище.

Елизабет ги поведе през залата.

— Проклетият ангел на Кели, Белмагел, се е появявал единствено пред него. — Погледна назад към другите. — Разбира се, защото е чиста измислица. Кели беше шарлатан и гледаше да се облагодетелства от доверчивите. Знам обаче, че Белмагел му се явявал в една стая горе. Ако Рудолф е оставил съобщението за мен, може би първо трябва да погледнем там.

Ерин вървеше до Рун. Загрижеността ясно личеше на лицето й.

— Нечестивостта ли чувстваш? — попита тя. — От някаква определена точка ли излиза тя, или е навсякъде?

— Усетих я по-силно горе — призна Рун.

— По-лошо от това тук? — измърмори Кристиан и го погледна стреснато.

Рун кимна.

Когато стигна до широкото извито стълбище, Елизабет също го усети. Беше като повей, носещ се надолу по дървените стъпала. И докато въздействието сякаш смазваше сангвинистите, тя трябваше да положи усилия, за да не се втурне шеметно в прегръдката му.

— Трябва да проследим тази нечестива следа — каза Ерин. — Каквото и да е прокълнало това място, може да се окаже важно за мисията ни.

— Или да ни вкара в беля — добави Джордан.

Елизабет продължи да ги води. Изкачваше се бавно, като се преструваше на слаба и се вкопчваше в покрития с резби парапет, сякаш се издърпваше на него. Правеше всичко по силите си да се съобразява с темпото на сангвинистите зад нея. Но с всяка стъпка чувстваше как тъмната сила я изпълва.

Изгубила търпение, тя се разсея, като се загледа в стените. Бяха боядисани в охра и украсени с ренесансови картини. На пръв поглед изглеждаха обикновени салонни творби, но при по-внимателно вглеждане се виждаха демони, облечени в одежди на благородници и дами, които я гледаха похотливо и злобно. Един демон бе сграбчил невинно дете; друг пируваше с главата на еднорог.

Стигнаха най-горния етаж. Тук въздухът направо пращеше от злонамереност. Елизабет копнееше да отметне глава и да й се отдаде. Но вместо това докосна изгарящия я сребърен кръст и запази безизразна физиономия.

— Насам — каза тя. — Тук беше алхимическата лаборатория на Кели. Казваха, че именно в нея е призовавал Белмагел.

Въведе ги през двойни врати в голяма кръгла стая с гол дъсчен под. Покрита с петна дървена маса беше избутана до извитата стена.

— Мирише на сяра — каза Рун и се поколеба на прага.

— Сярата е често използвано от алхимиците вещество — обясни Елизабет, докато влизаше в стаята с Ерин и Джордан. — Явно онова, върху което е работил Кели тук, се е просмукало в самите кости на къщата.

Обяснението звучеше разумно, но дори Елизабет се съмняваше, че е вярно.

„Злото на това място изпълва къщата.“

Започна да се пита дали не е сгрешила за Кели. Може пък и да беше успял да призове успешно нещо мрачно в тази стая.

Докато Джордан изучаваше бюрото и отваряше различни чекмеджета, Ерин тръгна покрай стените, като разглеждаше трите стенописа върху гладката мазилка и латинските надписи под тях.

След като приключи обиколката си, се върна в центъра на стаята и посочи изображенията.

— Алхимическите символи приличат на онези, които видяхме в приемната на Дий. — Отиде при един от тях, кръг със сини вълнообразни линии, и прочете латинската дума под него. — Aqua. Вода.

Заинтригувана, Елизабет отиде при второто изображение — кръг, пълен със зелени петна, подобни на листа през лятото.

— А тук пише Arbor, което означава дърво или градина на латински.

Джордан пристъпи към третия символ, който се намираше близо до бюрото. Неговият кръг бе запълнен от алени линии.

— Sanguis. Кръв.

Ерин извади от раницата си фотоапарат и започна да снима. Докато работеше, заговори:

— В къщата на Джон Дий символите бяха четири: на земята, водата, въздуха и огъня. Тези тук не само че са различни, но и няма четвърти.

Елизабет се огледа. Единствената друга украса по стените беше изящен стенопис. Тя отиде при него и се наведе, за да го разгледа по-внимателно, да види дали липсващият четвърти символ не е скрит някъде в картината.

Стенописът изобразяваше злачна долина, заобиколена от три покрити със сняг планини. През долината течеше река и се вливаше в тъмно езеро. Странно, но в горната част висеше червено слънце. Под фреската бяха изписани чешките думи jarni rovnodennost.

Прокара пръст по думите и ги преведе на глас:

— Пролетно равноденствие.

Ерин отиде при нея.

— Какво е това, което излиза от езерото в центъра?

Елизабет се вгледа по-внимателно. От тъмната водна повърхност към червеното слънце сякаш се протягаха крайници и демонични образи.

— Сякаш целият ад е на път да се отприщи — каза Джордан, като гледаше многозначително Ерин.

— Възможно ли е това да е мястото, където Луцифер излиза на свобода? Тази долина? — Ерин докосна червеното слънце. — Изглежда така, сякаш е пладне. На пролетното равноденствие. — Обърна се към другите. — Възможно ли е това да е предупреждение? Срок, който трябва да спазим?

— Кога е равноденствието? — попита Джордан.

Отговори му Кристиан от другия край на стаята.

Дори изричането на думите сякаш му костваше огромни усилия.

— На двайсети март. Вдругиден.

— И това ако не е в последния момент. — Джордан се намръщи към стенописа. — Особено когато не знаем къде е това езеро. Стига изобщо да съществува, естествено.

Ерин отново погледна трите кръга, сякаш очакваше да намери отговор в тях. И може би щеше да го намери. Елизабет не можеше да отрече острия й интелект.

— Защо само три символа? — промърмори Ерин.

— Знакът на алхимията е триъгълник — обади се Елизабет. — Може би затова са само три.

Ерин бавно се завъртя в кръг, като рисуваше невидим триъгълник между изображенията.

— В къщата на Дий четирите символа имаха за цел да насочват предполагаемите си енергии в полилея с рогатите маски, който висеше в средата на стаята. Тук също би трябвало да има някаква централна точка.

Елизабет кимна.

— Ако символите са от алхимически триъгълник, трябва да търсим нещо, намиращо се в центъра.

Бързо определиха невидимите линии между фреските. Ерин застана в средата и каза:

— Подът. Дървен е. Може под него да има някакво скривалище. Като в къщата на Джон Дий.

Кристиан пристъпи напред и извади сабята си.

— Дъските са стари. Сигурно ще успея да ги откъртя.

Ерин се дръпна и скръсти нервно ръце на гърдите си.

— Само внимавай да не повредиш…

Някъде отдолу отекна оглушителен трясък на желязо и счупено стъкло.

Всички замръзнаха.

Елизабет чу тропота на много крака и някакво съскане и ръмжене. Погледна през вратата към един от прозорците на фасадата. Мракът бе покрил света, нарушаван единствено от светлините на уличните лампи. Мълния проблесна под черните облаци. Избоботи гръм.

Слънцето беше залязло и бурята връхлиташе.

А после се чу друг шум — вой, пълен с ярост и кръвожадност. Отговори му втори, после трети.

Явно този път стригоите не бяха дошли сами.

Джордан разпозна във воя покварата, издаваща ужасния звяр, от който се бояха всички сангвинисти.

— Страхотно. Домъкнали са глутница адски вълци.

 

 

18:23

Легион стоеше на шибаната от дъжда улица, вдигнал длани към каменната сграда, сякаш се грееше на огън. Но не горещина го топлеше в студената вечер.

Злонамереността направо изтичаше от сградата, пулсираше от отровното й сърце. Той искаше да я погълне — и заедно с нея всяка душа вътре.

Гледаше как бойците му — дузина стригои — нахлуват в къщата. Чрез връзката си с тях усещаше как злото се влива в крайниците им, как стават все по-силни.

По-рано, преди слънцето да залезе, бе поставил наблюдатели в края на тъмния тунел край стария градски площад. През поробените очи бе гледал как жертвите му излизат на светло, спасяват се от пожара и поемат по единствения път, който оставаше открит за тях.

„Право към мен.“

Беше използвал очите, скрити в сенки и тъмни стаи, за да проследи групата дотук, до тази величествена зла постройка — където сега бяха попаднали в капан.

От немощния пламък на духа на име Леополд, който гореше в него, знаеше, че сангвинистите ще са слаби, в това число и Рицарят, когото смяташе да бележи тази нощ и да го подчини на волята си. За да гарантира краха на пророчеството, щеше да посече Воина и Жената, така че кръвта им да бъде принесена в жертва на тази нечиста земя.

Вдигна лице към бурята.

„Сега няма слънце, което да ви защити.“

От входа лумна огнена светлина.

Той гледаше през много очи, прескачаше от един роб на друг, без да се задържа на едно място. Беше един и множество, виждаше всичко.

… мебели, натрошени на подпалки…

… разлят навсякъде бензин…

… един пламък се превръща в много, помита долните етажи…

Възнамеряваше да прогони жертвите си на покрива, да овладее Рицаря там, насред пламъците и пушека. Този път нямаше да има спасение.

За да се погрижи за това, се пресегна към друг от своите белязани, който бе по-близък до черното му сърце от другите роби — водача на вълците. Вкара съзнанието си в могъщия звяр, като се наслади на мрачните му страсти, на силата в мускулестите лапи. Нададе вой през страховитите челюсти, отправяйки заплахата си в нощта.

Изпрати една-единствена команда дълбоко в кръвта на вълка.

Ловувай.