Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (3)

2.

17 март, 16:45

Куме, Италия

„Защо все закъсвам под земята?“

Сержант Джордан Стоун запълзя на лакти през тесния тунел. Скалата го притискаше от всички страни и можеше да напредва единствено като се гърчи като някакъв червей. Пръст и камъчета падаха в косата и очите му.

„Поне още мърдам.“

Изпълзя още няколко сантиметра.

— Почти мина! — окуражи го глас със силен акцент някъде отпред.

Трябваше да е Баако. Джордан си представи високия сангвинист, идващ някъде от Африка. Миналата седмица, когато го беше попитал от коя точно страна е, Баако бе отговорил доста уклончиво: „Подобно на много страни в Африка, моята има много имена и вероятно ще има още и занапред“.

Беше типичен сангвинистки отговор — драматичен и в общи линии безполезен.

Джордан погледна напред. Едва различи мътна светлина, обещание, че проклетият тунел наистина стига до някаква пещера. Запълзя упорито към светлината.

По-рано през деня Баако се бе спуснал в този неотдавна открит тунел и се върна с новината, че шахтата води право до храма на сибилата. Преди няколко месеца в онази пещера се бе водила страховита битка, когато едно невинно момче трябваше да изиграе ролята на жертвено агне, за да отвори портата на Ада. Опитът се беше провалил, а след това мощно земетресение бе запечатало мястото.

Докато пълзеше, отзад се чу друг глас — леко подигравателен, с мелодичен индийски акцент.

— Май не трябваше да ядеш толкова много на закуска.

Той погледна назад към София и различи гъвкавата й фигура в сенките. За разлика от киселия Баако, София изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разсмее. Устните й винаги загатваха усмивка, тъмните й очи блестяха весело. Джордан обикновено оценяваше чувството й за хумор.

Но не и сега.

Разтърка възпалените си от прахта очи и отвърна:

— Поне още закусвам.

Стисна зъби и продължи напред. Искаше да види с очите си какво е останало от храма след битката. След земетресението Ватиканът беше отцепил целия вулкан. Църквата не можеше да допусне някой да открие труповете долу, особено онези на посечените стригои и братята и сестри сангвинисти.

Типична операция за потулване на случилото се.

И тъй като Ватиканът беше новият му работодател след като армията го бе назначила тук, Джордан се оказа член на отряда на чистачите. Но не се оплакваше. Това означаваше, че ще има повече време с Ерин.

Но макар че тази перспектива би трябвало да го вълнува, нещо го гризеше — някаква сянка, която помрачаваше чувствата му. Не че вече не я обичаше. Напротив. Тя бе блестяща, секси и забавна както винаги, но тези й качества сякаш с всеки ден имаха все по-малко значение за него.

Всичко сякаш имаше все по-малко значение.

Тя явно също го усещаше. Забелязваше я как го гледа питащо, често с наранено изражение. Всеки път, когато повдигнеше въпроса, той пропъждаше тревогите й с някаква шега или усмивка, която така и не достигаше до сърцето му.

„Какво ми става, по дяволите?“

Не знаеше и затова правеше онова, в което беше най-добър — да върви напред. Да работи, за да държи ума си зает. Накрая всичко щеше да се нареди.

„Или поне се надявам да се нареди.“

Ако не друго, работата тук донякъде го отдалечаваше от Ерин, позволяваше му да се помъчи да открие онзи център, който сякаш беше изгубил. Не че разполагаше с много свободно време. През последната седмица бяха изваждали трупове от най-външните тунели на планината, оставяха останките на мъртвите стригои да изгарят на италианското слънце и прибираха телата на сангвинистите за подобаващо погребение. Специалността на Джордан в армията беше съдебна криминология. Той бе най-опитният и годен за тази задача.

Особено когато откриха този тунел.

Никой не помнеше да е виждал загадъчния проход преди, а ако се съдеше по стените му, той като че ли беше прокопан наскоро.

Факт, който ги поставяше пред интересна дилема — дали тунелът е бил прокопан надолу към храма, или някой си е пробил път от него?

И двете перспективи не бяха особено добри, но Джордан трябваше да проучи как стоят нещата.

Накрая се измъкна с пъшкане от тунела и се просна на каменния под. Баако му помогна да стане, като го дръпна с такава лекота, сякаш вдигаше малко дете, а не двуметров войник.

Малък фенер на пода на пещерата осигуряваше известна светлина, но Джордан включи фенера на каската си, докато София излизаше от тунела и се изправяше грациозно. Изглеждаше почти спретната.

— Стига си се перчила — сгълча я той, докато изтупваше прахта от дрехите си.

Постоянната й призрачна усмивка стана по-широка. Тя отметна късата си черна коса от пълните си кафяви бузи и се огледа. Неестествено острото й зрение не се нуждаеше от светлина.

Джордан им завиждаше за тази способност да виждат в тъмното. Разкърши врат и започна да търси. Пое дълбоко дъх и миризмата на сяра изпълни ноздрите му, но не беше толкова силна, колкото бе миналия път, по време на битката, когато в пода се отвори широка пукнатина, бълваща пушек и жупел.

На фона на сярата се долавяше друга миризма.

Познатата воня на смърт.

Забеляза няколко трупа на стригои отдясно. Телата бяха смазани и изгорени, плътта — напукана и разкъсана. Част от него искаше да се обърне и да побегне, естествен инстинкт, когато се изправяш пред подобна касапница. Но той имаше задължения. Като разчиташе на опита си, за да се успокои, извади видеокамера и засне залата. Не бързаше — увери се, че не е пропуснал нито едно тяло; правеше го ако не по някаква друга причина, то по силата на навика. Беше работил като криминалист в Съвместния експедиционен следствен отдел на армията и се бе научил да е изчерпателен.

Продължи навътре в пещерата и засне каменния олтар, като се мъчеше да не си спомня младото момче Томи, което беше оковано на него, а кръвта му изтичаше на пода. Ангелската кръв на момчето беше катализаторът, който трябваше да отвори портата към подземния свят, и накрая храбростта на същото момче доведе до затварянето й.

Томи беше оставил белега си и върху Джордан, като го излекува с докосване. Джордан още го усещаше и белегът сякаш гореше по-силно с всеки ден.

— Е — каза Баако, връщайки го към настоящето, — какво мислиш?

Джордан свали камерата.

— Ами… определено се е променило от последния път, когато бяхме тук.

— В какъв смисъл? — попита присъединилата се към тях София.

Джордан посочи купчината мъртви плъхове в далечния ъгъл.

— Нови са.

Баако отиде до купчината, взе едно от малките телца и го подуши. Джордан потръпна.

— Интересно — рече Баако.

— Какво му е интересното? — попита Джордан.

— Кръвта му е източена.

София взе плъха, разгледа го и потвърди.

— Баако е прав.

Дребната индийка вдигна мъртвия плъх към Джордан.

— Приемам думата ви — побърза да отговори той. — Но ако сте прави, това означава, че нещо е било тук долу и се е хранило с тях.

„Което може да означава само едно…“

Джордан отпусна ръка върху дръжката на картечния пистолет на бедрото си — „Хеклер и Кох“ MP7. Оръжието беше компактно и мощно, способно да изстреля 950 куршума за една минута. Открай време беше основното му оръжие, само че този път бе заредено със сребърни куршуми. Джордан провери и посребрения армейски нож на глезена си.

— Някой стригой явно е оцелял — каза София.

Баако погледна към тунела.

— Сигурно се е хранил с плъховете, докато е събрал достатъчно сила, за да прокопае път навън.

— Може да не е бил стригой — каза Джордан и от внезапното осъзнаване сърцето му се качи в гърлото. — Помогнете ми да претърсим телата.

София го погледна въпросително, но двамата сангвинисти се подчиниха. Огледаха лицата на мъртвите един по един.

— Няма го — каза Джордан.

Баако се намръщи.

— Кого?

Джордан си представи момчешкото лице на бившия си приятел, на когото се бе доверил изцяло, само за да бъде предаден в тази пещера.

— Брат Леополд. — Отиде до мястото, където кръвта още си личеше по камъка. — Рун го прониза точно тук. И той падна.

Тялото му беше изчезнало.

Баако протегна ръка и обхвана с жест помещението.

— Вече проверих навсякъде. Земетресението е срутило всички други проходи.

Джордан насочи лъча на фенера си към тесния тунел.

— И затова той е прокопал свой собствен.

Затвори очи и отново видя как Рун му дава последно причастие, как кръвта на Леополд изтича на огромна локва под тялото му. Как изобщо бе успял да оцелее с такава рана, че и да намери сили да прокопае тунел? Купчината плъхове нямаше как да е била достатъчна.

Същият въпрос явно тормозеше и София.

— Тунелът е дълъг поне трийсет метра — каза тя. — Не съм сигурна, че и здрав сангвинист би могъл да си прокопае път през толкова пръст и камъни.

Баако клекна до кървавото петно и го огледа.

— Проляла се е много кръв. Този брат би трябвало да е мъртъв.

Джордан кимна. Беше стигнал до същото заключение.

— А това означава, че сме пропуснали нещо.

Върна се при тунела, огледа отново пещерата и започна бавно да крачи из нея, като се оглеждаше за нещо, което би могло да обясни какво се е случило. Местеха трупове, проверяваха под тях. Джордан дори клекна и огледа старата пукнатина в пода до олтара и тънката златна линия на мястото, където тя бе запечатана.

София клекна до него и прокара кафявата си длан по пукнатината.

— Изглежда затворена.

— Поне това е добра новина. — Джордан се изправи, удари си главата в ръба на олтара и каската му се килна.

— Внимавай, войнико — каза София и се опита да скрие усмивката си.

Джордан нагласи каската си. Докато го правеше, под лъча на фенера нещо проблесна. Сякаш две парчета стъкло, зелено като бирена бутилка, лежаха в сянката на олтара.

„Хм…“

Сложи си латексови ръкавици и вдигна едното парче.

— Прилича ми на някакъв кристал.

Вдигна парчето по-високо. На светлината на фенера по счупените повърхности заиграха дъги. Джордан огледа счупения ръб, след което върна парчето до другото. Изглеждаха така, сякаш са били един камък, голям колкото гъше яйце, а сега счупен на две. Нагласи половините и забеляза, че камъкът е бил издълбан отвътре, досущ като яйце.

Баако надникна през рамото му.

— Виждал ли си го? Може би по време на битката?

— Не си спомням, но тогава се случиха много неща. — Джордан завъртя предмета, за да го огледа от всички страни. — Вижте това.

Пръстът му увисна над линиите, гравирани върху кристалната повърхност. Те образуваха символ.

Погледна София.

— Виждала ли си подобно нещо?

— Не.

Баако сви рамене.

— Прилича ми на чаша.

Джордан осъзна, че той е прав, но че може би не изобразява просто чаша.

— Може да е потир.

София повдигна скептично вежда.

— Потирът на Луцифер?

Джордан сви рамене.

— Поне си заслужава да се проучи.

„И познавам една жена, която ще прояви голям интерес.“

Извади телефона си и направи няколко снимки на камъка и символа с намерението да ги прати на Ерин веднага щом влезе в обхват.

— Трябва да изпълзя обратно горе и да пратя това на…

Стържещ звук насочи вниманието и на тримата към тунела. Някаква тъмна фигура пристъпи от мрака и излезе на светло. Джордан едва различи кучешките зъби — преди нещото да се хвърли право към него.