Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (16)

15.

18 март, 11:12

Венеция, Италия

„Колко още трябва да чакам…?“

Легион остана скрит под сянката на един свод. Гледаше от мрака украсената с колони фасада на голямата църква в другия край на озарения от слънцето площад. Яркото обедно слънце се отразяваше от златните й повърхности и изгаряше очите му, но той остана на място.

„Чаках дълго и мога да чакам още по-дълго.“

Докато стоеше на пост дълбоко в Леополд, той търсеше и през очите на онези, които бе поробил с докосването си. Чрез тези далечни нишки виждаше стотици други картини от места, които още тънеха в мрак.

… разкъсано гърло на младо момиче, от което се лее алена кръв върху черния асфалт…

… насълзените и ужасени очи на мъж в метална кутия, очакващ смъртта си от острите зъби на звяр в нощта…

… друг се промъква в гората и дебне преплетена в едно двойка, която е сляпа и глуха за всичко, освен за страстта си…

Във всеки момент можеше да направи и повече, отколкото да гледа. Можеше да прехвърли съзнанието си изцяло в някой от робите, да обладае тялото му. Но той остана там, където беше, изцяло в съсъда си, в опората си на този свят. Прерови още веднъж спомените на мъничкия пламък, трептящ в огромния му мрак.

Леополд беше разпознал светата твърдина от другата страна на площада.

„И сега аз също я знам.“

Базиликата „Сан Марко“.

Легион беше дошъл от Рим, доведен от треперещ сангвинист, който слушаше зад вратата на някой на име кардинал Бернар. От неговите уши беше научил, че тримата от пророчеството ще се съберат тук. Макар да искаше да разбере какво става между светите стени, не смееше да прекрачи прага.

Спираше го не само светостта на мястото, но и свирепото слънце, което заплашваше да го превърне в пепел. Не беше взел нищо, с което да се покрие от него. Дори в сенките светлината пареше кожата му. Слънцето скоро щеше да го прогони в някоя сграда наоколо или може би дълбоко в морето, което подхранваше каналите.

„Мога да почивам в хладната зелена вода по време на жегата.“

Изкушаваше се да види тази прелест — сребристото проблясване на рибите, танца на изумрудените водорасли. Искаше да се наслаждава на красотата, да е част от нея.

Но още не.

Вместо това трябваше да остане в зловонните канали на този град, в този миш-маш на човешка греховност и святост. Тримата, които преследваше, бяха потърсили убежище тук. И въпреки опитите на Леополд да скрие знанията си за тях, Легион постепенно научаваше все повече.

Разбира се, двама от триото бяха смъртни.

Воинът и Жената.

Но третият — Рицарят, Рун Корза — беше пристигнал по-късно. Той бе сангвинист като Леополд, което означаваше, че може да бъде покварен. Легион можеше да докосне мрака в Рицаря със собствените си сенки.

„Да го бележа, да го подчиня на волята си.“

Уви, не можеше да направи същото с Воина и Жената, в които нямаше такъв мрак, но и Рицарят му беше напълно достатъчен.

Корза щеше да е неговият път към тримата, неговият начин да унищожи пророчеството отвътре.

От другата страна на площада се затръшна тежка врата и звукът привлече вниманието му натам.

Група сангвинисти със замлъкнали сърца излезе от святото място на открития площад. Легион се взираше в лицата им, като вдишваше дълбоко пушека от пламъка на Леополд. Леополд познаваше много от тях по име и по облекло.

Но погледът на Легион се спря върху онзи в центъра, до Воина и Жената.

Рун Корза.

„Щом ми се поклони, ще прочистим този свят, ще го превърнем отново в рай.“

Но жертвата му си оставаше на светло, което го вбесяваше. Лишен от друг избор, Легион ги последва по тесните улички на Венеция, като се придържаше към сенките. През вратите, покрай които минаваше, чуваше сърцата на хората, занимаващи се с отегчителните си дела. Но едно сърце привличаше влиянието му по-силно.

Воинът вече би трябвало да е мъртъв. Легион помнеше как бе обсебил стригоя, който го нападна — забиването на острието в мекия корем, рукналия поток кръв по студените длани.

Но сърцето на Воина продължаваше да бие.

По-отблизо Легион разпозна нещо чуждо в ритъма, сякаш някаква огромна тръба отекваше между равномерните удари.

Това беше загадка, но тя можеше да почака.

Групата беше стигнала целта си и забързано изминаваше последните крачки под безмилостното слънце.

„Не разполагам с повече време.“

Групата влезе в постройка, изпълнена с вездесъщата за този свят миризма на гориво. На покрива имаше някаква машина с перка. Леополд разпозна устройството.

„… хеликоптер, който може да лети като стършел…“

За момент Легион изпита благоговение пред изобретателността, с която тези смъртни бяха овладели ограничения си свят. Човекът бе покорил много неща през вековете, които той бе прекарал затворен.

Дори небето.

Трескаво се замисли как да продължи лова си. Хеликоптерът скоро щеше да полети под слънцето на новия ден и да отнесе тримата. Трябваше да разбере къде отиват.

Перките вече започваха да се въртят.

От сградата излезе по-малка група сангвинисти. Това беше ескортът, който бе охранявал тримата при преминаването им през града и сега се връщаше обратно. Повечето тръгнаха към мястото, от което бяха дошли, към базиликата, но една фигура се отдели и пое в друга посока.

Пътят й минаваше покрай един канал, чийто бряг още се намираше в плътна сянка.

Легион бързо продължи през други тъмни местенца, за да я последва.

Докато тичаше, се вслушваше в града, във виковете и смеха му, в чукането от строежите. Почти не се чуваха звуците на природата. Нямаше птичи песни, листа не шепнеха под полъха на вятъра. Човечеството беше превзело този остров, както и по-голямата част от света, и го бе опитомило, за да го използва за своите цели, като унищожава дивите му градини и избива създанията, живели в хармония тук.

„Бог може да търпи подобно съсипване на творението си, но не и аз.“

Затова забърза с развяващи се дрехи към целта си, която продължаваше да върви покрай канала, без да подозира за ловеца.

Измъкна името й от Леополд и го каза на глас.

— Сестра Абигейл…

Тя се обърна. Косата й бе сива като камък, прибрана назад, лицето й беше намръщено. Беше определено раздразнена и гневът забави реакцията й. Докато очите й се разширяваха от ужас, отразявайки тъмния му силует, той вече беше до нея.

Хвърли се и я докосна по бузата, остави белега си върху плътта й.

Тя незабавно се отпусна под допира му. Той я подхвана, прегърна я. Докато я държеше, прехвърли спомените й като книга.

… как върви по мокрите улици на Лондон и държи ръка почти над главата си. Ръката на майка й…

… как стои пред прост бял надгробен камък. Баща й…

… радостни хора ликуват по улиците. Войната е свършила, но с цената на толкова много жертви. Толкова много поля, осеяни със смърт…

… гигантски камъни, падащи от небето. Бомби. Друга война, по-голяма и от предишната. Оръжия, способни да унищожат всичко дадено на Човека…

… мъж с очи като буреносни облаци и студена кожа. Взема кръвта й и й предлага своята в замяна…

… потънало в кал бойно поле. Кафяви очи. Бомби, които падат и унищожават и добро, и зло. Още една война, в Корея. Тя ловува с мъжа с буреносните очи…

… избор, предложен й от жена, носеща кръст. Да се покае или да умре. Вино, изгарящо устните й…

Легион поемаше живота на монахинята, вдишваше го целия, но миналото й не представляваше интерес за него. Избута тези спомени настрани и затърси по-новите.

… лице на жена. Черни къдрици, сребристосиви очи. Прекрасна е и студената Абигейл я мрази…

Легион извлече името й.

Графиня Елизабет Батори.

Тя не беше от полза за Легион. Изгубил търпение, той се насочи към целта си, съсредоточи се върху жената, която прегръщаше.

„Къде отиват?“

Устните на Абигейл — съвсем близо до ухото му — се раздвижиха.

— В Прага.

Легион потръпна, когато чу това име — място, свързано с неговата история, мястото, където беше затворен. Колкото той преследваше тримата, толкова те наближаваха собственото му минало.

Съсредоточи се върху една-единствена дума.

„Защо?“

Тихите думи достигнаха до ухото му.

— Търсят книжата на Джон Дий.

Този път го връхлетяха собствените му спомени.

… мъжът с млечнобялата брада и умните тъмни очи…

… очите се усмихват към мен от другата страна на зеления пламък. Той е моят тъмничар…

… горя от болка и омраза…

Избута Абигейл настрани. Знакът му беше прогорен на бузата й.

Знаеше къде трябва да иде.

В Прага.

Вече имаше роби в района и можеше да ги насочи към онзи стар град, но възнамеряваше да отиде лично. Абигейл можеше да пътува през деня и щеше да му помогне да направи същото.

В онзи град щеше да отмъсти за миналото си, да защити бъдещето си…

„И да унищожа надеждата за цялото човечество.“