Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (28)

27.

19 март, 10:01

Прага, Чехия

Легион почувства откъсването на черното пипало, отрязано от сребро. Докато се гърчеше и прибираше, то върна съзнанието си в мрака на студеното мазе под старата сграда в Прага. Живеещите на горните етажи вече бяха мъртви, със завинаги замлъкнали сърца.

Разтвори устни и остави още кръв да потече по съсухрения му език надолу в изгореното гърло. Слугите му вече бяха малко, само онези, които бе успял да удържи, когато съсъдът му бе така увреден. Зейналата рана в гърдите му вече се беше затворила. Счупените кости бяха зараснали. Почернялата от огъня кожа се белеше на огромни парцали, сякаш бе змийска.

Но той остана вкопчен в това минало, остави го да го гори като огъня, който беше изгорил това крехко тяло.

Спомни си ноктите и зъбите, които го извлякоха от димящите руини на онази зла къща. Беше смъкнат надолу по стъпала в мрака. Знаеше кой е благодетелят му. Сега той се беше отпуснал до него, поемаше дълбоко дъх, винаги нащрек, винаги готов да го защити.

Адският вълк.

Щом се озова тук, Легион отдръпна сенките си от почти угасналия пламък на Леополд — беше ги обвил около него, тъй като беше принуден да го защитава. Ако Леополд умреше, Легион щеше да изгуби опората си в този свят и да бъде запратен обратно в безформения мрак. Затова подхранваше пламъка — за да запази съсъда си. Това изискваше всичките му сили и се наложи да се лиши от множество разклонения, като освободи онези, които беше поробил.

Но не всички.

Макар дървото да беше свирепо окастрено, коренът му бе оцелял.

„И ще порасна отново, още по-силен.“

След като вълкът го довлече тук, Легион се докосна до онези, които още бяха под игото му, и ги събра, заповяда им да избият всички горе, за да му донесат прясна кръв, която да съживи и подсили съсъда му. Затърси други очи, за да открие колко са останали в другите земи и да стигне до онези, които се бяха освободили, когато той падна. Насочи ги в една-единствена посока.

„Всички, освен мен.“

Бе прехвърлил съзнанието си в един свещеник от ордена на сангвинистите. Беше го белязал преди да напусне Рим. Беше научил за него от сангвиниста, когото беляза в сянката на стените на Ватикана. Толкова лесно бе да примами другия — използва простото доверие на жертвата в събрата сангвинист, който го доведе при него, при Легион.

Как беше крещял онзи свещеник, когато го видя — но всичко свърши, когато той го хвана, съблече го и постави дланта си върху кръста му, оставяйки там знака си.

И точно през тези очи и уши бе шпионирал врага си и бе научил онова, което знаеше той.

„Което сега знам и аз…“

Опитът му да ги поквари с черната кръв на тъмния ангел може и да се бе провалил в Прага, но той знаеше накъде ще тръгнат сега.

„Накъдето ще тръгна аз…“

Да намери камъните.

Трябваха му и трите, за да увеличи силата им и да изкове ключа за оковите на Луцифер. А после той щеше да доведе царството на човечеството до огнен край.

Ръката му намери пипнешком вълка и той усети дивотата зад покварата, отправи й обещание.

„Ще ти върна рая… на теб и на мен.“

На новия тъмен владетел.