Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (6)

5.

17 март, 17:21

Рим, Италия

„Трябва да се освободя…“

Съзнанието на Леополд се давеше в море от черен пушек. Като сангвинист беше свикнал с болката — вездесъщото парене на сребърния кръст върху гърдите му, изгарящата глътка осветено вино по хранопровода — но тези болки бяха незначителни в сравнение със сегашната му агония.

Затворен в тъмен кладенец от пушек, той бе изгубен, безчувствен за света около него. Черният покров го лишаваше дори от представата за собствените му крайници.

„Кой би могъл да знае, че липсата на болка, на каквото и да било усещане, може да е най-лошото изтезание?“

Но още по-чудовищни бяха моментите, когато мракът се отдръпваше и той отново поглеждаше с очите си. Твърде често те разкриваха ужас и кръвопролития, но дори тези кратки почивки от безкрайния мрак бяха добре дошли. В такива моменти се опитваше да привлече колкото се може повече живот към себе си, преди отново да бъде удавен от демона, обсебил тялото му. Но колкото и да се мъчеше да се задържи, моментът никога не продължаваше дълго. В крайна сметка надеждите се оказваха по-жестоки от мъченията.

„По-добре просто да се откажа, да оставя пламъка ми да угасне в тази пустота, да добавя моя пушек към другите, дошли преди мен.“

А той знаеше, че е имало други, преди. От време на време струйки дим минаваха през него, носейки откъслеци от нечий друг живот — лице на любима, ужилване на камшик, смях на дете, тичащо сред детелини.

„Такъв ли ще стане целият ми живот? Отделни късчета, понесени от вятъра?“

Докато си представяше този вятър, мракът около него се разкъса сякаш от мощен порив. Видя гола жена, притисната под него в легло. Алена струйка минаваше по шията й и се спускаше между гърдите, покривайки златен медальон. Очите й, зелени като дъбови листа, погледнаха неговите. Бяха широко отворени от страх и болка и го умоляваха да я пусне.

Изпъшка, откъсна погледа си от нея и го насочи към разкошната стая. Тежки сребристи завеси покриваха прозорците, за да скрият слънчевата светлина, но Леополд усещаше, че скоро ще се отдръпнат. Вътрешният му часовник на сангвинист му казваше, че залезът ще настъпи след по-малко от час.

На мраморния под от двете страни на леглото лежаха други тела, голи и неподвижни.

Преброи девет.

„Демонът в мен явно е гладен.“

Но не беше само демонът.

Половин дузина стригои деляха помещението с него; някои дремеха или лежаха, други още се хранеха с мъртвите. Опияняващата миризма на смърт се носеше във въздуха и приканваше Леополд да се присъедини към пиршеството. Но в същото време усещаше, че коремът му е пълен.

„Може би затова успях да се освободя, пък било и за толкова кратко.“

Възнамеряваше да се възползва от момента.

Надигна се от жената, макар че едната му ръка продължаваше да стиска нейната. Тя се сви, сърцето й пърхаше като ранена птичка. Демонът се бе хранил твърде лакомо от нея. Не беше по силите му да я спаси, но може би можеше да я остави да умре в мир. Събра всичките си сили и заповяда на един, после на втори пръст да се отдръпнат, да пуснат хватката си.

Треперейки, тя погледна ръката си, после отново обърна очи към него.

Светлината на свещи танцуваше в очите й и му напомни за друг изумруден проблясък. „Зеленият диамант.“ Безсилна омраза пламна в него. Дори само мисълта за камъка, вцепенил тялото му, правеше движенията още по-трудни.

„Обрекох се със собствената си ръка. Себе си и толкова много други.“

Беше му наредено да счупи отвратителния камък. Бе вярвал, че господарят, който му заповяда, ще върне Христос на този свят. Но с изпълняването на заповедта Леополд бе освободил демон. Помнеше как ледената чернота изтича от разбития диамант, как овладява тялото му, как донася със себе си други гласове, откъси от други животи. Той бързо се изгуби, оглушен от какофонията — но едно име се надигаше над всичко друго.

Легион.

Това бе името на мрака, който го задуши, на демона, който го бе погълнал.

Оттогава ту идваше на себе си, ту потъваше отново.

Но колко време бе минало?

Не можеше да каже. Знаеше само, че демонът явно събира около себе си други, че създава войска от стригои.

С огромно усилие Леополд вдигна ръка пред лицето си, докато жената се мъчеше да изпълзи по-далеч от него, оплетена в чаршафите. Не й обърна внимание — взираше се в шок в ръката си. Обикновено бледа, сега тя беше черна като катран. Той завъртя глава и видя огледало на стената.

И видя отражението си — гол, като някаква абаносова статуя.

Изкрещя, но от устата му не излезе никакъв звук.

Жената падна от леглото и един дремещ стригой се размърда и изсъска, пръскайки кръв. Докато се надигаше, Леополд видя отпечатък на черна длан върху голите му гърди, подобен на дамга или татуировка, само че тази чернота вонеше на поквара и злост, много по-лоши от вонята на съществото.

И най-лошото бе… че плътната чернилка беше точно с цвета на новата му кожа.

Но това не бе всичко.

Леополд протегна ръка и разпери пръсти, обзет от нов ужас.

„Белегът върху звяра е със същата форма и размери като ръката ми.“

Демонът явно беше белязал това чудовище като свое и вероятно го бе поробил, както бе поробил и самия Леополд.

Звярът сграбчи жената, обърна я и разкъса гърлото й.

Преди Леополд да успее да реагира, мракът отново се надигна и го повлече в димното море, скривайки от погледа му мъртвата жена. Този път той не оказа съпротива, чувстваше се едва ли не щастлив, че се е откъснал от ужасите в онази стая. Но докато потъваше в нищото, остави всяка надежда за бягство.

Изпълни го ново желание.

„Трябва да намеря начин да изкупя греховете си…“

Но с тази мисъл дойде и тормозещ въпрос, който можеше да се окаже важен: „Защо ми беше позволено да се освободя за толкова дълго? Кой е отвлякъл вниманието на демона?“

 

 

17:25

Куме, Италия

„Мамка му, копелето е бързо…“

Джордан вдигна картечния си пистолет и изстреля три откоса към нападателя, който бе излязъл от тунела. Куршумите рикошираха от каменните стени на подземния храм, без да улучат целта.

„Отново пропуснах…“

Ако се съдеше по кучешките зъби, това бе несъмнено стригой, но никога не бе виждал чудовище да се движи по такъв начин. Създанието бе при отвора, а миг по-късно бе прекосило залата, сякаш се бе телепортирало.

Баако и София пазеха гърба на Джордан — в буквалния смисъл. Тримата стояха в кръг, рамо до рамо. Баако носеше дълъг африкански меч, а София въртеше два извити ножа.

Стригоят изсъска зад олтара. На гърдите му се беше появил дълъг разрез. Баако му беше нанесъл раната при първата атака, като по този начин бе спасил и живота на Джордан.

За съжаление това беше единственият успешен удар, нанесен от екипа му.

— Опитва се да ни изтощи, преди да ни довърши — каза София.

— Значи е време за нова стратегия. — Джордан се прицели, но докато пръстът му обираше мекия спусък, отмести оръжието настрани и стреля в нищото, очаквайки, че стригоят отново ще се раздвижи.

И той го направи и попадна право под огъня.

Писъкът заглуши трясъка на оръжието. Стригоят отлетя назад и кръвта му опръска стените.

„Чиста случайност, но все пак си записвам точката.“

Чудовището се извъртя и отново изчезна. Джордан го затърси, насочваше оръжието в различни посоки, но изневиделица нечии студени ръце го сграбчиха за краката и го запратиха към стената. Още докато летеше, Джордан извади камата от ножницата на глезена си, готов да посрещне нападателя.

За съжаление звярът също се беше въоръжил — беше успял да сграбчи не само Джордан, но и меча на Баако. И докато се удряха заедно в стената, прониза Джордан в корема.

Джордан изпъшка и рухна на колене.

Баако и София моментално се хвърлиха на помощ. С широк замах София отряза дясната ръка на стригоя, заби втория нож в корема му и разпра чудовището от слабините до врата.

Студена черна кръв плисна в лицето на Джордан.

Той погледна надолу към меча, който все още стърчеше от него.

„Малко закъсняхте, пичове.“

 

 

17:28

Рим, Италия

Болката раздра мрака около Леополд и го запрати обратно в света, в онази пропита с кръв стая. Той стисна корема си, очаквайки да напипа разкъсана плът и изсипващи се вътрешности. Вместо това пръстите му откриха гладка кожа и непокътнат корем, стомахът му все още бе пълен с кръв от последното хранене на демона.

Потърка голия си корем, все още усещаше отглас от болката.

Намираше се в същата окървавена стая като преди — но видя и друго помещение, припокриващо се с това — тъмна пещера с олтар в средата.

„Познавам това място.“

Храмът на сибилата, скрит в сърцето на вулкана в Куме, мястото, където Леополд бе пуснал демона Легион в този свят.

„Но как така го виждам?“

Сякаш гледаше сцената през очите на друг. Изведнъж изкривени като нокти ръце се вдигнаха и стиснаха корем, от който бликаше гъста черна кръв, а от раната се изсипаха вътрешности.

Но Леополд не споделяше единствено картината с другия — усети и болката му.

Другото тяло падна на една страна. Несъмнено бе стригой, вероятно от армията на Легион, може би поробен от демона. Леополд си представи черната дамга на гърдите на стригоя в стаята.

„Дали белегът не служи като някаква връзка? И дали тя ще се прекъсне, когато звярът умре?“

Черен дим се надигна около него и всеки момент щеше да го повлече. Въпреки това той продължаваше да вижда подземния храм, връзката си оставаше непокътната, докато стригоят си отиваше. Въпреки че умираше, звярът оглеждаше пещерата, сякаш търсеше някакъв начин да се спаси.

Вместо това погледът му се спря върху олтара и се фокусира върху две парчета изумруден камък.

Зеленият диамант.

„Това ли са те пратили да вземеш?“

Някъде дълбоко в обсебената си душа Леополд усети копнежа на Легион. Смътно си спомни как си прокопава изход от онова място. Вселилият се в него демон беше направил ръцете му невъзможно силни, но чудовището също така трескаво искаше да се махне от планината, да се освободи от онзи затвор от вулканична скала. След като бе прекарал векове затворен в скъпоценния камък, той не можеше да понася да бъде ограничаван нито миг повече и в бързината бе забравил да вземе камъка.

„Но защо му е нужен?“

Диамантът блестеше ярко върху олтара, сякаш се надсмиваше над провала на Легион. Но погледът на стригоя започна да се замъглява. В тялото му почти не беше останал живот. Погледът се насочи към някакво движение наблизо, тътрене на крака. Крайниците се раздалечиха достатъчно, за да разкрият коленичил върху камъка мъж. От корема му стърчеше острие.

През връзката Леополд погледна в сините очи на мъжа.

Позна го веднага.

„Джордан…“

При тази мисъл Легион отново се размърда и напусна останките на стригоя, който умираше в пещерата. Мракът се надигна в Леополд и с прилива му той усети как демонът насочва вниманието си към него. Усещаше го как рови в паметта му. Опита се с всички сили да скрие какво знае.

Най-вече за Джордан.

Но не успя.

Докато пропадаше в нищото, усети как устните му се раздвижват, чу собствения си глас. Но говореше не Леополд, а Легион, който изрече другото, истинското име на Джордан.

— Воинът на Човека…

„Мили боже, какво направих?“

Леополд полетя надолу по единствения път, който оставаше отворен пред него за още няколко мига, надолу по избледняващата връзка.

 

 

17:31

Куме, Италия

Джордан лежеше в локва от собствената си кръв и гледаше тавана на пещерата. Баако притискаше с длани раната му, докато София захвърляше дългия меч настрани — Джордан почти не бе усетил как го издърпва. Някакво странно изтръпване държеше корема му студен, от което локвата кръв под него направо пареше.

Баако се наведе над него и се усмихна окуражаващо.

— Ще те стабилизираме и за нула време ще те върнем в Рим.

— Не ставаш… за лъжец — изпъшка Джордан.

Нямаше начин да оцелее да го мъкнат през онзи тунел с разпран корем. Съмняваше се, че ще издържи дори пренасянето до другия край на залата.

В съзнанието му изникна лицето на Ерин. Кафявите й очи се смееха, на устните й танцуваше усмивка. Появиха се други спомени — кичур мокра руса коса върху бузата й, как хавлията й се разтваря, разкривайки топлото й тяло.

„Не искам да умра в някаква дупка, далеч от теб“.

Всъщност изобщо не искаше да умира.

Искаше Ерин да е до него точно сега, да държи ръката му, да му казва, че всичко ще е наред, та дори да го лъже. Искаше да я види още веднъж, да й каже, че я обича, и да я накара да го почувства. Знаеше, че тя се страхува от любовта, защото си мисли, че тя ще се стопи като сняг, че няма да се задържи.

„И сега аз й го доказвам.“

Вкопчи се в твърдата като желязо ръка на Баако.

— Кажи на Ерин… че винаги ще я обичам.

Баако продължи да притиска раната.

— Можеш и сам да й го кажеш.

— И на семейството ми…

Те също трябваше да научат. Майка му щеше да е съсипана, сестрите и братята му щяха да го оплакват, а племенниците му почти нямаше да го помнят след няколко години.

„Трябваше да се обаждам по-често на майка.“

Защото бурята от емоции, която го мъчеше напоследък, бе свързана не само с Ерин, но и със семейството му. Той се беше откъснал от всички тях.

Стисна зъби. Не искаше да умира — ако не за друго, то най-малкото заради желанието да се помири с всички. Но ставащата все по-голяма локва топла кръв му казваше, че раненото му тяло не се вълнува от плановете му за бебета и хлапета, за това да седи в люлеещ се стол на верандата и да гледа как расте царевицата.

Обърна глава, докато София оглеждаше нападателя му.

„Поне не изглеждам така зле като този тип.“

На стригоя също не му оставаше много живот. Странно, но създанието се взираше в него. Студените, останали без капчица кръв устни се движеха, сякаш говореше.

София се наведе и повдигна вежда.

— Какво?

Стригоят с мъка си пое дъх и с добре познат на Джордан акцент каза:

— Джордан, mein Freund… съжалявам.

София отдръпна ръката си от тялото на създанието. Джордан бе също толкова шокиран.

„Леополд!“

Но как беше възможно?

Стригоят потръпна и замря.

София поклати глава. Звярът бе мъртъв — и бе отнесъл със себе си всякакви надежди за обяснение.

Джордан се мъчеше да разбере, но светът избледняваше, докато малкото останала му кръв изтичаше. Усети как пропада, как залата се отдалечава, но вместо в мрак пропадаше в ослепителна светлина. Искаше да вдигне ръка и да предпази очите си, особено когато тя стана още по-ярка и изгаряща. Стисна клепачи, но това не помогна.

Беше виждал такава изгаряща светлина само веднъж, когато беше ударен от мълния като тийнейджър. Тогава бе оцелял, но мълнията бе оставила белега си — фрактални изгаряния по рамото и горната част на гърдите му. Странните, подобни на лоза шарки бяха известни като фигури на Лихтенберг или цветя на мълнията.

Сега ленти от течен огън горяха покрай белезите, изпълваха ги — и продължиха настрани. Горещи пипала се плъзнаха навън и се забиха в стомаха му, където експлодира изпепеляваща болка. Огънят се гърчеше в корема му като живо същество.

„Това ли е смъртта?“

Но Джордан не усещаше силите му да го напускат. Тъкмо обратното, чувстваше се необяснимо по-силен.

Пое дъх, после отново.

Бавно залата отново дойде на фокус. Като че ли нищо не се бе променило. Продължаваше да лежи в локвата кръв, която вече изстиваше. Баако все така притискаше раната му.

Джордан срещна загрижения поглед на африканеца и бутна ръцете му настрани.

— Мисля, че съм окей.

„Даже по-добре от окей.“

Баако отмести дланите си и погледна мястото, където мечът бе пробол Джордан. Силните му пръсти избърсаха кръвта.

Африканецът тихо подсвирна.

София застана до него.

— Какво има?

Баако я погледна.

— Спря да кърви. Кълна се, дори раната изглежда по-малка.

София също огледа Джордан. Само че на лицето й се изписа по-скоро тревога, отколкото облекчение.

— Би трябвало да си мъртъв — тросна се тя и посочи локвата кръв. — Получи смъртоносна рана. Виждала съм много такива през последните векове.

Джордан се надигна и седна.

— И преди са ме отписвали. Веднъж дори умрях. Не, два пъти. Но кой да брои?

Баако въздъхна.

— Изцелил си се, точно както казва книгата.

София цитира Кървавото евангелие:

— „Воинът на Човека пък е свързан с ангелите, на които дължи земния си живот.“

Баако го тупна по рамото.

— Май тези ангели още бдят над теб.

„Или още не са приключили с мен.“

София отново погледна мъртвия стригой.

— Това нещо знаеше името ти.

Джордан бе благодарен за отвличането на вниманието. Спомни си последните думи, изречени от умиращите устни.

„Джордан, mein Freund… съжалявам.“

— Гласът — рече той. — Кълна се, че беше на брат Леополд.

— Ако си прав, това чудо може да почака — каза София. — Първо трябва да те заведем при медиците в лагера.

Джордан опипа раната си. Вече беше хванала лепкава коричка. Беше готов да се обзаложи, че и тя ще изчезне след няколко часа. Въпреки това си представи пронизалия го меч и това го подсети за друга загадка.

— Някога да сте виждали стригой да се движи по такъв начин?

Баако погледна София, сякаш тя имаше по-богат опит от неговия.

— Никога — отвърна индийката.

— И не беше само бърз — каза Баако. — А и силен.

София отиде при мъртвото създание, обърна го по гръб и започна да маха дрехите му. Джордан видя три дупки от куршуми и се впечатли, че изобщо е успял да улучи. Когато София разтвори ризата, Джордан ахна изненадано.

Върху бледите гърди на стригоя имаше отпечатък от черна длан. Джордан беше виждал такъв и преди — прогорен на шията на вече мъртвата Батори Дарабонт. Нейният белег я свързваше с бившия й господар, който я беше дамгосал като своя.

Присъствието му тук означаваше само едно.

— Някой е изпратил това създание тук.

 

 

17:28

Рим, Италия

„Аз съм Легион…“

Стоеше пред посребрено огледало, върнал се напълно в съсъда си след пътуването в онази ужасна пещера. В отражението видя посредствено тяло — слаби крайници, хлътнали гърди, отпуснат корем. Но знакът му красеше това тяло, беше направил кожата му черна като пустотата между звездите. Очи като мъртви слънца го гледаха от огледалото.

Затвори ги и затърси в сенките, които изграждаха истинската му същност. Шестстотин шейсет и шест духа. Остави пипалата да се плъзнат през съзнанието му, да прочетат онова, което оставаше, да търсят отговори. Улови моменти от обща болка от миналото, стъклен затвор, белобрада фигура, взираща се с отвращение в прозрачната килия.

Но тази болка доведе до раждането му.

„Аз съм много… Аз съм множество… Аз съм Легион.“

Във вихрите на мрака, които съставяха съществото му, гореше самотен пламък и трептеше в безкрайните сенки. Той се приближи до огъня и прочете пушека, излизащ от него, докато духът, който го подхранваше, бавно се топеше.

Познаваше името на съсъда, който бе обладал.

Леополд.

От пушека на умиращия пламък Легион беше научил за сегашния свят. Бе преровил спомените, изживяванията, за да се подготви за наближаващата война. Бе създал армия, поробвайки другите само с докосване. Беше оставил силата на мрака му да потече в тях. С всяко докосване очите и ушите му в този свят се умножаваха, а съзнанието му ставаше все по-голямо и всеобхватно.

Имаше цел.

Представи си същество от безкрайно тъмна ангелска мощ, седнало на черен трон.

Преди векове тези шестстотин шейсет и шест духа бяха изтъкани от черния ангел и бяха затворили Легион в онзи скъпоценен камък. Бе оставен там като предвестник на онова, което предстои — черно семе, очакващо да покълне в този нов свят и да се разпространи.

Когато се освободи напълно, той се прикрепи към създанието, което беше счупило камъка. Леополд. Легион се вкорени в този свой нов съсъд, обсеби Леополд, двамата станаха едно. Тялото му беше саксията, от която щеше да израсне в този свят, да простре клоните си надалеч и във всички посоки, да покори други, да остави белега си върху тях, да ги пороби. И макар че опората му на този свят зависеше от живота на Леополд, той можеше да пътува по тези клони и да ги контролира от разстояние.

Дългът му беше да открие пътя за завръщане на господаря си, да подготви този свят за пречистването, когато напастта, известна като човечество, щеше да бъде изтръгната от земната градина. Тъмният ангел беше обещал на Легион този рай, но преди да получи наградата, той трябваше да изпълни задачата си.

И сега знаеше, че има сили, обединени срещу него.

Това също беше научил от трептящия в него пламък.

Легион не разбираше напълно тази заплаха, но разпозна, че съсъдът се мъчи да скрие някои неща от него. Преди малко бе усетил как пламъкът на духа на Леополд блесна по-ярко от мълния в мрака и това привлече вниманието му. От пушека научи име, свърза го с лице.

Воинът на Човека.

Но не само това име. Появиха се и други, докато спомените изгаряха и се превръщаха в дим.

Рицарят на Христа.

Жената на Познанието.

Шепот на пророчество се надигна с този дим, наред с образа на книга, написана от самия Син Божий. Легион се загледа в пламъка, мъчеше се да научи още.

„Какво друго стои на пътя ми?“