Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Пъклена кръв (37)

36.

20 март, 10:48

Във въздуха над Хималаите, Непал

Хеликоптерът летеше към острия като нож хребет на заснежената планина. Ледената стена пред тях се издигаше на височина шест хиляди метра, максималната, до която можеше да стигне машината. Когато стигнаха хребета, роторите вдигнаха снежни вихрушки, а вятърът ги заблъска напред-назад. Хеликоптерът сякаш беше попаднал в капан, увиснал над ледения бръснач — после носът му клюмна надолу и се спуснаха от другата страна.

Ерин си пое дъх — беше забравила да диша.

— Кацаме след десет минути — с вбесяващо спокоен глас съобщи Кристиан от пилотската кабина.

Току-що бяха преодолели последната планинска верига — Ганеш Химал — и сега се спускаха към дълга долина. Огромни остри върхове ги заобикаляха от всички страни, което обясняваше защо това място е останало недокоснато от модерния свят толкова дълго. Според старата карта, която им бе дал Юг дьо Пайен, през средата на планината би трябвало да се вие река, но долу Ерин виждаше само ослепително бяла покривка. Реката вероятно беше замръзнала и покрита със сняг по това време на годината. Може би през лятото долината бе тучно и зелено място, но точно сега приличаше на негостоприемна пустош.

„Определено не е Едем.“

Затропа с тежките си ботуши, за да върне кръвообращението в краката си. Стоманените котки затракаха по металния под. Макар че кабината се отопляваше и тя беше облечена в зимна екипировка, студът от планините намираше начин да проникне до костите й.

Или може би беше просто страх.

Погледна към другите, сгушени в белите си анораци. Студенокръвните сангвинисти нямаха нужда от подобно облекло, но цветът му осигуряваше добра маскировка в зимния терен. Дори лъвчето с бялата си козина изглеждаше създадено за тази експедиция.

Всички се размърдаха и започнаха да се подготвят за онова, което предстоеше.

Ерин погледна към слънцето. То висеше високо в яркосиньото небе, замацано тук-там от някой перест облак. До пладне оставаше малко повече от час.

Джордан забеляза накъде гледа, пресегна се и стисна коляното й.

— Къде всъщност се казва, че крайният срок е пладне? Може пък да разполагаме с повече време, за да затворим портите на Ада.

Тя го погледна. Белезите от последната битка бяха едва забележими, но сега светлата му кожа беше покрита с алени завъртулки, които покриваха половината му лице. Аноракът му беше разкопчан, сякаш той изобщо не усещаше студа. Ерин си помисли, че ако свали дебелите си ръкавици, сигурно ще може да си стопли ръцете в струящата от него топлина.

Пое дълбоко дъх и се извърна. Не можеше да гледа тези шарки, които показваха колко малко човешко е останало у Джордан. Все пак част от нея се почувства виновна заради егоистичната й реакция. Джордан се бе върнал от смъртта във Франция заради ангелските си сили и човешкия си инат. Когато дойдеше време, той трябваше да реши по кой път да тръгне. И тя трябваше да го остави да избира, независимо колко се боеше, че може да го изгуби.

Отвърна на въпроса му, за да се разсее от тревожните мисли.

— Днес имаме само едно пладне.

— Но защо си толкова сигурна? — попита Рун от другия край на кабината. Лъвчето се протегна на съседната седалка и изви гръб.

Елизабет отговори преди Ерин:

— Вижте луната.

Всички се обърнаха към прозорците. Пълната луна почти докосваше пламтящия диск на слънцето.

Джордан се долепи до Ерин, за да погледне през прозореца, после каза:

— Бернар спомена, че днес ще има затъмнение. Но само частично, ако си спомням правилно.

— Частично във Франция — поправи го Ерин. — Толкова далеч на изток ще е пълно. Проверих, докато пътувахме насам. Пълното затъмнение ще настъпи в Хималаите в дванайсет часа и една минута.

Припомни си стенописа от къщата на Едуард Кели. Онова кървавочервено слънце над черното езеро можеше да е художествено представяне на пълно слънчево затъмнение.

Искаше й се да бяха стигнали по-бързо до това място. Пилотираният от Кристиан „Сайтейшън X“ се носеше на максимална скорост над Европа и Азия. По пътя Бернар редовно им се обаждаше по сателитния телефон, за да им съобщава за положението на земята, за серията нападения, извършвани в тъмните градове, над които летяха. Стригоите и бласфемарите ставаха все по-дръзки и силни, докато вълната на злото се разпространяваше и нарушаваше баланса в тяхна полза. Но тези чудовища бяха само искрата на огнената буря. Обикновената паника вършеше останалото и раздухваше пламъците на хаоса още по-силно.

Кристиан заобиколи планината и пред тях се появи малко селце, сгушено в подножието на склона. От комините на островърхите покриви се издигаха струйки пушек — хората в къщите готвеха, смееха се, живееха. Гледката напомни на Ерин какво се борят да запазят.

Самотен як вървеше по тясна пътека в снега. До него крачеше облечен в ярки дрехи човек с нахлупена над кръглото лице шапка. Тъмнокожият човек и животното спряха, за да погледат хеликоптера.

Ерин притисна длан в стъклото и им пожела дълъг и щастлив живот.

Селото изчезна зад тях. Последният знак за човешко присъствие беше един будистки храм, целият окичен с навързани молитвени знаменца.

Но това не беше храмът, за който бяха дошли.

Кристиан продължи напред към мястото, отбелязано на картата на Юг.

— Не виждам никакво езеро, освен ако не е под целия този сняг. Може да се наложи да направя кръг.

Докато той издигаше машината, Ерин забеляза отдясно падина с формата на купа.

— Натам! — извика тя, наведе се напред и посочи.

Кристиан кимна.

— Видях. Да идем да проверим.

Зави надясно, като мина между два върха. На дъното на малката долина имаше равен участък колкото половин футболно поле, но повърхността му не бе еднообразна. Черен лед блестеше към тях като пукнатини в лака на бяла ваза.

— Това трябва да е — каза Ерин.

— Има само един начин да разберем. — Кристиан заработи с лоста за управление и хеликоптерът увисна над равния участък.

Вятърът от роторите издуха снега и разкри замръзнало езеро. Повърхността му бе черна като обсидиан, досущ като черното езеро от стенописа в Къщата на Фауст. Но под леда не пълзяха никакви чудовища.

„Засега.“

Ерин погледна небето и видя, че луната вече е започнала да отхапва част от слънцето.

— Мислите ли, че сме на правилното място? — попита Кристиан.

— Погледнете скалите от тази страна — обади се София от дъното на кабината и посочи.

Ерин се обърна. Нужни й бяха няколко секунди, за да разбере какво е привлякло вниманието на дребната жена. Но после също го видя. Две огромни дървета, наполовина скрити в сянката на отвесната скала. Бяха голи, със светлосиви стволове, клоните им бяха покрити с лед и сняг.

София се обърна към другите.

— Юг дьо Пайен не спомена ли, че в долината на монасите стригои растат две дървета?

„Вероятно дървото на познанието и дървото на вечния живот.“

Ерин изпита разочарование. Двете дървета изглеждаха съвсем обикновени — стари, наистина, но съвсем не грабваха въображението.

— Свали ни долу — каза тя. — Това трябва да е мястото.

Кристиан се подчини.

— Да се надяваме, че ледът е достатъчно дебел, за да ни издържи — предупреди ги той. — Това е единственото място, на което можем да се приземим.

Прав беше. От всички страни склоновете се издигаха стръмно и продължаваха като отвесни скали. Кристиан предпазливо спусна хеликоптера, докато плъзгачите му не докоснаха едва-едва леда. Кацна напълно чак когато се увери, че покривката ще издържи теглото им.

— Изглежда добре — каза той и изключи двигателите.

Ерин свали слушалките си и изчака сангвинистите, включително Елизабет, да слязат, нащрек за евентуални опасности. Щом вратата се отвори, в кабината нахлу леден вятър и вдигна вихрушка, сякаш се опитваше да я изгони навън. Ерин потръпна в анорака си, но не от студа. Всяко косъмче по тялото й сякаш настръхна.

Сангвинистите реагираха още по-силно — Кристиан рухна на колене на леда, София изпъшка така силно, че дори Ерин я чу през резкия вой на вятъра. Рун стисна разпятието си под дрехата и се заклати като пиян, докато пристъпваше. Елизабет го подхвана за лакътя да го задържи и изгледа намръщено останалите.

Ерин си спомни, че сангвинистите бяха реагирали по същия начин в Къщата на Фауст. Нечестивостта тук бе много по-силна.

„Дори аз я усещам“ — помисли си тя и отново потръпна, обзета от безпокойство.

До нея Джордан се намръщи.

— Ама че шум… сякаш някой драска с нокти по стъкло. Не, по-скоро стоманени нокти по черна дъска. Гадост…

Изглеждаше така, сякаш му е прилошало.

Ерин не чуваше никакво драскане, но пък единствено Джордан беше чул песента на камъните. Явно слухът му беше настроен на напълно различен диапазон от нейния.

Тя слезе от хеликоптера да се присъедини към останалите. Джордан скочи след нея. Щом стоманените й котки докоснаха леда, краката й замръзнаха, сякаш нещо изсмука цялата топлина от тялото й.

Зад Джордан лъвчето скочи високо, за да избегне леда, но брегът беше твърде далеч. То се приземи на сребристите си нокти и отиде при Рун, като повдигаше високо всяка лапа, преди да я спусне пак, сякаш се опитваше да докосва черната повърхност колкото се може по-малко.

— Нещо не е наред тук — прошепна тя.

— Могъщо зло живее в това езеро — съгласи се Рун. — Да се махаме по-бързо.

Въпреки желанието си да побегнат към брега продължиха предпазливо, като внимаваха да не се подхлъзнат или да не събудят онова, което спеше долу. Рун ги поведе към брега, който бе най-близо до потъналите в сенките дървета.

Ерин въздъхна с облекчение, когато краката й най-сетне стъпиха върху твърда земя. Моментално се почувства няколко килограма по-лека, сякаш е свалила раницата от гърба си.

Рун застана до нея. Гърбът му вече беше по-изправен. Сангвинистите определено изпитаха облекчение, когато излязоха от езерото, подобно на цветя, отварящи се към слънцето.

— Още го усещам — каза София. — Лъха от езерото, изпълва цялата долина.

Рун кимна.

Кристиан избърса челото си и погледна с копнеж хеликоптера.

— Сега ми се иска да бях кацнал по-близо. С нетърпение очаквам да се махнем от това място.

„Да се надяваме, че ще имаме тази възможност.“

Ерин присви очи към слънцето. Луната продължаваше да пълзи пред него. Тя погледна стръмния каменист склон, който водеше нагоре към големите дървета. Едва сега забеляза, че канарите изглеждат наместени и образуват пътека, която се виеше нагоре към отвесните скали.

— Това е път — каза тя и тръгна към него.

Джордан я спря.

— Стой плътно до мен.

Тя го погледна, зарадвана, че отново влиза в ролята си на защитник. Хвана ръката му и й се прииска да нямаха нужда от ръкавици.

Рун и лъвчето поведоха. Бавно тръгнаха нагоре, като внимаваха да не се подхлъзнат на заледените места. Когато пътеката направи последния завой в горната част, Рун внезапно се закова на място, а лъвчето тихо изръмжа.

— Не сме сами — каза Рун.

 

 

11:12

Едва не ги беше пропуснал.

Трима мъже бяха коленичили между огромните стволове на дърветата. Бяха така неподвижни, че можеха да минат за статуи. Снегът покриваше раменете и голите им темета, образувайки пухкави бели наметала. Рун не чу туптене на сърца, но знаеше, че са живи.

Очите им го гледаха, блестяха от сенките под голите стволове.

Щом разбраха, че са ги видели, те се изправиха едновременно с плавни движения и снегът се посипа от белите им дрехи. Излязоха на слънце да посрещнат Рун и другите, скръстили бледите си ръце пред себе си.

Рун знаеше, че са стригои, но те вървяха под слънцето със същата лекота, с която го правеха и сангвинистите. Както бе казал Юг дьо Пайен, тези монаси бяха открили друг начин да установят мир с дневната светлина.

Рун пристъпи напред и се поклони. Вдигна ръка, за да покаже, че не носи оръжие.

— Изпратени сме от Юг дьо Пайен — каза той. — Носим ви неговата благословия.

Водещият монах имаше кръгло лице и тъмни спокойни очи.

— Върнахте ли камъните, които дадохме на нашия приятел да ги пази?

— У нас са — отвърна Рун.

Ерин свали раницата си и я отвори, готова да извади камъка си, но Рун й направи знак да не го прави. Юг бе казал, че могат да се доверят на монасите, но осезаемото зло, надигащо се от езерото, го правеше предпазлив.

Дори лъвчето се притисна до него, несъмнено изнервено от тази долина.

Тримата монаси се поклониха едновременно, сякаш бяха чули някаква беззвучна камбана.

— В такъв случай сте добре дошли — каза водачът им. На устните му играеше блажена усмивка. — Аз съм Сао. Моля, заповядайте в нашия храм и нека съберем вашите камъни със синия им брат. Времето, както знаете, изтича.

Монасите се обърнаха и ги поведоха към дърветата. Рун забеляза, че те са почти еднакви, с дебели сиви стволове и гладка кора. Растяха близо едно до друго и по-високите им клони се преплитаха, образувайки естествена арка. Чепатите клони трепереха на студения вятър, но дърветата изглеждаха здраво вкоренени.

Земята около стволовете беше почистена. Твърдата метла беше оставила кръгли шарки в малкото останал сняг — приличаха на шарките в пясъка на някоя дзен градина, но самите мотиви — завъртулки и дъги — напомняха на Рун за татуировката по гърдите и врата на Джордан.

Монасите спряха при отвесната скала зад дърветата и заговориха напевно на някакъв непознат език.

— Мисля, че говорят на санскрит… — прошепна благоговейно Ерин.

Сао извади от някакъв скрит джоб малка сребърна роза и сви ръка около стъблото й, като проби плътта си с тръните. Капна от кръвта си върху една издатина в скалата и се чу тежкото стържене на камък върху камък.

— Сангвинистка врата — промърмори Кристиан.

„Или по-скоро неин предшественик“ — помисли Рун.

Малка кръгла врата се издаде напред и се изтъркаля настрани. Снегът заскърца под тежестта й.

Монасите влязоха, като явно очакваха другите да ги последват. Вратата бе толкова ниска, че трябваше да се наведат, за да минат. Вероятно беше направена така нарочно, за да събуди смирение у влизащите.

Рун и лъвчето минаха първи, следвани от останалите.

След като прекрачи прага, Рун се изправи. Намираше се в голяма зала, осветена от пламъците на хиляди свещи и десетки мангали, в които горяха благовония. Моментално позна, че това не е естествена пещера. Залата беше изсечена в скалата и превърната от човешки ръце в истински шедьовър.

Ерин ахна.

Цяло малко селце беше изсечено в скалата, сякаш постройките бяха израснали от камъка. Имаше и стотици статуи, които изобразяваха обикновени селяни, занимаващи се с ежедневните си дела. Имаше дори як в естествени размери, който теглеше каруца, както и стада овце и кози, пасящи каменна трева.

— Все едно са взели селото, над което минахме, и са го превърнали в камък — каза Джордан.

Монасите не обърнаха внимание на изумлението им и продължиха към центъра на селото, където седеше огромен Буда — издигаше се поне на десет метра височина. Каменните му очи бяха затворени в спокойна медитация. Лицето му не бе стилизирано, а сякаш представяше истински човек с широко разположени очи, прав нос, деликатно повдигнати вежди и едва доловима усмивка на пълните устни. Чертите му бяха съвършени: изглеждаше така, сякаш всеки момент ще отвори очи.

Рун долови от скулптурата да лъха мир, ред и спокойствие — добре дошъл контраст след злото, което се таеше отвън.

Като един монасите събраха молитвено ръце и се поклониха на статуята, след което ги поведоха зад нея към висок храм. Подобната му на камбана кула се издигаше почти до тавана. За нея бяха завързани каменни въжета, окичени с каменни знамена, изваяни така, сякаш продължаваха да се развяват на отдавна утихнал вятър.

Две статуи охраняваха входа на храма. Дясната изобразяваше дракон с леко отворена уста, разкриваща остри като ножове зъби. Отляво някакво мъхнато същество се беше изправило на задните си лапи и с вдигнати предни, които завършваха с мощни нокти. Приличаше на кръстоска между човекоподобна маймуна и мечка. Рун никога не бе виждал нещо подобно.

Лъвчето подуши дракона и леко настръхна, сякаш очакваше крилатото създание да оживее всеки момент.

Джордан прокара пръсти по другото чудовище.

— Прилича ми на нещо като бигфут.

— Не — каза Ерин и също пристъпи към статуята. — Мисля… че е йети. Легендарно създание, обитаващо Хималаите.

И погледна Сао за потвърждение.

Лицето му оставаше безизразно.

— Това е изображение на едно от съществата, които излязоха от езерото. Различни зверове изпълзяват от време на време в нашия свят от онова тъмно място. Някои са голи и бързо умират от студа. Други като това скитат из планините години наред, преди да успеем да ги върнем обратно, и вдъхновяват преданията, разказвани около огнищата.

— В какъв смисъл ги „връщате“? — попита Джордан.

— Улавяме ги и ги връщаме при езерото. Опитваме се да ги пазим да не бъдат наранени и да не наранят други, макар че често се проваляме.

— Но това нали са демони? — попита София.

— Нашата философия не ни позволява да заклеймяваме тези създания заради природата им — кротко отвърна Сао, почти като Юг дьо Пайен. — Ние сме тук, за да защитаваме всички.

Обърна се и махна към отворените врати на храма.

— Но нека да продължим. Чакат ни важни задачи.

Рун не възрази. С острите си сетива на сангвинист усещаше как отвън слънцето умира, как сиянието му бавно се поглъща от луната.

Времето им почти беше изтекло.