Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (92)

„Но на мен не си дал дори едно яре някога…“

Този човек няма за какво да благодари на баща си. Това, което е, и има, дължи само на себе си. Да, това е мисленето на неновородения човек. Той няма абсолютно нищо, за което да благодари на своя Бог. Здрав ли е, приписва го на силната си натура. Сяда на масата да сърба супата си и ще му стане много смешно, ако някой го попита дали е благодарил на Бога за храната. Ако му върви добре, се хвали със своите умения. Но ако му се случи нещо лошо, пита изумен как може Бог да допусне такова нещо. Не, той няма нищо, за което да благодари на Бога.

А колко различен е новороденият човек! Той не спира да благодари. Той знае, че дължи живота, здравето, храната и облеклото си на своя небесен Отец. И Му благодари. Благодари за слънцето и за дъжда. Благодари даже и за скърбите си (Римляни 5:3), защото знае, че те са благотворни. И преди всичко благодари за това, че Бог е дал Своя Син. Заедно с Него, Той ни дава и всичко — живот, мир, прошка, надежда, вечен живот, радост, утеха и сила.

Неновороденият човек казва: „На мен не си дал дори едно яре някога…“. А новороденият: „В Иисус Ти си ми дал всичко“.

Как говорим ние?