Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (84)

Той не желае да влезе в царството на милостта

„И той не искаше да влезе.“ Ето го човека, стои пред вратата. Вътре цари веселие, живот, блаженство, песен и радостен звън. Но той стои отвън — като камък. Да ти се прииска да го смушкаш и да му кажеш: „Влез вътре, де!“. Така и аз бих искал да смушкам този или онзи и да му кажа: „Влез вътре, де! Твоят Спасител те чака. Божията любов в Иисус те чака. Влез най-после в живота, в радостта, в царството на милостта!“.

Но „той не искаше да влезе“! О, тази зла воля! Така например един казва: „Аз просто не мога да повярвам на това, което пише в Библията“. А друг: „Моето научно образование не го позволява“. Трети пък: „Професионалното и общественото ми положение не го допускат“. Колко причини си намира човек, за да замаскира това „не искам“!

Веднъж Иисус стоял на един хълм. Пред Него се разстилал прекрасният Ерусалим, огрян от златистите слънчеви лъчи. А Божият Син заплакал: „Ерусалиме, Ерусалиме…! Колко пъти съм искал да събера твоите деца, както кокошката прибира пилците си под крилете си, но не искахте!“ (Матей 23:37).

Да плаче ли Иисус така и за нас? Не? Тогава иди в своята стаичка и се помоли:

Привлечи ме, Отче, към Сина,

за да ме притегли Той към Тебе.

Духът Ти нека обитава в мен,

душа и ум, и воля да владей.

Да вкуся, да усетя твоя мир,

сърце ми да ликува в Твоя пир.