Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (78)

Концерт от коледни песни

Сряда, 11 декември 2013 г.

Ето че отново дойде време за концерта с коледни песни. И Били, и Мейбъл ще гостуват на приятелчета с преспиване, така че настана неудържимо вълнение, комбинирано с пълна истерия от опитите да стегна две раници с нужното за нощувка, да приведа Мейбъл и себе си в човешки и достатъчно празничен вид като за училищен концерт от коледни песни и да стигнем там, преди да е свършил.

Постарах се да се наглася възможно най-добре, тъй като без съмнение Миранда щеше да е в църквата, за да аплодира своя човек. Мейбъл беше облечена в пухкав жакет и щръкнала червена поличка, които й купих от разпродажбите, а аз носех ново бяло палто (вдъхновена от Николет, която в момента е на Малдивите и там сексуално провинилият се неин съпруг всячески се опитва да измоли прошката й, докато тя го изтезава в луксозно бунгало, издигнато на пилони на самия морски бряг, а под него кръжат акули.) Тъй като за друго духане нямаше изгледи, отидох поне да ми издухат косата със сешоар. Раниците, които мъкнех — едната с образите на Дисни принцеси, а другата с Марио, — не допринасяха особено за изискания ми външен вид. Освен това Миранда вероятно щеше да е облечена в секси тоалет, но толкова дискретен и съобразен с последните модни тенденции, че дори Мейбъл не би го схванала.

Когато излязохме от станцията на метрото, „селото“ ни посрещна с вълшебството си — нежни светлинки хвърляха сенки в дърветата, магазините бяха осветени, а духов оркестър свиреше „Добрият крал Венцеслас“. По витрините на старовремската месарница висяха пуйки. Оказа се, че сме подранили.

В един миг се вживях в ролята на Добрия крал Венцеслас, втурнах се в месарницата и купих четири къмбърландски наденички — да се намират, ако зърна нейде бедняк — и така добавих плик с наденички към двете зловещо издути раници. После пък Мейбъл поиска горещо какао, което изглеждаше гениална идея, само дето внезапно се оказа, че станало 17:45, часът, в който трябваше да сме заели местата си, така че хукнахме към църквата, а Мейбъл се спъна и всичкият й горещ шоколад се озова върху бялото ми палто. Тя се обля в сълзи.

— Палтото ти! Мамо, новото ти палто!

— Няма значение, мила — заутешавах я. — Палто, голяма работа. Ето, вземи моя горещ шоколад. — А междувременно си мислех: „О, мамка му, веднъж и аз да вляза в крак и ето че пак всичко оплесках“.

Но пък площадът пред църквата беше толкова красив, ограден с къщи в стил „Крал Джордж“ с коледни елхи зад прозорците и коледни венци на вратите. Стъклописите на църквата сияеха в оранжево, звучеше музика, изпълнявана на орган, а високият бор отпред беше украсен с коледни лампички.

При това вътре бяха останали свободни места, и то на предни редове. Нямаше и помен от Миранда. Сърцето ми подскочи, когато се появи господин Уолъкър, весел, но и авторитетен, със синя риза и тъмно сако.

— Виж, ето го Били — каза Мейбъл, когато хористите и музикантите изпълниха църковните пейки отпред.

Бяхме строго инструктирани от Били да не махаме, но Мейбъл помаха, а съответно и аз не успях да се сдържа. Господин Уолъкър погледна към Били, който извъртя очи нагоре, а после се разхили.

Всички се настаниха и утихнаха и викарият мина по пътеката да раздаде благословии. Били продължаваше да гледа към нас и да се усмихва. Беше толкова горд, че е в хора. Дойде време за първия коледен химн и всички се изправиха. Както обикновено Спартакъс изпълняваше солото и когато съвършеният чист глас зазвънтя в църквата…

Някога на цар Давид в града

в един обор в покрайнините

майка родила бебе в студа,

на яслата сеното било му пелените.

… осъзнах, че ще заплача.

Органът се включи и цялото паство запя втория куплет.

Слязъл при нас на земята от Рая,

онзи, който е наш Спасител и Бог.

Подслон намерил на града във края

и в ясла вместо в люлка лежал босоног.

И всички предишни Коледи нахлуха в съзнанието ми: онези от детството ми, когато, застанала между мама и татко в селската църква на Графтън Ъндъруд на Бъдни вечер, чаках появата на Дядо Коледа; Коледите като тийнейджърка, как с татко сподавяхме смеха си от кресливото сопрано на мама и Уна; Коледите през трийсетте ми години, когато бях сама и тъжна, защото си мислех, че никога няма да имам свое бебе, което да положа в ясли или по-точно в скъпа бебешка количка; миналата зима в снега как туитвах на Рокстър, който очевидно в този момент е танцувал на „гаражна“ музика с някоя на име Натали. Или Миранда. Или Сафрън. Последната Коледа на татко, когато излезе от болницата и едва държащ се на крака отиде на нощната служба в църквичката в Графтън Ъндъруд; първата Коледа, когато с Марк отидохме заедно на църква, гушнали Били в дрешките му на Дядо Коледа; Коледата, на която Били участваше в първата си пиеска на тема Рождество в забавачката, а тя бе и първата Коледа след ужасната, брутална смърт на Марк и тогава не можех да повярвам, че Коледа може да е толкова жестока, та пак да пожелае да настъпи.

— Не плачи, мамо, моля те, недей.

Мейбъл стискаше силно ръката ми. Били гледаше към нас. Обърсах сълзи с юмрук, вдигнах глава, за да се присъединя към химна…

Той в мъката ни утешава

и радостите ни съпреживява.

… и видях, че очите на господин Уолъкър са вперени право в мен. Паството продължаваше да пее:

И накрая очите ни ще Го зърнат.

Ала господин Уолъкър беше спрял да пее и само ме гледаше. Гледах го и аз с оплескано от размазана спирала лице и палто с лекета от горещ шоколад. И тогава господин Уолъкър се усмихна — съвсем лека и невероятно блага усмивка на пълно разбиране — над главите на момчетата, които бе обучил да пеят „Някога на цар Давид в града“. И вече знаех, че обичам господин Уолъкър.

Когато излязохме от църквата, беше започнал да вали сняг на едри парцали, които падаха по празничните палта и по украсеното коледно дърво. В църковния двор имаше запален мангал и по-големите момчета раздаваха греяно вино, печени кестени и горещ шоколад.

— Може ли да полея още малко по палтото ти?

Обърнах се и той беше насреща ми, хванал поднос с две чаши горещ шоколад и две с греяно вино.

— Това е за теб, Мейбъл — каза, като остави подноса и приклекна да й подаде горещ шоколад.

Тя поклати глава.

— Предишното го разлях по палтото на мама.

— Я кажи, Мейбъл — попита я най-сериозно той, — ако мама беше с бяло палто без шоколад по него, щеше ли да е мама?

Тя го погледна с огромни печални очи, поклати глава и пое шоколада. После, съвсем неприсъщо за нея, остави напитката си, неочаквано обви ръце около него, зарови главичка в рамото му и го целуна: шоколадова целувка, лепната на ризата му.

— Ето така — рече той. — Защо не плиснеш още мъничко на палтото на мама в чест на Коледа?

После се изправи и се престори, че иска да ме полее с двете чаши вино.

— Весела Коледа — каза ми. Допряхме картонените си чаши, очите ни се срещнаха отново и дори хаосът от бутащи се около нас деца и родители не можеше да ни накара да ги откъснем един от друг.

— Мамо! — Беше Били. — Мамо, видя ли ме?

— „Сезонът да мразим Били настава!“ — припя Мейбъл.

— Мейбъл, престани — смъмри я господин Уолъкър. И тя взе, че престана. — Разбира се, че те видя, Били, махаше ти точно както й беше поръчал да не прави. Ето ти горещия шоколад, мой човек. — И той прегърна Били през рамо. — Беше превъзходен.

Били му поднесе фантастичната си усмивка от ухо до ухо и с грейнали очи, някогашната му усмивка, а ние отново срещнахме погледи с господин Уолъкър, припомнили си колко близо беше Били до…

— Мамо! — прекъсна ни Били. — Какво си направила с палтото си? О, ето го Бикрам! Донесе ли ми раницата? Може ли да тръгвам?

— И аз, и аз! — присъедини се Мейбъл.

— Накъде? — попита господин Уолъкър.

— На гости с преспиване! — обясни Били.

— И аз също! — гордо се обади Мейбъл. — Ще си играем у Козмата и после ще спя там!

— Сигурно ще е много весело — отбеляза господин Уолъкър. — И мама ли е на гости с преспиване?

— Не — отвърна Мейбъл. — Ще си стои сама у дома.

— Както обикновено — допълни Били.

— Интересно.

— Господин Уолъкър. — Беше Валъри, училищната секретарка. — Има един фагот, забравен в църквата. Какво да правим? Не можем да го оставим там, а е огромен…

— О, боже, съжалявам — намесих се. — На Били е. Ще отида да го взема.

— Аз ще го взема — каза господин Уолъкър. — Ей сега идвам.

— Не, няма нужда! Аз ще…

Господин Уолъкър ме спря, като постави ръка на рамото ми.

— Аз ще го донеса.

Мигаща, със замаяна глава от вихъра на объркани мисли и чувства, го гледах как отива за фагота. Нагласих раниците на гърбовете на Били и Мейбъл, застанах до мангала и ги наблюдавах как се отдалечават с Бикрам и Козмата и с майките и татковците им. След няколко минути започнаха да се разотиват и останалите семейства и аз се почувствах някак глупаво.

Може би господин Уолъкър не беше имал предвид да се връща. Никъде не го виждах. „Ей сега идвам“ може да беше механично произнесена фраза, нищо чудно да беше заключил фагота в някой шкаф, готов за следващия сезон, и да беше тръгнал за срещата си с Миранда. А милият му поглед в църквата сигурно се дължеше на съжаление към мен, задето се разциврих на „Някога на цар Давид в града“. И беше донесъл горещ шоколад само защото бях трагична вдовица с трагично осиротели деца и…

Изпих последната глътка греяно вино, метнах чашката си в контейнера, при което добавих капки червено вино към петната от шоколад и се потътрих към площада след последните изостанали родители.

— Почакай!

Той крачеше към мен, понесъл огромния фагот. Изостаналите родители се обърнаха да погледнат.

— А, не, нищо, ще я водя да пеем коледни песни по къщите — каза им той, после посегна да хване ръката ми и измърмори полугласно: — Да идем в пъба, а?

Пъбът беше много уютен, стар и с коледна атмосфера с пода си от каменни плочи, пукащия огън в камините и антични греди, украсени с вейки зеленика; макар че също така беше и пълен с родители, които ни зяпаха с подчертан интерес. Господин Уолъкър весело реши да игнорира погледите, намери сепаре в дъното, където никой не можеше да ни вижда, издърпа ми стола да седна, подпря фагота до мен с наставление „Постарай се да не го изгубиш“ и отиде да вземе питиета за двама ни.

— И така — каза, като се настани срещу мен и постави чашите на масата.

— Господин Уолъкър. — Беше майка на един от шестокласниците, която надникна в сепарето. — Само исках да ви кажа, че беше един прекрасен…

— Благодаря, госпожо Павличко — каза той и се изправи. — Дълбоко съм ви признателен, че го оценявате. Искрено ви пожелавам да прекарате прекрасна Коледа. Довиждане.

И тя се отдалечи, любезно отпратена.

— И така — повтори той, като седна отново.

— И така — откликнах аз. — Отново искам да ти благодаря за…

— Какво става с младото ти гадже? Онзи, с когото те видях в парка?

— Какво става с Миранда? — умело игнорирах дързостта му.

— Миранда? МИРАНДА? — Той ме зяпна изумен. — Бриджет, тя е на ДВАЙСЕТ И ДВЕ! Доведена дъщеря е на брат ми.

Сведох поглед и замигах бързо в опит да осмисля информацията.

— Ходиш с доведената си племенница?

— Не! Срещна ме, докато обикаляла да си купува обувки. Ти си тази, която има дете за годеник.

— Не съм!

— Напротив — отвърна той със смях.

— Няма такова нещо!

— Стига цвърча, разправяй.

Разказах му цялата история с Рокстър. Е, не съвсем цялата. Внесох редакция по възловите моменти.

— На колко точно години беше той?

— На двайсет и девет. Всъщност, не, междувременно навърши трийсет.

— О, в такъв случай направо го броим за застаряващ.

— Значи ти през всичкото това време си бил необвързан?

— Е, не казвам, че съм водил монашески живот…

Той завъртя скоча в чашата си. О, боже, тези очи.

— Но работата е там… — Наведе се напред, сякаш да ми съобщи нещо поверително. — Няма как да излизаш с друга, когато си влю…

— Господин Уолъкър! — Беше Анжелика Сан Суси. Погледна ни и ченето й увисна. — Простете! — избъбри и изчезна.

Гледах го и се опитвах да повярвам онова, което беше на път да ми каже.

— Хайде стига толкова майки на ученици — каза той. — Ако те отведа у дома, ще танцуваш ли на „Килър Куийн“?

Още бях зашеметена, докато си проправяхме път през родители и комплименти — „Великолепно изпълнение“, „Постигнали сте изумително много“, „Невероятно впечатляващо“. На излизане от пъба видяхме Валъри.

— Приятна вечер и на двамата — изпрати ни тя с намигване.

Навън още валеше сняг. Погледнах с копнеж господин Уолъкър. Беше толкова висок, толкова хубав: строгата красива линия на брадичката над шала, зърнатите за кратко космати гърди през разкопчаната риза, дългите крака в тъмни панталони…

— По дяволите! Фаготът! — спомних си кой знае как и понечих да се върна вътре.

Той отново ме спря, като положи нежно ръка на рамото ми.

— Аз ще го взема.

Чаках, останала без дъх, чувствах снежинките по бузите си и ето че той се появи с фагота и пластмасовото пликче с наденички.

— Наденичките ти — каза и ми ги връчи.

— Да! Наденичките! Добрият крал Венцеслас! Месарницата! — избъбрих нервно.

Стояхме много близо един до друг.

— Погледни — посочи той нагоре. — Не е ли това имел?

— По-скоро е бряст с окапали листа — продължих да дрънкам, без да поглеждам, накъдето сочеше. — Сигурно ти изглежда като имел заради снега и…

— Бриджет. — Той се пресегна и леко проследи с пръст линията на скулата ми. Сините му очи изгаряха моите — мамещи, нежни, жадни. — Това не е урок по биология. — Повдигна устата ми към своята и ме целуна веднъж леко, после пак, по-настоятелно, и добави: — Все още.

О, боже. Беше толкова естествено умел, толкова мъжествен. И после вече се целувахме истински и отново усетих как у мен настава лудешки хаос, сякаш шофирах свръхбърза кола, обула обувки с високи тънки токове, само че този път всичко беше точно, защото човекът зад кормилото беше…

— Господин Уолъкър — прошепнах задъхано.

— Прощавай — измърмори той. — Да не те пернах с фагота?

И двамата се съгласихме, че трябва благополучно да доставим фагота у дома му, а това бе огромен апартамент в една от пресечките към главната улица. Беше с дървени подове, ярко пламтящ огън в камината, пред която бе просната кожа, с горящи свещи и аромат на готвено. Дребничка усмихната филипинка се суетеше в кухненския кът.

— Марта! — каза той. — Благодаря ти. Изглежда прекрасно. Сега можеш да си вървиш. Благодаря.

— Ооо, господин Уолъкър е много припрян. — Тя се усмихна. — Тръгвам си. Как мина концертът?

— Беше прекрасен — отговорих.

— Да, прекрасен — каза той, докато я изтикваше към вратата и я целуна по темето. — Духовата секция го даваше леко фалшиво, но, общо взето, беше прилично.

— Да се грижите добре за него — поръча ми тя. — От господин Уолъкър по-добър няма.

— Знам — казах.

Когато вратата се затвори, стояхме като деца, оставени сами в сладкарница.

— Виж си само палтото — промърмори той. — Такъв шемет си. Точно затова аз…

И после започна бавно да разкопчава палтото и да го свлича от раменете ми. За миг ми хрумна, че може би това беше отработен номер и затова Марта така побърза да си тръгне, но после той продължи:

— Отчасти заради това… — Придърпа ме близо до себе си, ръката му се плъзна към гърба ми и започна да сваля ципа. — … се влюбих…

Усетих как очите ми се пълнят със сълзи и за секунда можех да се закълна, че и неговите също. После той бързо възвърна властния си маниер и притегли главата ми върху рамото си.

— Ще обера с целувка всичките ти сълзи. Всичките ти сълзи — изръмжа, — след като приключа с теб.

Продължи с ципа и го разкопча чак до долу, така че роклята падна на пода и останах по ботуши и — Весела Коледа, Талита! — по черна камизола от „Ла Перла“.

Щом и двамата бяхме голи, не можех да повярвам на убийственото съвършенство на познатата красива глава на господин Уолъкър, поставена върху невероятното му тяло.

— Господин Уолъкър — простенах отново.

— Ще престанеш ли да ме наричаш „господин Уолъкър“?

— Да, господин Уолъкър.

— Добре. Това е стандартният предупредителен сигнал, който неизбежно ще доведе до… — Той ме вдигна на ръце, сякаш бях лека като перце, каквато не съм, освен ако не говорим за много тежко перо на гигантска праисторическа птица от динозавърски тип. — … неприлично поведение — довърши той и ме положи внимателно край камината.

Целуна шията ми и после бавно и сладостно се придвижи надолу.

— О… О… — простенах. — На това ли ви учат в Специалните въздушни части?

— Естествено — отвърна той след малко, като се изправи и ме погледна развеселен. — Британските специални сили предлагат най-доброто обучение в света. Но в крайна сметка…

Вече се притискаше към мен, нежно и приятно дразнещо в началото, после все по-настойчиво, докато започнах да се разтапям като… като…

— … в крайна сметка опира до… — Рязко поех дъх. — … до пищова.

И стана каквото стана. Сякаш бях в рая или някакво друго небесно селение от този род. Свършвах отново и отново в чест на Нейно величество и на отлично тренираните й специални части, докато накрая не изпъшках:

— Май не мога да издържа още дълго.

— Пробвай се.

Изпълних, и накрая и двамата се понесохме в едновременната експлозия на продължилото месеци желание край училищните врати.

След това се отпуснахме задъхани и изтощени. Поспахме в прегръдките си, разбудихме се и го направихме пак, и после пак — цяла нощ.

Към пет сутринта похапнахме от супата на Марта. Сгушихме се пред огъня и си говорихме. Той ми разказа какво му се случило в Афганистан: злополучна атака по погрешка, загинали жени и деца. Решил, че е понесъл своя дял и му стигало толкова. В този момент вече го бях прегърнала и милвах главата му.

— Напълно приемам аргумента ти — промърмори.

— За кое?

— За гушкането. Наистина е много приятно.

После ми разказа как постъпил в училището. Искал да е далеч от всякакво насилие, да живее простичко, да бъде сред деца и да даде някакъв принос. Не бил подготвен за майките обаче с всичките им амбиции и усложненията, произтичащи от тях.

— Ала ето че една от тях беше тъй добра да си покаже прашките, докато висеше от клоните на дърво. И взех да си мисля, че животът може да бъде и по-забавен.

— И сега харесваш ли си го? — прошепнах.

— Да. — Той отново започна да ме целува. — Сега… несъмнено… определено… категорично… си го харесвам.

Достатъчно е да кажа, че когато по-късно през деня прибрах Били и Мейбъл съответно от домовете на Бикрам и Козмата, вървях с изключително затруднение.

— Защо още си облечена в шоколадовото палто? — попита Мейбъл.

— Ще ти кажа, като пораснеш.