Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджет Джоунс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mad About The Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2019)

Издание:

Автор: Хелън Филдинг

Заглавие: Бриджет Джоунс: Луда по онова момче

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Жечка Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-337-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7891

История

  1. — Добавяне

Кошмар със самодоволните семейни

Събота, 1 септември 2012 г.

61 кг; позитивни мисли 0; романтични перспективи 0.

22 ч. Гигантска стъпка назад. Току-що се върнах от ежегодно събиране на по питие за съвместното отпразнуване на рождените дни на Магда и Джереми. Закъснях, защото ми отне двайсет минути да си вдигна ципа, въпреки времето, прекарано на сеансите по йога в опит да докосна ръцете си зад лопатките, без да пръцна.

На прага спомените ме заляха отново: годините, когато стоях там заедно с Марк, хванал ме през кръста; годината, в която тъкмо бях разбрала, че съм бременна с Били и се канехме да съобщим на всички; годината, в която отнесохме Мейбъл, увита като пашкулче в малкото й столче за кола. Беше така прекрасно да ходя по разни места заедно с Марк. Никога не се тревожех за облеклото си, защото той ме гледаше, докато изпробвах всичко, преди да тръгнем, и ми помагаше да реша, убеждаваше ме, че не изглеждам дебела, и ми вдигаше ципа. Винаги намираше да каже нещо мило и забавно, ако извършех някоя глупост, неизменно отбиваше в безопасна посока разните нетактични забележки (от онези, дето ти се изплъзват насред равното и спокойно море на разговора).

Чувах смеха и музиката, носещи се отвътре. Борех се с желанието да побягна. Но ето че вратата се отвори и Джереми беше пред мен.

Забелязах, че Джереми долови какво изпитвам: огромна празнина до себе си. Къде бе Марк, неговият стар приятел?

— О, ето те и теб! Отлично — заговори Джереми, опълчвайки се на болката, както неизменно постъпваше от случилото се насам. Това е то, личи си възпитаникът на престижно училище. — Влез, влез. Страхотно! Как са децата? Растат ли?

— Не — отвърнах бунтарски аз. — Скръбта спря растежа им и ще си останат джуджета до края на живота.

Джереми очевидно никога не беше чел дзен книги и не знаеше какво е просто да бъдеш опора за някого и да оставиш другия човек да направи същото. Но за един кратък миг престана да се опълчва и си бяхме просто ние, което означаваше крайно тъжни по една и съща причина. После се прокашля и отново подхвана, все едно не бе станало нищо.

— Хайде! Водка и тоник ли? Нека взема връхната ти дреха. Изглеждаш много стройна и стегната.

Той ме подкани към познатата дневна, а Магда помаха бодро, застанала до масичката с напитките. Магда, с която се запознах в университета „Бангор“, всъщност е най-старата ми приятелка. Озърнах се наоколо към лицата, познати ми от началото на двайсетте ми години, някога цветът на лондонската младеж, а сега вече по-възрастни. Всички двойки, които сякаш се изпожениха на принципа на доминото, когато бяха на по трийсет и една, все още заедно: Козмо и Уони, Пони и Хюго, Джони и Мъфти. И имах същото усещане като открай време — че съм патица извън вода, неспособна да стана част от онова, за което разговаряха, защото се намирах в различен стадий от живота си, макар и на същата възраст. Все едно бе настъпило сеизмично разместване в пластовете на времето и животът ми течеше години след техните в грешна посока.

— О, Бриджет! Много хубаво, че те виждам. Боже, отслабнала си. Как си?

Следва внезапно проблясване в очите, припомняне на цялата история с овдовяването.

— Как са децата? Как се справят?

Не и Козмо, мъжът на Уони, преуспяващ и самоуверен въпреки яйцевидната си фигура управител на фонд, който се приближи и стреля направо.

— И така! Бриджет! Още ли си сама? Изглеждаш пълна с живот. Кога ще те омъжим отново?

— Козмо! — намеси се възмутено Магда. — Затваряй си устата.

Едно предимство на овдовяването е, че — за разлика от това да си сама на трийсет и няколко, което, понеже уж е изцяло по твоя вина, позволява на Самодоволните семейни да дрънкат каквото им скимне — обикновено води със себе си известна доза тактичност. Освен ако не си Козмо, разбира се.

— Ами мина достатъчно дълго време, не е ли така? — не се предаваше той. — Не може вечно да носи траур.

— Да, но бедата е…

Уони също се намеси.

— Много е трудно за една жена на средна възраст, изведнъж озовала се сама.

— Моля ви, не казвайте „средна възраст“ — измърках в опит да имитирам Талита.

— … Искам да кажа, погледнете Бинко Карудърс. Не е първи красавец. Но в мига щом Розмари го напусна, жените започнаха да се тълпят. Да се тълпят!

— Хвърлят му се на врата — добави ентусиазирано Хюго. — Вечери. Билети за театър. Живее като принц.

— Да, но това са все жени на „определена възраст“, нали така? — отбеляза Джони.

Гадост. На „определена възраст“ е дори по-лошо от „средна възраст“ със своя снизходителен, важащ само за жени подтекст.

— Какво имаш предвид? — попита Уони.

— Ами, нали разбираш — зае се да обяснява безмилостно Козмо. — Ако един мъж започне нов живот, естествено, ще избере по-млада жена, нали? С хубави форми, пищна и…

Зърнах как за миг в очите на Уони се мярна болка. Уони, която не беше последовател на школата на Талита, беше позволила на мазнините, типични за средната възраст, необезпокоявано да се настанят по целия й гръб и под линията на сутиена. Кожата й, падаща на уморени гънки под тежестта на житейския опит, не познаваше маски, процедури или отразяващ светлината фондьотен. Беше оставила някога дългата си и лъскава тъмна коса небоядисана и я беше подстригала късо, което служеше само да подчертае изчезването на линията на челюстта (което, както твърдеше Талита, може бързо да бъде прикрито с добре оформени кичури, очертаващи лицето), и беше избрала версия на „Зара“ на черна вталена рокля с висока надиплена яка, каквато носи Маги Смит в „Имението Даунтън“.

Чувствам, че Уони е направила това или по-скоро нищо не е направила в посока подмладяване вероятно не заради единия „феминизъм“, а донякъде поради старомодното британско чувство за честност и отчасти, защото не определя себе си според външния си вид или сексуалността си и може би основно, защото се чувства безусловно обичана такава, каквато е: било то и от Козмо, който въпреки сферичната си физика, жълтите зъби, плешивия скалп и необуздани вежди очевидно смята, че би бил обичан безусловно от всяка жена, извадила достатъчно късмет да го притежава.

Но за секунда при преминаването на болка в очите на Уони аз изпитах пристъп на съчувствие, докато тя не продължи:

— Онова, което имам предвид, е, че за сам мъж на възрастта на Бриджет пазарът е наистина богат. А никой не чука на вратата на Бриджет, нали? Ако беше мъж на средна възраст със собствена къща, приходи и две невръстни деца, щеше да е обградена от хора, които да искат да се грижат за нея. Но вижте я само.

Козмо ме огледа от горе до долу.

— Ами да, ще се наложи да я уредим с някого — отбеляза. — Но просто не знам кой би й се навил, защото, нали разбирате, на определена възраст…

— Добре — избухнах. — Наслушах се на това! Какво означава „на средна възраст“? По времето на Джейн Остин досега всички да сме измрели. Ние ще доживеем до сто. Това не е средата на живота ни. О. Да. Е, всъщност е средата. Като се замисля, така е. Но работата е там, че самото словосъчетание „средна възраст“ се свързва с определен външен вид. — Изпаднах в паника и бързо стрелнах Уони с поглед, чувствайки безпомощно как се окопавам все по-дълбоко. — С определена прецъфтялост и липса на жизненост. Не трябва да е така. Искам да кажа, защо заключавате, че нямам приятел, понеже не тръбя за него? Може пък да си имам гаджета.

Те всички се втренчиха в мен, като от устите им едва не се проточиха лиги.

— А имаш ли? — попита Козмо.

— Ти имаш гаджета? — рече Уони, все едно казваше „С извънземни ли спиш?“.

— Ами да — излъгах, без да ми мигне окото.

— Че къде са тогава? — настоя Козмо. — Защо нито едно не сме виждали?

„Не бих ги довела тук, защото ще решат, че сте твърде стари, скучни и невъзпитани“, бях на път да изстрелям. Но не го направих, защото по ирония през всичките тези над двайсет години се стараех да не нараня чувствата им.

Така че вместо това използвах изключително изкусна социална маневра, на която се опирах през последните две десетилетия, и заявих:

— Трябва да отида до тоалетната.

Седнах на тоалетната чиния и си казах:

— Всичко е наред. Съвсем наред е. — Сложих си още малко от балсама за плътни устни и се запътих обратно към дневната. Магда беше тръгнала към кухнята, понесла — колко символично! — празна чиния от наденички.

— Не слушай проклетите Козмо и Уони — каза ми. — В ужасно състояние са, защото Макс замина в университет. Козмо е на път да се пенсионира, така че ще има да се зяпат един друг през тяхната маса от „Конран Шоп“ в стил 70-те през следващите трийсет години.

— Благодаря, Маг.

Винаги е толкова приятно, когато нещата вървят зле за другите хора. Особено когато току-що са се отнесли грубо с теб.

Магда никога не е спирала да се държи мило.

— И така, Бриджет — добави, — не ги слушай тези. Но трябва да продължиш напред като жена. Трябва да си намериш някого. Не бива вечно да се чувстваш по този начин. Познавам те отдавна. Можеш да го постигнеш.

22:25 ч. Мога ли? Не виждам начин как да се отърся от онова, което изпитвам. Не и на този етап. Нали разбирате, за да са в ред нещата, не е от значение каква е външността ти, а какво става вътре у теб. О, супер! Телефонът! Може би… кандидат?

22:30 ч. — О, здравей, мила. — Майка ми. — Звъннах набързо да проверя какво ще правим за Коледа, понеже Уна се отказа от краниофациалната процедура в спа комплекса, защото си е фризирала косата, а тя беше назначена за след петнайсет минути — макар че не ми е ясно защо ще се фризира, като й предстоят краниофациална процедура и водна аеробика на сутринта.

Примигнах озадачено в опит да схвана за какво говореше. Откакто мама и леля Уна се преместиха в Сейнт Осуалдс Хаус, обажданията са все в един и същ дух. Сейнт Осуалдс Хаус представлява център, обитаван от изискана пенсионерска общност в близост до Кетъринг, само че не ни е позволено да я наричаме „пенсионерска общност“.

Непенсионерската общност е населена във внушително викторианско имение, почти величествено на вид. Както се казва в уебсайта, разполага с езеро, прилежащи територии, които могат да се похвалят с разнообразни редки животински видове (с други думи, катерици), „БРАСЕРИЯ 120“ (бар/бистро), „КОПНЕЖИ“ (по-официалният ресторант), „сервизни помещения“ (за срещи, а не тоалетни), „гостни стаи“ за посетителите роднини, набор от „отлично оборудвани“ едноетажни и двуетажни къщи и най-важното, „градина в италиански стил, оформена по дизайн на Ръсел Пейдж през 1934 година“.

Навръх всичко това си имат и „ВИВА“ — фитнес, разполагащ с басейн, спа, спортна зала, салон за красота и фризьорски салон (източникът на повечето беди).

— Бриджет? На линия ли си още? Не си се вглъбила в мисли за онова, нали?

— Да! Не! — отговорих в старание да прозвуча жизнерадостно и позитивно като човек, който не се е вглъбил в каквото и да било.

— Бриджет, вглъбила си се. Познавам по гласа ти.

Бррр. Знам, че мама мина през тежко време, след като татко почина. Ракът на белите дробове го погуби за шест месеца, смятано от поставяне на диагнозата до погребението. Единствената утеха беше, че татко успя да подържи в ръце новородения Били точно преди да умре. За мама беше крайно тежко, докато Уна все още имаше своя Джефри. Уна и Джефри бяха останали най-добрите приятели на мама и татко в продължение на петдесет и пет години и така и не се умориха да повтарят как ме познават, откакто съм тичала гола по моравата им. Но след инфаркта на Джефри мама и Уна станаха неудържими. Ако им беше мъчно — на мама за татко, а на Уна за Джефри, — рядко го показваха. У това поколение от времето на войната имаше нещо, което им даваше способността да продължат бодро напред като войници. Сигурно се дължеше на храненето с яйца на прах и кюфтета от китово месо.

— Не е нужно да униваш, като си вдовица, мила. Трябва да се забавляваш! Защо не наминеш и не се пъхнеш в сауната заедно с мен и Уна?

Намеренията й бяха добри, но как си въобразяваше, че ще го постигна? Ще изтичам навън от къщата, ще зарежа децата и ще шофирам час и половина, за да си смъкна дрехите, да си тупирам косата и „да се пъхна в сауната“ ли?

— И така, за Коледа! С Уна се чудехме дали ще дойдеш при нас или…

(Забелязали ли сте как, когато хората ви дават две възможности, винаги втората е тази, която искат да изберете?)

— … Ами работата е там, мила, тази година от „Сейнт Осуалдс“ организират круиз! Почудихме се дали би искала да дойдеш. С децата, то се знае. До Канарските острови е, но няма да са все стари хора. Ще бъдат посетени някои много „шик“ местенца.

— Добре, добре, круиз, чудесно — отговорих, внезапно решила, че ако клиниката за борба със затлъстяването ме накара да се чувствам слаба, може би круиз за хора от третата възраст ще ме накара да се почувствам млада.

В съзнанието ми обаче също така пробяга картина как преследвам Мейбъл по палубата на лайнера, като се промъквам сред море от тупирани фризури и електрически инвалидни столове.

— Ще си бъдеш съвсем намясто, защото всъщност е за хора над петдесетгодишна възраст — добави мама, с което несъзнателно срина перспективата за част от секундата.

— Ами знаеш ли, всъщност заформяме някакви планове тук. Добре дошли сте да се присъедините към нас, разбира се, но ще е истински хаос и ако алтернативата е круиз до някое топло място, тогава…

— О, не миличка. Не искаме да те оставяме на Коледа. С Уна ще се радваме да ви гостуваме! Ще е прекрасно да празнуваме Коледа с децата. И за двете ни е тежко време.

Ооох! Как бих могла да издържа мама, Уна и децата без помощ, след като Клои отиваше с Греъм на тай-чи уединение в Гоа? Не искам да се получи като миналата година, когато се мъчех да попреча на сърцето си да се пръсне на хиляди парченца, докато отваряхме подаръците без Марк и подсмърчах зад кухненския плот, а мама и Уна опяваха за бучките в грейвито, родителските ми умения и домакинстването ми, сякаш не ги бях поканила за Коледа, а ги бях призовала като системни анализатори.

— Нека помисля — смотолевих.

— Ами работата е там, че трябва да резервираме каюта до утре.

— Действай, резервирай само за себе си, мамо. Честна дума, не съм решила…

— Е, можеш да се откажеш от резервацията с четиринайсетдневно предупреждение — добави тя.

— Добре тогава — отвърнах. — Става.

Страхотно, круиз за над петдесетгодишни за Коледа. Всичко ми изглежда толкова мрачно и безнадеждно.

23 ч. Все още носех очилата си с диоптър. Така е по-добре.

Може би съм като една вълна, набираща мощ, и след като вече се разбих, скоро ще последва нова вълна! Както се твърди в „Мъжете са от Марс, жените са от Венера“, жените са като вълни, а мъжете като ластици, които отскачат назад към своите пещери и се връщат.

Само дето моят не се върна.

23:15 ч. Виж какво, престани. Както пише на страницата на Далай Лама в Туитър: @ДалайЛама Не можем да избегнем болката, не можем да избегнем загубата. Доволството идва от лекотата и гъвкавостта, с които реагираме на промените.

Може би ще отида на йога и ще стана по-гъвкава.

Или пък да взема да изляза с приятели и да се нафиркам.