Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (69)

Капитулация

Събота, 13 юли 2013 г. (продължение)

Когато се прибрах у дома, оставаше още час, преди мама да доведе децата. Най-накрая седнах на един фотьойл с чаша чай. И просто капитулирах и приех случилото се. Наистина беше приключено със сладкия и прекрасен Рокстър. И аз бях тъжна, но цялата ситуация беше тъжна. Не бях способна да жонглирам с всички тези топки. Нямаше как да пренапиша сценарий за осъвременена версия на „Хеда Габлер“, в който действието се развива на яхта на Хаваите и после се мести в Стокхолм. Не можех да се запознавам онлайн с разни странни типове. Не можех да съставям в главата си тази налудничава матрица, включваща Зомби Апокалипсис и различни тематични партита, и същевременно да се справям със смущаващи набези от женени учители, да нося дрехи в стила на списание „Грация“, да се мъча да си намеря гадже, да работя и да съм майка. Помъчих се да блокирам мисълта, че трябва да се захвана с нещо. Да си проверя имейлите. Да отида на зумба. Да вляза в ОкейКупидон. Да прочета най-новите налудничави корекции, нанесени в „Листата на яхтата му“.

Просто си седях на мястото и си казах: „Ще трябва да се задоволя с толкова. Аз. Децата. Ще оставим дните да текат.“ Всъщност не се чувствах тъжна. Не можех да си припомня усещането да не предстои следваща задача. Да не ми се налага някак да изстискам деня до последната секунда. Или да проучвам защо хладилникът издава такъв шум.

И би ми се искало да кажа, че от цялото това седене излезе нещо прекрасно. Но всъщност не се случи така. Най-вероятно задникът ми стана по-дебел. Но все пак почувствах да ме обзема един вид душевно равновесие. Чувство, че онова, което е нужно да сторя в момента, е да открия малко покой.

— Сега се налага да съм умерена — казах си и замигах учестено. — Настъпиха времена на умереност. Другите нямат никакво значение. Ще си бъдем само ние — аз, Били и Мейбъл. Ще чувстваме вятъра в косите си и дъждовните капки по лицата си. Ще им се радвам как растат. Не го пропускай. Скоро ще отлетят.

Взрях се драматично напред и си помислих: „Аз съм смела, макар и да съм сама“. После осъзнах, че телефонът ми издаваше звуци отнякъде. Къде ли беше?

Най-накрая открих телефона си в тоалетната на долния етаж и подскочих на място стреснато, когато зърнах поредицата от съобщения, пратени от Клои.

Току-що ми позвъни майка ти. Телефонът ти изключен ли е?

Изхвърлили са ги от „Фортнъм и Мейсън“.

Иска да дойдеш. Мейбъл плаче, а тя си е забравила ключа.

Опитва се да открие магазина за играчки „Хамсли“ и са се изгубили.

Получаваш ли изобщо съобщенията ми?

Добре. Казах й да вземе такси и ще се срещнем пред къщата, за да им отключа.

В този момент на вратата се звънна. Отворих, а отвън стояха мама, Били и Мейбъл — и двамата ревящи, умиращи от жега, потни и омазани със сладкиш.

Отведох всички долу, компютърът беше включен, телевизорът беше включен и мама държеше чаша чай, когато на вратата се звънна повторно.

Беше Клои, нетипично за нея обляна в сълзи.

— Клои, ужасно съжалявам! — извиних й се. — Бях изключила телефона си само за кратко, та да… свърша нещо, и съм пропуснала всичките ти…

— Не е това! — проплака тя. — Заради Греъм е.

Оказа се, че Греъм и Клои наели лодка да поплават в езерото Сърпънтайн в Хайд Парк и Клои била приготвила безупречна кошница за пикник с прибори, чинии и всичко останало, при което Греъм заявил:

— Имам да ти кажа нещо.

Клои, разбира се, решила, че Греъм се кани да й направи предложение за брак. А не щеш ли, той й съобщил, че се запознал с някаква от Хюстън чрез МладиСвободниНеобвързани.ком и щял да се мести в Тексас, за да живее с нея.

— Каза, че съм прекалено идеална — изхлипа тя. — Не съм идеална. Просто мисля, че трябва да се правя на идеална. И ти също не ме харесваш, защото мислиш, че съм твърде идеална.

— О, Клои, не е вярно. Не си идеална! — уверих я и протегнах ръце към нея.

— Не съм ли? — попита тя и ме погледна с надежда.

— Не. Да — смотолевих. — Искам да кажа, не си идеална, но все пак си чудесна. — Изведнъж почувствах прилив на емоции. — Знам, че всички работещи майки от средната класа говорят така, но не знам какво бих правила, ако ти не ми помагаше и не беше така идеа… Имам предвид толкова чудесна. Онова, което се опитвам да обясня, е какво облекчение изпитвам да науча, че не всичко в живота ти е абсолютно перфектно, макар, то се знае, ужасно да съжалявам, задето този ЗАГУБЕНЯК Греъм е постъпил така ЗАГУБЕНЯШКИ и…

— Но аз мислех, че би ме харесвала единствено ако съм съвършена.

— Не, ПЛАШЕШЕ МЕ с това твое съвършенство, защото то ме караше да се чувствам ужасно несъвършена.

— Но аз винаги съм смятала ТЕБ за съвършена.

— Мамо, може ли да се качим в стаята си? Баба се държи странно — попита появилият се на стълбите Били.

— Баба има опашка — обяви Мейбъл.

— Били, Мейбъл! — произнесе бодро Клои. — Може ли да ги заведа горе?

— Чудесно, аз ще отида да проверя как е баба. Да видя дали не й е пораснала опашка — казах, като гледах строго към Мейбъл, а после добавих успокоително към Клои: — Не си идеална.

— Не съм ли? Наистина ли го мислиш?

— Определено не идеална.

— О, благодаря ти! — отвърна тя. — Нито пък ти! — После пое нагоре заедно с децата с напълно идеален вид и поведение.

Слязох долу, където заварих мама, която дори да имаше опашка, я беше прикрила много умело под дрехите си, да рови из шкафа.

— Къде държиш цедката за чай? — попита.

— Използвам торбички — промърморих намусено.

— Торбички. Пфу! Можеше да оставиш телефона си включен! Такова е отговорното поведение, ако имаш деца, които не умеят да се държат прилично. Какво си лепнала на дрехата си? С тази рокля ли излиза? Бедата, като облечеш бледорозово, е, че те прави да изглеждаш безцветна.

Избухнах невъздържано в сълзи.

— Хайде, Бриджет, трябва да се стегнеш. Трябва да си твърда. Не можеш… Не можеш… Не можеш… Не можеш…

Буквално реших, че никога няма да спре да повтаря „не можеш“, но после тя също избухна в сълзи.

— Никак не помагаш — изхлипах. — Просто ме смяташ за неудачница. — Все се мъчиш да ме промениш и мислиш, че върша всичко погрешно, и ме караш да нося различни… ЦВЕТОВЕ — проплаках.

Изведнъж мама спря да плаче и се втренчи в мен.

— О, Бриджет, ужасно съжалявам — произнесе почти шепнешком. — Толкова много съжалявам.

Доближи ме с несигурни крачки, коленичи пред мен, обгърна ме с ръце и ме придърпа към себе си.

— Малкото ми момиченце.

Това беше първият път, когато всъщност докоснах бухналата коса на мама. Беше твърда почти като каска. Тя нямаше вид да възразява, задето прическата й се сплесква, докато ме притискаше към себе си. Стана ми истински приятно. Прииска ми се да ми даде топло мляко или нещо подобно.

— Беше ужасно. Случилото се с Марк бе толкова страшно. Нямах сили дори да мисля. Справяш се толкова… О, Бриджет. Татко ми липсва. Толкова много ми липсва. Но трябва да… Трябва… Трябва да продължаваш напред, нали така? Това е половината от спечелването на битката.

— Не — изстенах. — Това е просто замазване на реалността.

— Трябваше… Татко ВСЕ повтаряше… Казваше ми: „Защо не я оставиш да бъде каквато си е?“. Това е моят проблем. Не мога да оставя нищо каквото е. Всичко трябва да е съвършено, а то… НЕ Е! — проплака. — Нямам предвид теб. Ти се справяш толкова добре… О, къде ми е червилото? И Пол, нали се сещаш за Пол, сладкаря в „Сейнт Осуалдс“? Бях си въобразила разни неща, той все ми носеше еклерчета и ме канеше в кухнята. Но се оказа, че бил един от онези…

В този момент избухнах в смях.

— О, мамо, можех да ти кажа, че Пол е гей от мига, щом го видях.

— Не съществува такова нещо като гей, миличка. Това е оправдание за ЛЕНИВОСТ и…

Били се появи на стълбите.

— Мамо, Клои плаче. О. — Погледна ни озадачено. — Защо всички плачат?

Докато с мама и Клои седяхме и си споделяхме около кухненската маса, спретнали си нещо като сбирка на „Анонимните алкохолици“, Били играеше на ексбокса, а Мейбъл тичаше напред-назад, връчваше ни разни играчки и листа от градината и ни потупваше мило, на вратата отново се позвъни. Беше Даниъл с отчаяно изражение и чанта с вещи за преспиване.

— Джоунс, мило мое момиче, пуснаха ме от клиниката за рехабилитация. Върнах се в апартамента си и… Истината е, че не искам да съм сам, Джоунс. Дали бих могъл да отседна за кратко в твоя зверилник? Просто да… — Гласът му пресекна. — Да бъда в някакъв вид човешка компания, за която знам, че няма да ми се прииска да чукам.

— Добре — отвърнах, като се постарах да пренебрегна обидата заради наситения с емоции момент. — Но се налага да ОБЕЩАЕШ, че няма да се пробваш да спиш с Клои.

Вечерта беше едно доста странно социално събитие, но, струва ми се, на всички им допадна. След цялото внимание, получено от Даниъл, Клои вече се смяташе за Чарлийз Терон и по нейно мнение Греъм не беше достоен да докосне дори подгъва на полата й, а това си беше самата истина, който и да беше Греъм. Мама пък седеше, прегърнала Мейбъл, черпеше се от шоколадовите й дражета, посръбваше червено вино, от което лепваше все повече петна по дрехите си, и вече май не бе чужда на идеята за ориентиране към Кенет Гарсайд.

— Няма спор, Кенет е невероятно чаровен, така си е. Само дето толкова много набляга на секса.

— Че какво му е лошото на това, госпожо Джоунс? — зачуди се Даниъл, който се оказа адски добър на ексбокса. Но накрая съсипа всичко, когато в коридора взе, че бръкна под полата на Клои. Имам предвид чак до гащите й.