Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (57)

Дълбокото замразяване

Вторник, 18 юни 2013 г.

62 кг (вкл. ½ кг ботулизъм)

— Много хора си слагат ботокс, нали така? Не е като да си правя фейслифтинг.

— Именно — съгласи се Талита и ми даде номера. — Същото е като да ходиш на зъболекар!

Слязох в сутерена в сградата на Харли Стрийт с усещането, че отивам в нелегална клиника за аборти.

— Не желая да изглеждам странно — обясних, като се мъчех да заместя образа на съпругата на господин Уолъкър с този на Талита.

— Не — отговори лекарят с чуждестранен акцент. — Твърде много са хората, които изглеждат странно.

Почувствах леко убождане в челото.

— Сега ще се погрижа за устата ви. Наистина ще ви хареса. Ако не се обърне внимание на устата, лицето започва да увисва и придобивате вкиснато изражение. Също като кралицата.

Замислих се по въпроса. Всъщност може и да беше вярно. Кралицата често има вид, сякаш е нещастна или недоволна от нещо, а може изобщо да не е така. Може би кралицата също трябва да си сложи ботокс в устните!

Излязох и примигнах на светлината на Харли Стрийт, като се смръщих, както ми беше поръчал лекарят.

— Бриджет!

Хвърлих стъписано поглед към другата страна на улицата. Уони, жената на Козмо. Тя забърза към мен, а аз примигнах насреща й. Уони изглеждаше… различно. Възможно ли е да си е сложила… кичури за удължаване на косата? Косата й беше с поне петнайсет сантиметра по-дълга, отколкото на партито на Талита, и с тъмнокестеняв цвят, а не сивкава. И вместо обичайната рокля с висока яка като за херцогиня носеше шита по поръчка прасковена рокля с красиво изрязано деколте и силно подчертаваща талията.

— Изглеждаш фантастично — възкликнах.

Тя се усмихна.

— Благодаря. Свързано е с… с нещо, което каза миналата година на онова събиране у Магда. А след партито на Талита си помислих… Талита ме насочи къде да отида да ми направят косата и… да си сложа ботокс, но не казвай на Козмо. Как върви с твоя младеж? Досега седях до един такъв на благотворителен обяд. Нали е прекрасно човек да пофлиртува малко?

Какво можех да й отвърна? Да споделя, че ме е зарязал, защото съм твърде стара, би било като да съобщиш на войниците в окопите от Първата световна война, че май германците са на път да победят.

— За по-младия мъж има да се каже много — отговорих. — Изглеждаш невероятно.

Тя се отдалечи с кикот и мога да се закълна, че беше леко пияна в два часа следобед.

— Е, поне от цялата история излезе нещо добро — промърморих сама на себе си. А и на нея ботоксът й се беше отразил благоприятно, така че можеше и при мен да се получи.

 

 

Петък, 21 юни 2013 г.

Останали съгласни, които да съм способна да изговоря, 0.

14:30 ч. О, боже мой. О, боже мой. С устата ми се случва нещо наистина странно. Подува се от вътрешната страна.

14:35 ч. Погледнах се в огледалото. Устните ми стърчат навън. Устата е подпухнала и частично парализирана.

14:40 ч. Току-що позвъниха от училището на Били във връзка с уроците по фагот, а аз не мога да говоря нормално. Никак не ми е лесно да произнасям някои от съгласните. Какво ще правя? Ще остана така през следващите три месеца.

14:50 ч. Започнах да се лигавя. Не мога да контролирам устата си, така че отстрани се стича струйка също като — доста иронично, предвид, че целта беше да изглеждам по-млада — при пациент на старчески дом, претърпял удар. Постоянно трябва да попивам със салфетка.

14:55 ч. Обадих се на Талита и се опитах да „опбфясня“.

— Не би трябвало да става така. Отиди пак. Явно нещо се е объркало. Сигурно е алергична реакция. Ще отмине.

15:15 ч. Трябва да тръгвам към училище. Всъщност всичко ще бъде наред. Просто ще се загърна с шал. Хората не забелязват отделни детайли у околните, виждат само цялото.

15:30 ч. Взех Мейбъл с шал пред устата като някой ездач през пустинята. Вече в колата с облекчение свалих шала и се извъртях да изпълня обичайната чупка в тялото, за да закопчая колана. Поне Мейбъл не беше забелязала нищо и доволно похапваше закуската си.

15:45 ч. Ох, движението е ужасно. Защо хората карат такива огромни джипове в Лондон? Все едно че като се качат в някой от тях, подкарват танк, а другите трябва да се омитат от пътя им.

— Мамо?

— Да, Мейбъл.

— Устата ти изглежда много особено.

— О — отговорих, като успешно избегнах съгласните.

— Защо устата ти е толкова странна?

Помъчих се да кажа „защото“, но вместо това прозвуча само някакво фъфлене.

— Фсштото…

— Мамо, защо говориш така?

— Всичко е наред, Мейбъл, просто устата ми е малко пфострадала.

— Какво каза, майко?

— Всичко е окей, дъще — успях да произнеса. Ето виждате ли, ако се придържам към гласни и гърлени и звучни съгласни всичко ще бъде бфпербфектно.

16 ч. Отново омотах шал около устата си и поведох озадачената Мейбъл за ръчица към началното училище.

Били играеше футбол. Опитах се да го извикам, но успях да кажа само:

— Пфили?

— Хей — викнах отново. — Или! — Били вдигна поглед за кратко, а после продължи с играта си. — Или!

Как щях да го измъкна от игрището? И си прекарваха толкова добре да тичат насам-натам, но ми оставаха само пет минути, защото бях паркирала на остров за разтоварване.

— ИЛИИИИ! — креснах.

— Всичко наред ли е?

Обърнах се. Беше господин Уолъкър.

— Шал? Студено ли ви е? Не ми се струва чак толкова студено — отбеляза и разтърка длани, като че да провери температурата. Той носеше синя риза в стил бизнесмен и под нея си личеше колко стройно и вбесяващо стегнато е тялото му.

— Зъпфболекар.

— Моля?

Бързо отместих шала и повторих:

— Зъпфболекар. — После отново се закрих с шала. За секунда в очите му проблеснаха весели искрици.

— Устата на мама е странна — обясни Мейбъл.

— Горката мама — отговори господин Уолъкър и се наведе към Мейбъл. — Какво е станало с обувките ти? Защо са наопаки?

О, боже. Бях толкова погълната от тревогите си с ботокса, че не бях забелязала. Господин Уолъкър сръчно ги размени.

— Били не иска да дойде — произнесе Мейбъл с нацупения си тон и го погледна мрачно.

— Наистина ли? — Господин Уолъкър се изправи. — Били! — викна авторитетно. Били вдигна изненадано поглед.

Господин Уолъкър направи отсечено движение с глава, за да го подкани, при което Били заприпка покорно към нас.

— Майка ти те чакаше. Ти беше наясно с това. Другия път, когато мама те чака, ела при нея незабавно. Ясно ли е?

— Да, господин Уолъкър.

Той се обърна към мен.

— Вие добре ли сте?

С ужас установих, че изведнъж очите ми започнаха да се пълнят със сълзи.

— Били, Мейбъл, майка ви е ходила на зъболекар и се чувства недобре. Така. Искам да се държите като една малка дама и един малък джентълмен и да бъдете мили с нея.

— Да, господин Уолъкър — произнесоха те като роботи и протегнаха ръце към моите.

— Разбрахме се. И, госпожо Дарси?

— Да, господин Уолъкър?

— На ваше място не бих предприемал това отново. Преди изглеждахте съвсем добре.

Когато стигнахме на нашата улица, изведнъж осъзнах, че шофирам на автопилот и съм изминала целия път до дома, без да забележа нищо.

— Мамо?

— Да? — отвърнах, като казах сама на себе си: „Те знаят. Знаят. Стъпили сме на много нестабилна почва, а тяхната майка е една ботоксирана идиотка, провалила се любителка на агнешко, която ще блъсне колата и не е наясно какво върши, какво трябва да върши и как трябва да го върши. От социални грижи ще ги отнемат, и ще ги приберат в приют, и“…

— Кръвта на динозаврите студена ли е?

— Да. Ъъъ, не — отвърнах, докато паркирах колата. Дали? — Какви са те? Пфвлечуги или амбпфибии…

— Мамо, колко дълго ще говориш така?

— Може ли да ядем спагбол за вечеря? — попита Мейбъл.

— Бпфрието — отговорих и слязохме от колата.

Когато влязохме, къщата беше топла и уютна и не след дълго спагетите болонезе вряха на печката (макар че бяха купени готови от супермаркета и вероятно съдържаха конско). Децата седяха на дивана и гледаха американско анимационно филмче, в което актьорите говореха с вбесяващо пискливи гласове, но пък героите изглеждаха толкова сладки. Изоставих спагетите с конско, седнах до тях и ги придърпах в прегръдките си. Притиснах застиналото си лице към рошавите им глави и меките им гушки, почувствах ударите на сърчицата им и си помислих каква щастливка съм, че ги имам.

След известно време Били вдигна глава.

— Мамо — прошепна меко, а в очите му се четеше някаква замечтаност.

— Какво? — промърморих със сърце, преливащо от обич.

— Спагетите горят.

О, боже. Бях оставила спагетите в тенджерата с още сухите им краища, стърчащи над ръба й под остър ъгъл, с намерението да ги набутам вътре, когато омекнат в другия край, но някак те се бяха килнали надолу и се бяха подпалили.

— Аз ще отида за пожарогасителя — обяви спокойно Мейбъл, като че случката беше част от ежедневието ни. Което, разбира се, не е вярно.

— Нее! — викнах като обезумяла, сграбчих една кухненска кърпа и я метнах върху тенджерата, при което кърпата също се подпали и се задейства противодимната аларма.

Изведнъж почувствах разплискването на студена вода. Обърнах се и видях Били да излива вода върху случващото се и така потуши пламъците, след което върху печката остана тлееща, но вече не горяща бъркотия. На лицето му грееше широка доволна усмивка.

— Сега може ли да ядем?

Мейбъл също изглеждаше въодушевена.

— Може ли да си изпечем маршмелоу?

И така (след като Били изключи противодимната аларма) наистина си изпекохме маршмелоу. На огъня. В камината. И това беше една от най-хубавите ни вечери.