Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (26)

Идеална майка

Събота, 5 януари 2013 г.

9:15 ч. Добре! Грижата за две деца ще стане съвсем лесна, след като прочетох „Едно, две, три… Прогрес“, „Облекчено отглеждане на деца“ и „Малките французи не хвърлят храна“, в която се обяснява как френските деца функционират в определени граници по подобие на тези в училището, където има ясно изразено ядро и те са наясно за правилата (ако ги нарушат, просто прилагате „Едно, две, три… Прогрес“ и „Облекчено отглеждане на деца“, без да вдигате много врява, носите елегантни френски дрехи и правите секс).

 

 

11:30 ч. Цялата сутрин беше наистина прекрасна. Започнахме деня, като тримата се погушкахме в леглото ми. После закусихме. След това поиграхме на криеница. После рисувахме и оцветявахме в книжката с растения и зомбита от поредицата „Растения срещу зомбита“. Нали виждате! Лесно е. Всичко, което трябва да направите, е да се посветите на децата и да…

11:31 ч. Били:

— Мамо, ще играеш ли с мен на футбол?

11:32 ч. Мейбъл:

— Неее! Мамо, искам да ме вдигнеш и да ме завъртиш.

11:40 ч. Спасих се в тоалетната, а те креснаха в един глас:

— Мамо!

— На тоалетната чиния съм, почакайте малко! — викнах негодуващо. — Добре! — произнесох ведро сама на себе си, стегнах се и изскочих от банята. — Да излезем ли навън?

— Не искам да ходя навън.

— Искам да играя на компютъраааа.

Двете деца избухнаха в плач едновременно.

11:45 ч. Върнах се обратно в тоалетната, ухапах ръката си доста силно и изсъсках:

— Всичко това е напълно неприемливо, мразя се, аз съм ужасна майка.

Откъснах малко тоалетна хартия и поради липса на по-значим жест я запратих в тоалетната. Успокоих се и пак се показах навън с широка усмивка. Видях ясно как Мейбъл замахва към Били и го налага с Плюнка по главата, после седна и започна да си играе напълно невинно със зайчетата, а Били отново ревна колкото му глас държи.

11:50 ч. О, БОЖЕ. Наистина, НАИСТИНА искам да отида с някого на миниваканция и да правя секс.

11:51 ч. Върнах се в тоалетната, покрих лицето си с кърпа и по най-позорен начин изръмжах в кърпата:

— ЩЕ МЛЪКНАТ ЛИ ВСИЧКИ?!

Вратата се отвори със замах. Мейбъл се взря мрачно в мен.

— Били ме дразни — заяви, после изтича навън, крещейки: — Мама яде кърпа!

Били се втурна, изпълнен с любопитство, а после внезапно си спомни.

— Мейбъл ме удари с Плюнка!

— Не съм!

— Направи го!

— Мейбъл, видях те да удряш Били с Плюнка — присъединих се аз.

Мейбъл ме изгледа изпод спуснати клепачи, а после изстреля:

— Той ме удари с… С ЧУК!

— Не съм! — писна Били. — Ние дори нямаме чук.

— Имаме! — заявих възмутено аз.

Двамата отново заплакаха в един глас.

— Ние не удряме — произнесох отчаяно. — Не удряме. Ще броя до… до… Не е добре да се удря.

Нелеп начин на изразяване. „Не е добре“. Така създавам впечатлението, че съм твърде ленива или пък пасивно-агресивна, та да намеря или използвам дума, с която да изразя категорично, че да удряш всъщност е много лошо, вбесяващо и т.н. Вместо това просто изключвам удрянето от твърде смътното обобщение „добри“ неща.

Незаинтересована от принадлежността на удрянето към една или друга категория, Мейбъл сграбчи вилица и ръчна Били, а после избяга и се скри зад завесата.

— Мейбъл, броя! Едно! — процедих. — Дай ми вилицата.

— Да, господарке — отговори тя, метна ми вилицата и затича към чекмеджето за нова.

— Мейбъл! Следващото, което ще кажа, е… е… ДВЕ!

Застинах на място в почуда какво да предприема, когато стигна до три.

— Хайде! Отиваме в парка — заговорих дружелюбно, решила, че не е моментът да зацикляме на тема удряне.

— Неее! Искам да играя на „Уизард101“.

— Няма да се кача в колата! Започва „Спъндж Боб“.

Внезапно изпитах дълбоко негодувание, че ценностите на собствените ми деца са напълно изопачени по вина на американските анимационни филмчета, компютърните игри и като цяло на консуматорското ни общество. През главата ми пробяга спомен от собственото ми детство и изпитах потребност да им дам поука и вдъхновение с песен на Момичетата водачки.

— „Хълмът е осеян с разпънати бели палатки и флагът се развява буйно“ — запях.

— Мамо — смъмри ме Били в строгия маниер на Марк.

— „Хълмът е осеян с разпънати бели палатки. Там искам да бъда и аз…“ — изчуруликах. — „Стягайте се момичета и грабвайте раниците! Напред към крепко здраве и радост!“

— Спри — настоя Мейбъл.

— „Отново за лагера пътуваме, и то в камион, не с влак“.

— Мамо, престани! — нареди ми Били.

— „Привет на лагера! — завърших с буен възторг. — Привет на лагера!“

Сведох поглед към тях и установих, че се взират притеснено в мен, сякаш бях зомби от „Растения срещу зомбита“.

— Може ли да седна на компютъра? — попита Били.

Спокойно, но решително отворих хладилника и посегнах към огромния си запас от шоколадови бонбони на най-горния рафт.

— Шоколадови дражета! — произнесох и затанцувах в опит да имитирам маскиран аниматор на детско парти. — Последвайте следата от шоколадови дражета, за да видите докъде води! Две следи — добавих, за да предотвратя конфликт, и положих две напълно идентични пътечки от шоколадови дражета нагоре по стълбите и към входната врата, като пренебрегнах вероятността брокерът на недвижими имоти преди това да е оставил следа от кучешко ако по килима.

Двамата заприпкаха покорно зад мен нагоре по стълбите, като тъпчеха в устите си несъмнено омазаните с кучешки акита бонбони.

Вече в колата започнах да обмислям какво да предприема във връзка с удрянето. Ясно е, че според „Малките французи не хвърлят храна“ то трябва да остане извън границите (но пък от друга страна, същото важи и за подреждането на пътека от шоколадови дражета на излизане от къщата), а според „Едно, две, три… Прогрес“ и „Облекчено отглеждане на деца“ трябва да се подходи с огън и меч, нулева толерантност, „три грешки и си аут“ в стил политиката на Доналд Ръмсфелд.

— Мейбъл? — заговорих в подготовка за предстоящото. Тишина.

— Били?

Тишина.

— Земята вика Мейбъл и Били.

И двамата сякаш бяха изпаднали в някакъв транс. Защо не им се случи нещо подобно, докато бяхме вкъщи, та да има възможност да поседна за минутка и да прочета раздела за мода в „Сънди Таймс“ от миналата седмица, докато си внушавам, че влизам в крак с новините?

Реших да ги оставя да си стоят в транс: да се движа по течението и да извличам максимума от всеки миг на покой, за да проясня разсъдъка си. Наистина беше много приятно да шофирам, слънцето грееше, навсякъде имаше хора, любовници в прегръдките едни на други…

— Мамо?

Ха! Сграбчих тази възможност и възприех държавнически тон в подражание на Обама.

— Да. Сега. Имам да ви кажа нещо. Били, и по-специално, Мейбъл, в нашето семейство не се допуска удряне. Искам да разберете нещо: във всеки ден, когато някой от членовете му не удря — или не боде — ще получи златна звезда. Но трябва да ви е ясно и друго: всеки път, когато някой удари, получава черна точка. Като човек, който не си служи с насилие, и като ваша майка заявявам: всеки, събрал пет златни звезди до края на седмицата, ще получи малка награда по свой избор.

— Зайче „Хелваниън“? — викна развълнувано Мейбъл. — Семейството Идиоти.

— Да, семейството Еноти — потвърдих.

— Ама тя не каза „еноти“, а онази обидна дума. Може ли да получа корони за „Уизард101“?

— Да.

Я почакай. Колко струва нейната награда? Може ли да получа корони, които струват също толкова пари? — Марк Дарси, царят на преговорите, в детски вариант. — Колко ще изгуби тя, задето каза лоша дума?

— Не съм казвала лоша дума.

— Каза.

— Не съм. Казах Семейството Идиоти.

— Колко корони за „Уизард101“ губи Мейбъл, задето отново произнесе лоша дума?

— Ето ни във върховния прекрасен парк! — изрекох ентусиазирано, докато влизах на паркинга.

Невероятно е как всичко потъва в покой, когато се озовете на открито под синьото небе и зимното слънце. Насочихме се към дърветата за катерене, аз застанах наблизо, а Били и Мейбъл увиснаха надолу с главите от подходящо широките за целта и ниски клони, без да помръдват. Същински лемури. За част от секундата си пожелах да бяха лемури.

13 ч. Изпитах внезапна потребност да проверя броя на последователите си в Туитър и извадих айфона си, за да погледна.

13:01 ч. — Мамоооо! Мейбъл ще падне от дървото.

Вдигнах поглед разтревожено. Как се бяха покатерили там само за трийсет секунди, като преди малко висяха надолу с главите? Мейбъл беше чак горе и се беше вкопчила в ствола на дървото вече не толкова като лемур, а по-скоро като коала, но плашещо се плъзгаше надолу.

— Дръж се, идвам.

Съблякох си якето, покатерих се несръчно по дървото, наместих се точно под Мейбъл и подложих длан под дупето й, като си пожелах да не бях идвала с толкова ниско изрязани джинси и толкова дълбоки прашки.

— Мамо, аз също не мога да сляза — обади се Били, който се поклащаше вдясно от мен като нестабилна птичка.

— Хм — измърморих. — Почакай.

Отпуснах цялата си тежест върху ствола на дървото, поставих едното си стъпало върху един малко по-висок клон, за да се повдигна по-близо до Били, и притиснах длан към дупето на Били, като същевременно задържах другата под дупето на Мейбъл, усетила как джинсите с ниска талия се смъкват още повече.

— Успокойте се и не мърдайте. Просто се дръжте здраво и…

Никой от нас не беше способен да помръдне. Какво можех да направя? Щяхме ли да си останем завинаги в тези замръзнали пози на дървото като тройка гущери?

— Всичко наред ли е там горе?

— Това е господин Уолкда — отбеляза Мейбъл.

Хвърлих поглед през рамо надолу.

Наистина беше господин Уолъкър, който тичаше облечен в анцуг и сива тениска и имаше вид, сякаш е на обучение за наемни убийци.

— Наред ли е всичко? — повтори и спря рязко под нас.

Беше невероятно атлетичен като за учител, но се взираше в нас с обичайния си вбесяващо осъдителен маниер.

— Да… не… всичко е чудесно — отговорих. — Просто се катерим.

— Да, виждам.

Страхотно, помислих си. Сега ще разкаже на всички в училище каква безотговорна майка съм и позволявам на децата си да се катерят по дървета. Джинсите вече се бяха смъкнали под началото на цепката на дупето ми и черните дантелени прашки бяха изцяло на показ.

— Ясно. Добре. Ами аз ще продължавам тогава. До скоро!

— До скоро! — викнах весело през рамо, а после размислих.

— Хм… Господин Уолъкър?

— Да?

— Бихте ли…

— Били — каза господин Уолъкър, — не се подпирай на мама, хвани се за клона и седни върху него.

Аз отдръпнах вдървената си ръка и обгърнах гърба на Мейбъл.

— Ето готово. Сега. Погледни ме. Като преброя до три, искам да изпълниш каквото кажа.

— Добре! — възкликна въодушевено Били.

— Едно… две… три… Скачай!

Облегнах се назад и почти изпищях, когато Били скочи от дървото. Какви ги вършеше господин Уолъкър?

— Иииииии… Претърколи се!

Били се приземи, изпълни странно претъркулване във военен маниер и се изправи с широка усмивка на лицето.

— Сега, госпожо Дарси, ако ме извините… — Господин Уолъкър се покатери на ниските клони. — Ще хвана… — Мен? Прашките ми? — … Мейбъл — произнесе и протегна големите си ръце, за да поеме закръгленото й дребно телце. — А вие се пуснете и скочете.

С усилие да игнорирам вбесяващия трепет, предизвикан от аромата и близостта на господин Уолъкър, изпълних каквото ми поръча и скочих долу, като успоредно с това се помъчих да вдигна джинсите си. Той грабна уверено Мейбъл с едно движение на ръката, опря я на рамото си и я сложи на тревата.

— Казах лоша дума — уведоми го Мейбъл със сериозно изражение на лицето.

— И аз за малко да кажа някоя — успокои я господин Уолъкър. — Но сега всички са добре, нали така?

— Ще поиграете ли футбол с мен? — попита Били.

— Боя се, че трябва да се прибирам вкъщи — отвърна той. — При… семейството. Избягвайте високите клони, става ли?

Той отново затича, като размахваше ръце нагоре-надолу с изпънати пръсти. За кого се мислеше този?

Изведнъж се чух да крещя след него.

— Господин Уолъкър?

Той се обърна. Нямах представа какво бях възнамерявала да му кажа. Мозъкът ми заработи бясно.

— Благодаря — викнах, а после без никаква причина добавих: — Ще ме последвате ли в Туитър?

— В никакъв случай — отвърна пренебрежително и отново затича.

Вкиснат негодник. Да, такъв е, нищо че ни свали от дървото.