Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (14)

„Цитаделата“

„Цитаделата“ се помещаваше в тухлен склад и имаше необозначени метални врати и звънец с код. Том набра кода и ние се заклатушкахме на безумно високите си токчета нагоре по бетоновото стълбище, което вонеше, сякаш някой се беше облекчил.

Но веднъж щом се озовахме вътре, Том даде имената ни за списъка с посетители и аз почувствах неудържим прилив на вълнение. Стените бяха тухлени и покрай тях имаше струпани бали сено, които ме накараха малко да съжаля, че не си бях останала като Доли Партън. Имаше и разнебитени канапета. Свиреше жива група и в ъгъла бе разположен бар, обслужван от младежи, които допълваха атмосферата, като се озъртаха притеснено, сякаш всеки миг шерифът щеше да завърже коня си, да влети с каубойска шапка на главата и да сложи край на всичко. Беше трудно да огледаш добре хората при такова артистично осветление, но мигом стана ясно, че не бяха само тийнейджъри и че присъстваха няколко…

— … много секси мъже — промърмори Талита.

— Хайде, момиче — нареди Том. — Яхвай отново коня.

— Прекалено стара съм! — възпротивих се.

— Е, и? На практика мракът е почти непрогледен.

— За какво да говоря? — избъбрих притеснено. — Не съм на „ти“ с модерната музика.

— Бриджет — намеси се Талита. — Събрали сме се тук да преоткрием чувствената жена у теб. Това няма абсолютно нищо общо с говоренето.

Почувствах се, сякаш се бях върнала обратно в тийнейджърските си години, изпълнена със същото колебливо усещане за съмнение и надежда. Напомняше купоните, по които ходех на шестнайсет, когато в мига, щом родителите ни оставеха, осветлението се гасеше и всеки се хвърляше да се целува с всеки, стига да бяха осъществили и най-бегъл зрителен контакт.

— Виж онзи! — посочи Том. — Гледа те! Гледа теб!

— Млъквай, Том — просъсках с ъгълчето на устата си, притиснах ръце към гърдите си и се помъчих да придърпам туниката надолу, та да достигне до ръба на високите ботуши.

— Стегни се, Бриджет. ПРЕДПРИЕМИ НЕЩО.

Наложих си да хвърля поглед, като се постарах да вложа малко плам. Симпатичният тип обаче вече се целуваше със зашеметяваща секс кукла в изключително къси шорти и блузка със смъкнати рамене.

— О, боже, това е отвратително, тя е ембрион — възмути се Джуд.

— Наречете ме старомодна, но четох в „Гламър“, че шортите трябва да покриват вагината — изсумтя Талита.

Всички се оклюмахме, а самоувереността ни се срина като къщичка от карти.

— Господи. Приличаме на група застарели травестити — отбеляза Том.

— Случи се онова, от което винаги съм се бояла — заявих. — Стигнахме до положението на дърти глупаци, които убеждават сами себе си, че викарият е влюбен в тях, понеже е споменал за органа си.

— Скъпи мои! — обади се Талита. — Забранявам ви да продължавате в този дух.

Талита, Том и Джуд отидоха да танцуват, а аз се строполих върху бала сено, като си мислех: „Искам да си отида у дома, да гушна рожбичките си, да се вслушам в тихото им дишане, да бъда наясно коя съм и каква е позицията ми“. По този начин използвах безсрамно децата си, за да замажа факта, че съм стара и прецъфтяла.

После чифт крака в джинси се настаниха на балата до мен. Долових аромата на МЪЖ, драги мои, както би го представила Талита, когато той се наведе към мен.

— Искаш ли да потанцуваме?

Ето колко просто беше. Нямаше нужда да съставям план, да измислям какво да кажа или изобщо да правя каквото и да било, освен да погледна нагоре към прекрасните му кафяви очи и да кимна. Той улови ръката ми и ме дръпна към себе си с уверено движение. Държеше ме през кръста, докато вървяхме към дансинга, което си беше истински късмет предвид ботушите ми. За щастие танцът беше бавен или в противен случай бих си счупила някой глезен. Партньорът ми имаше широка усмивка и в тъмното изглеждаше като от онези мъже, които се появяват в реклами за джипове. Носеше кожено яке. Обгърна талията ми и ме придърпа към себе си.

Когато поставих ръце на раменете му, изведнъж разбрах за какво говореха Том и Талита. Сексът е просто секс.

Искри на отдавна забравена похот започнаха да припламват в мен също като чудовището на Франкенщайн, когато го включиха в тока, само че това тук беше по-романтично и чувствено и аз усетих как инстинктивно плъзнах пръсти, за да усетя косъмчетата по гърдите на непознатия, кожата по тила му. Той ме притисна още по-плътно към себе си, като даде ясно да се разбере, че цели секс. Когато се завъртяхме бавно в ритъма на музиката, забелязах Том и Талита да ме зяпат със смесица от благоговение и смайване. Почувствах се като четиринайсетгодишна, която за първи път е свалила момче. Направих гримаса, за да ги спра да предприемат нещо глупаво и същевременно усетих как той бавно и неустоимо търси моите устни с маниера на герой от романите, издавани от „Милс и Буун“.

И в следващия момент вече се целувахме. Изведнъж всичко влезе в лудешки ритъм. Все едно че карах много бърза кола, обута в обувки с високи тънки токове. Нищо не беше спряло да функционира въпреки годините на престой в гаража. В един момент бях блокирана на всеки завой, а само миг по-късно вече не съществуваха задръжки и какво изобщо правех? Ами децата и Марк? И кой изобщо беше този безочлив мъж?

— Да отидем на някое по-тихо местенце — предложи той. Всичко беше нагласено. Защо иначе би ме канил на танц? Планираше да ме убие и изяде!

— Трябва да си вървя! Веднага!

— Какво?

Погледнах ужасено нагоре към него. Беше полунощ. Аз бях Пепеляшка и трябваше да се завърна при детските креватчета, бавачките, безсънните нощи, към усещането за пълна асексуалност и да се обрека на живот на самотница до края на дните си… Но не беше ли по-добре така, отколкото да бъда убита?

— Ужасно съжалявам! Трябва да тръгвам. Беше много приятно. Благодаря!

— Да тръгваш? — учуди се той. — О, боже. Това лице.

Докато се препъвах надолу по вонящото на урина стълбище, последната фраза ме караше да се издувам все повече. „Това лице!“ Аз бях Кейт Мос! Аз бях Шерил Коул! Вече озовала се в таксито обаче, докато разказвах за случката, един поглед към безумното ми изражение, подпухналото от алкохола лице и размазаната спирала някак съсипа цялата идея.

— Имал е предвид, че го преследва лицето на дърта мамичка, която е решила, че той е замислил да я убие, защото я е целунал! — заключи гръмогласно Том.

— И после да я изяде — добави Талита, докато всички се превиваха от смях.

— Къде ти беше умът? — попита Джуд, като се кикотеше истерично. — Той беше секси!

— Всичко е наред — обяви Талита, докато се стараеше да възвърне хладнокръвието си и да се разположи елегантно на седалката на таксито, вонящо на къри. — Аз му взех номера.

0:10 ч. Току-що стигнах до вкъщи и се промъкнах вътре. Цареше тишина и мрак. Къде беше Даниъл?

0:20 ч. Слязох долу на пръсти и светнах лампата. Сутеренът изглеждаше, сякаш е паднала бомба. Ексбоксът още работеше, от единия до другия край имаше строени зайчета от серията „Силваниън“. Подът беше покрит с барбита, динозаври, пистолети, възглавнички, кутии от пица, опаковки от шоколад и торбички от понички, а върху дивана беше обърнат съд с разтопен шоколадов фъдж. Сигурно щяха да повръщат през нощта, но поне бяха прекарали добре. Само че къде беше Даниъл?

Промъкнах се до стаята им. Спяха дълбоко с лица, омазани с шоколад, но дишането им беше спокойно. Нямаше и следа от Даниъл. Започнах да изпадам в паника.

Втурнах се към дивана в дневната — нищо. Изтичах обратно към моята спалня, отворих вратата и ахнах задавено. Даниъл беше в леглото. Надигна глава и примигна.

— Мили боже, Джоунс! — възкликна. — Възможно ли е това да са… ботуши, покриващи бедрата? Може ли да погледна по-отблизо?

Дръпна чаршафа. Беше полугол.

— Ела, Джоунс — настоя. — Обещавам, че няма да те докосна и с пръст.

Цялата комбинация от това, че бях леко пияна и възбудена от скорошната целувка, и факта, че Даниъл лежеше почти гол в сумрака и се държеше закачливо, ме върна обратно във времето, когато бях трийсет и няколко годишна необвързана. Част от секундата по-късно се хвърлих с кискане в леглото, както си бях с ботушите.

— И така, Джоунс — подхвана Даниъл. — Това са едни много неприлични ботуши, а това е една глупава малка блузка. — И после още част от секундата по-късно аз се придвижих обратно напред към настоящето и си припомних… Ами, всъщност всичко.

— Не мога да го направя! Ужасно съжалявам. Но всичко е чудесно! — избъбрих и станах бързешком от леглото.

Даниъл остана вгледан в мен за кратко, а после се разсмя.

— Джоунс, Джоунс, Джоунс, също така щура си, както открай време.

Изчаках от външната страна на вратата, докато той стане и се облече, а после насред моите извинения и благодарности, задето е гледал децата, настъпи нов момент, в който се почувствах така объркана и възбудена, че едва се удържах да не му се нахвърля съвсем по животински. Тогава мобилният му телефон звънна.

— Извинявай, извинявай — заговори той в телефона. — Не, дебеланке моя, просто бях ужасно зает в службата. Чуй, знам, да му се не види! — Даниъл вече беше ядосан. — Виж сега… Боже мой! Казах ти, че имам презентация. От голямо значение е за проекта и… Добре, добре, ще съм там след петнайсет минути. Да… Да… Ммм… Копнея за лъчистите ти заоблени форми…

Лъчисти заоблени форми??

— … Копнея да се гмурна в…

Въздъхнах облекчено, че не съм се поддала на старата рутина, и успях да го изтикам през вратата, а после с люта борба свалих ботушите на Талита. Разчистих дневната достатъчно, та Клои да не изпадне в отчаяние на другия ден и да подаде молба за напускане, после се отпуснах в празното легло.

0:55 ч. Но сега се чувствам неспокойна и възбудена. За една вечер от сушавата откъм мъже пустиня се бях изстреляла в космоса, където мъжете буквално валяха като дъжд.