Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (34)

Радост, примесена с повръщано

Вторник, 22 януари 2013 г. (продължение)

Когато стана време да си вървим, просто стояхме сковано насред улицата.

— Как ще се прибереш? — попита, което мигом ме накара да се почувствам мъничко тъжна, защото очевидно не планираше да дойде с мен, въпреки че аз и бездруго не бих го поканила. Очевидно.

— С такси — казах. Той придоби изненадано изражение. Осъзнах, че бях идвала в Сохо единствено заедно с Талита, Том и Джуд и винаги поделяхме такси, но това явно беше безумно екстравагантно в очите на един млад човек. Наоколо обаче нямаше никакви таксита.

— Би ли желала да потърся хеликоптер, или да се качим на метрото? Наясно ли си как да използваш метрото?

— Разбира се, че съм наясно! — отговорих. Но, честно казано, беше ми малко необичайно да се намирам сред тълпите на Сохо късно вечер без приятелите си. Все пак беше и доста вълнуващо, когато Рокстър пое ръката ми и ме поведе към станция „Тотнъм Корт Роуд“.

— Ще те изпратя до долу — каза. Когато стигнах до бариерите, осъзнах, че не нося картата си за градския транспорт. Опитах се да платя на автомата, но това се оказа абсолютно невъзможно начинание.

— Ела — повика ме той и извади от джоба си резервна карта, а после ме дръпна зад бариерата и ме поведе към нужната платформа. Влакът приближаваше.

— Бързо, дай ми номера на мобилния си телефон — нареди ми. — Понеже все пак не те убих.

Бързо изредих цифрите и той ги въведе. Вратите се отвориха и хората започнаха да се изсипват.

И после, съвсем изневиделица, Рокстър ме целуна по устните.

— Ммм, повръщано — промълви.

— О, не! Но аз си измих зъбите.

— Носиш си четка за зъби? Винаги ли повръщаш на срещите си?

После, зърнал ужасеното ми изражение, Рокстър се засмя и каза:

— Нямаш вкус на повръщано.

Хората се тъпчеха във влака. Той ме целуна още веднъж много нежно, като ме наблюдаваше със закачливите си лешникови очи, и после още веднъж с леко разтворени устни, деликатно отърквайки език в моя. Беше ТОЛКОВА по-хубаво, отколкото с тъпия Коженояке и неговите сексуално-маниашки…

— Бързо, вратите се затварят! — Той ме изтика към вагона и аз се напъхах вътре. Вратите се затвориха и аз го наблюдавах, докато влакът потегляше, как просто си стоеше там и се усмихваше сам на себе си: едно разкошно, разкошно младо гадже.

Еуфорична и свръхвъзбудена, слязох от метрото на Чок Фарм. Телефонът ми бипна заради получено съобщение. Беше от Рокстър.

Добра ли се до вкъщи, или обикаляш в кръг, напълно заблудена?

Написах в отговор: Помощ, в Станмор съм. Успя ли да изчистиш повръщаното от зъбите си?

Не отговаря. Не биваше да пиша онова за повръщаното.

Друго съобщение!

Не, защото не мога да си намеря очилата за четене. Каниш ли се скоро отново да използваш оповръщаната четка за зъби?

Тъкмо това правя. Мммммммммммммммммммммммм.

23:40 ч. Току-що изтиках Клои доста безцеремонно да си върви у дома, за да мога да продължа да пиша съобщения.

Започва се! Харесва ми да съм обратно в света на флиртовете. Толкова е романтично. Ах.

Харесва ми вкусът на повърнатото от теб.

Изпратих му: О, Рокстър. Не си чел книжките си за свалки, нали?

Дълга пауза. О, не. Тонът ми беше погрешен. Нищо флиртаджийско. Като че съм някоя учителка. Вече успях да съсипя всичко.

23:45 ч. Качих се горе да проверя децата: Били спеше кротко, прегърнал Хорсио, а Мейбъл се беше сгушила с коса пред лицето и стискаше Плюнка. Няма значение. Не ставам за свалки, но поне успявам да опазя децата живи.

23:50 ч. Втурнах се обратно долу да проверя телефона си. Нищо. Не е редно така. Аз съм самотна майка и не мога да допусна да бъда разигравана по този начин и да се чудя кога на един напълно непознат мъж, достатъчно млад, че да ми е законен син, ще му скимне да ми напише съобщение.

23:55 ч. Току-що пристигна съобщение.

Ти изглеждаше прекрасно, целувката беше много хубава и прекарах отлично.

Прилив на щастие. Но после осъзнах, че не спомена нищо за друга среща. Дали да отговоря, или да оставя нещата така? Ще ги оставя така. Според Джуд винаги трябва да си последна в поредицата от съобщения.

23:57 ч. Ще ми се той да беше тук. Ще ми се той да беше тук. Макар че никога не бих довела младия си пикльо в къщата. Повече от ясно е.

Сряда, 23 януари 2013 г.

5:15 ч. Добре, че го няма. Току-що Мейбъл влетя с грохот в спалнята ми. Само че вместо да е по пижама и с коса, провесена пред лицето, беше облечена в училищната си униформа. Горкото дете, мисля, че е преследвана от създаваното от мен усещане за вечно закъснение, благодарение на моята пипкавост сутрин, и е решила да бъде облечена от много по-рано. Разбирам замисъла й, но работата е там, че когато Клои ги води на училище, пристига у дома в 7 сутринта сияеща и напълно облечена, спокойно помага на децата да се облекат, приготвя закуска, оставя ги да погледат телевизия, без да изпада в неочаквани пристъпи на гняв от глупавите сюжетни линии и превъзбудените пискливи реплики на Спъндж Боб, а после ги повежда навън, преди дори да е станало осем, и чакат пред оградата, докато училището отвори врати.

Аз самата свърших всичко това вчера и бяхме на оградата пет минути след осем, което, струва ми се, никак не е зле. Прекарахме десет минути, седнали в странни пози на оградата. Предполагам, това подобрява социалните контакти с останалите родители.

Тъй или иначе, гушнах я да легне, както си беше с дрехите, и когато най-накрая заспа, аз самата също заспах, след което пропуснах звъненето на будилника.