А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (86)

Глава 84

Дворецът Долмабахче — 19:27 ч.

След броени секунди Емили се озова сама в необятните тъмни коридори на Долмабахче. Това беше най-големият дворец в Турция и съответно правеше задачата, пред която се бе изправила в Библиотека Александрина, още по-трудна. Някъде в сто и десетте хиляди квадратни метра площ на двореца Арно Холмстранд й е оставил улика.

Тя започна да влиза и излиза от стаи и коридори в главната част на палата. Сърцето й биеше силно не само от страх пред мъжете, които я следяха, а и от страхопочитание пред невероятните гледки, разкриващи се пред очите й. Дори на приглушената светлина в часовете след затварянето дворецът сякаш сияеше и блещукаше. На слабата светлина блестяха четиринайсет тона златни листа.

Отправи се към прочутото Кристално стълбище и безшумно се изкачи от едната му страна. Беше наясно, че е невъзможно да претърси всяка част и всяка повърхност в такова място. „Арно също не би очаквал да го направя“ — помисли си. Холмстранд не е допускал дори, че Емили ще получи такъв свободен достъп до палата, с какъвто разполагаше сега. Със сигурност е оставил нишката на място, което Емили да намери. Най-вероятно някъде по или близо до обичайния туристически маршрут. Някъде, където ще й е възможно да стигне.

Знаци и червени въжета маркираха пътя на туристите, затова Емили се опита да се придържа към тях. Очите й бяха широко отворени за всяка следа от малкия символ, отбелязвал навсякъде подсказките на Арно.

„Трябва да има нещо, за което е знаел, че ще привлече вниманието ми — помисли си тя. — Нещо, което да стесни кръга от възможности. Къде би скрил човек улика в царския дом? Във фоайето?“ Невъзможно. През деня фоайето постоянно щеше да е пълно с гости, тоест нямаше да предоставя никаква възможност да се оглеждаш за знак. В Залата на посланика? Емили се надяваше, че не е там, защото малките карти, поставени на равни интервали по туристическия маршрут, сякаш показваха, че именно в това помещение се провежда лекцията. Ако подсказката на Арно е скрита там, нямаше да я намери тази вечер.

„Къде другаде?“ Емили се застави да обмисли всяка дума от съобщението, което бе получила в Александрия. Между два континента: царският дом, докосващ водата. Беше намерила двата континента, домът беше царски и докосваше водата. Какво пропускаше?

Царят. Това беше единствената част от нишката, която все още звучеше странно. Десетилетия наред Долмабахче е дом на султаните, но османските владетели никога не са използвали титлата „цар“, нито пък византийските владетели преди тях, които бяха познати почти изцяло като „императори“. Да, понятията бяха повече или по-малко еквивалентни, но Арно Холмстранд многократно бе доказал изключителното си владеене на езиковите тънкости. Щом е използвал тази дума в съобщението си, значи е точна. Употребена е преднамерено.

„Кой е властвал тук, но не е бил султан?“

Още докато си задаваше въпроса, Емили зави зад един ъгъл и видя отговора право пред себе си.

„Ататюрк.“ Основателят на турската република и съвременна държава, превърнал Долмабахче в своя резиденция, макар че през 1922 година е подписал едикт, който отнема управлението над турския народ от ръцете на наследствените монарси. Ататюрк сваля от власт султаните, но продължава да ръководи републиканското си правителство от великолепните им палати. Ататюрк се разболява и умира тук, сред стените на този дворец. По-точно в стаята, известна днес като Спалнята на Ататюрк, към която насочваше табела по средата на коридора пред Емили.

Този човек е придобил в националната памет на турците влияние, надминаващо това на всеки цар или лидер преди него. Превърнал се е в символ на националната идентичност, „Великият водач“ на турската патриотична гордост. Бе издъхнал в девет часа и пет минути на десети ноември 1938 година — дата и час, които всеки студент по съвременна източноевропейска история знаеше добре. Всички часовници в двореца са спрени в мига на смъртта на Ататюрк, отбелязвайки началото на национален траур, продължил десетилетия. Неотдавна са премахнали този символ на всеобща скръб и дворцовите часовници отново започват да показват истинското време. Всички освен един: малкият часовник, поставен на маса в спалнята, в която е издъхнал Ататюрк.

Емили разбра какво точно трябва да направи.