А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (84)

Глава 82

18:45 ч.

Емили излезе от територията на двореца Топкапъ и се устреми надолу по хълма към северния бряг на централния полуостров на Истанбул. Не можеше да се освободи от чувството, че я наблюдават и следят, но необходимостта да хване последното корабче не й оставяше друг избор, освен да рискува и да излезе на улицата. Разписанието, което получи, показваше, че последният кораб от „Еминьоню“ до „Бешикташ“, най-близката спирка до Долмабахче, потегля точно в 19 часа. Пътуването беше обозначено като кратко, само петнайсет минути. Успееше ли да се придвижи навреме, без някой да я обезпокои или да й попречи, щеше да стигне в двореца само двайсетина минути след началото на лекцията. Въведенията и любезностите преди самата беседа навярно щяха да отнемат поне толкова време — Емили добре знаеше колко важно е за повечето учени доброто въведение. Можеше само да се надява, че събитието няма да е строго официално или протоколно и ще допускат посетители.

„Стига само да вляза през вратата — помисли си, — ще се опитам да намеря начин незабелязано да се отдалеча из територията на двореца.“

Но слизането по стръмния централен хълм на града се оказа по-бавно, отколкото изглеждаше, и Емили ускори крачка, защото видя, че стрелките на часовника й наближават седем часа. Не можеше да си позволи да изпусне този кораб.

Зави зад един ъгъл и се озова пред голяма улица, успоредна на северния бряг. От другата й страна се намираше „Еминьоню“: купчина пристани, лодки и кьошкове, пълни с хора. Емили се стрелна през оживеното движение на улицата, стигна до пристанището и се запъти към редиците двуетажни корабчета край дървените мостчета.

— Бешикташ? Долмабахче? — обърна се тя към мъж, който приличаше на чиновник, но чиновник в стила на пристанищните работници: мазна риза, обикновена шапка и ръка, пълна с билети и банкноти.

Мъжът с голям корем изсумтя покрай полуизпушената си цигара и махна към лодка на другия край на пристанището.

— Платете на лодката — каза той и отново се зае да брои банкнотите си.

Емили бързо се запъти към корабчето, което вече бе с включени двигатели и се готвеше да потегли. Скочи на борда, подаде дванайсет лири за билета си и се изкачи по няколкото стъпала към горното открито ниво. Едва когато останалите пътници, дошли в последната минута, се качиха и лодката наистина потегли, а впечатляващият силует на полуострова започна да намалява пред очите й, тя си позволи да си поеме въздух. Беше се качила на лодката, а скачането на движещо се корабче не беше лош начин да се успокои, че се е отървала от възможните преследвачи. Застана до белия метален парапет на края на палубата и огледа пейзажа.

Зад задния край на ферибота се извисяваше хълмът, по който бе слязла току-що, а на върха му се издигаха огромните куполи на „Света София“ и Синята джамия. До тях се очертаваха стените и балюстрадите на Топкапъ. Хоризонтът бе прорязан от минаретата на безброй джамии и Емили не можа да не си помисли, че сцената сякаш е излязла от страниците на книжка със средновековни източни приказки.

Извъртя се и като внимаваше за ритъма на лодката, се обърна изцяло напред. От лявата й страна се намираше Европа, от дясната — Азия. Босфорът беше тясната разделителна ивица между двете огромни земни маси. Тук търговията е процъфтявала хилядолетия наред. Сградите и от двете й страни очевидно носеха печата на модерността — нашарени с радиоантени и сателитни телевизионни приемници — по оживените улици навсякъде наоколо бибипкаха клаксони, но Емили почувства, че Истанбул притежава нещо, което надхвърля границите на времето. Един град, побрал два континента, център на две велики империи, а сега — на Република Турция. Макар днес политическата столица да се нарича Анкара, Истанбул беше и завинаги щеше да си остане сърцето на Турция.

От лявата страна на полезрението й започна да се очертава силуетът на двореца Долмабахче — гледка, която не можеше да бъде по-различна от тази на великия дворец Топкапъ. Емили разгърна брошурката, която й бе дал продавачът на билети, решена да попие възможно повече основна информация, за да се подготви за предстоящото търсене.

Долмабахче е заел мястото на Топкапъ като имперска резиденция през 1856 година, когато султан Абдул Меджид пожелал да създаде на владетелите на империята дом, който да прилича на тези на европейските монарси. Желанията му са изпълнени с построяването на огромен комплекс, в който се смесват архитектурни стилове от цялата история на Европа: барок, неокласика, рококо — всичко, освен традиционната османска архитектура. Идентичността на Долмабахче като дворец на султаните е трябвало да се изяви чрез обзавеждането, а не чрез неговите стени.

Докато наблюдаваше как палатът се очертава все по-ясно пред очите й, Емили осъзна, че по някакъв странен начин наистина е постигнал желаното впечатление за европейски вид. Приличаше на странна смесица от Версай, Бъкингамския дворец и величествения дом на виден италиански благородник. Не можеше да не си помисли, че Майкъл щеше да го сметне за истински кошмар от архитектурна гледна точка — смесица от влияния, които не оставяха място за отличителен стил. Но определено беше впечатляващ. „Дори може да се каже «зашеметяващ»“ — помисли си Емили.

Отвътре, продължаваше брошурата й, Долмабахче е обзаведен според традиционното османско разделение на обществена част и харем, или покоите на семейството, което Емили бе видяла в Топкапъ. Но всичко в интериора е осъществено в огромен мащаб и така, че да кара посетителите да занемеят. Кристалното стълбище и централният полилей идеално демонстрират тази концепция. Наименованието на стълбището е поради факта че перилата му са изработени от солиден кристал „Бакара“, а полилеят, подарен на султана от кралица Виктория, от създаването си досега остава най-големият в света: тежи четири тона и половина и на него светят седемстотин и петдесет лампи. Всички предмети в двореца са позлатени, обсипани със скъпоценни камъни, щамповани или изрисувани, което ги прави безценни; всяка гледка е изумителна.

Емили не се изненада да прочете, че в Долмабахче се влиза само с група и екскурзовод. Не се допуска свободното обикаляне, с което се бе заела в Топкапъ.

„Добре че идвам, докато е затворено“ — помисли си. Да се изплъзне от лекция и да се промъкне в празен дворец, й се струваше не толкова проблематично, колкото да се изплъзне от група и да се крие от другите.

Дворецът също е музей, макар да е останал политическа сграда дори през управлението на новата държава Турция. Значимостта му за турската история е свързана основно с факта, че някога е бил резиденция на Мустафа Кемал Ататюрк, основател и пръв президент на модерна Турция, в края на живота му. Гражданите на Турция и турската държава боготворят основателя си по начин, който надхвърля всичко, което американците можеха да изпитват към Джордж Вашингтон и към бащите основатели. Стаята, в която е починал Ататюрк в Долмабахче, е превърната в паметник, светилище, и е едно от най-посещаваните места при обиколката на двореца.

За Емили обаче най-важно беше местоположението на палата. Късчето земя, което Абдул Меджид е избрал за новия си дворец, някога е било залив в Босфора. През миналия век десетилетия наред османските градинари го запълвали и го превърнали в императорска градина и убежище. Названието Долмабахче, „пълна градина“, поддържа жив спомена за стария му произход. Днес палатът се издига на този къс възстановена земя. Буквално „докосва водата“, която се плиска непосредствено до основите му.

Емили погледна нататък. Сега Долмабахче се намираше точно пред носа на корабчето. Нямаше съмнение, че е на правилното място.

Корабчето се приближаваше към пристанището и започваше да забавя ход. Емили пое по късото разстояние към стълбището, което щеше да я отведе до долната палуба, откъдето да слезе. Докато се обръщаше, погледът й се спря на по-широката долна палуба и се прикова върху двама мъже. Двама мъже, елегантно облечени в костюми. Единият държеше сакото си в ръка. Сиви костюми. Косата им беше спретнато подстригана. Изглеждаха почти еднакви. „Като клонинги“ — прозвуча в главата й гласът на Майкъл.

Кръвта й се смрази. Значи на летището не я е хванала параноя, а по-нататъшната й нервност не е била неоправдана: наистина я следяха. Това очевидно не бяха същите, които са разпитвали Майкъл — нямаше начин да са стигнали дотук за толкова кратко време — но положително бяха свързани с тях.

Съветът я следваше. Следеше я. В главата й един глас ненадейно изкрещя категорична команда: „Накарай ги да продължат да те следят“.

Емили направи бърза крачка назад с лудо биещо сърце и се отдръпна от полезрението им. Дали разбраха, че ги е видяла? Ако вярваха, че не подозира за присъствието им, това можеше да отложи сблъсъка.

Вече не чуваше рева на двигателите на ферибота, нито бъбренето на многобройните пътници. Чуваше единствено собствения си пулс да кънти в ушите й.

„Надолу по стълбите, слез от лодката и към палата. Надолу по стълбите, слез от лодката и към палата“ — застави се тя да си изрецитира наум стъпките, които я очакваха. Опитваше да се съсредоточи, но не съумяваше да се успокои.

Преглътна с усилие, пое си дълбоко въздух и стъпи на металното стълбище. Приковала поглед напред и леко надолу, се отправи директно към рампата на ферибота и оттам на сушата.

„Накарай ги да продължат да те следят — повтори си наум и се насили да продължи да върви напред. — Щом искат да вървят по петите ми, ще има какво да гонят.“