А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (60)

Глава 58

11:05 ч.

Емили бутна дървената врата, която се завъртя на добре смазаните си панти. Отвъд бялата стена на най-долния етаж с рафтове в библиотеката пред очите й се разкри съвсем различна сцена: дълга рампа, която се спускаше още по-надолу в недрата на сградата, тъмносиви каменни стени, светлина, която внезапно се превръщаше в трепкащо неоново синьо на флуоресцентни дълги лампи вместо в топлото сияние от вдлъбнати поставки от предназначените за посетители места зад гърба й. Нямаше никакви табели, никакви украси — само килими в кремаво и бледосиньо, които свършваха с метален обков точно пред вратата. Подът беше от гол бетон, вече белязан с дългите криволичещи линии на колелата на транспортните колички, които редовно минават по него.

Очевидно е вход към работещата подземна част на блестящата Библиотека Александрина. Запромъква се по коридора в комплекса от галерии и стаи, към които той водеше, и нямаше как да не изпита чувството, че точно тук се извършва истинската работа на водещия научен център на Средиземноморието.

Докато вървеше по главния коридор, от дясната й страна се появи първият вход към свързани помежду си поредици от стаи и кабинети. Предпазливо надникна в малката стая — искаше да се увери, че е празна, преди да мине през отворената врата и да предостави на някого възможност да я види. За щастие в стаята нямаше никого, както и в тази след нея, и Емили безпрепятствено продължи да слиза по наклонения надолу коридор. Подходящият за студио дизайн на помещенията в читалнята отгоре сега отстъпи място на стари метални рафтове, боядисани в индустриално зелено, каквото се срещаше по цял свят, превити под тежестта на книги и вестници, които бяха по-скоро натрупани, отколкото подредени върху тях.

От време на време обаче чуваше звуци на дейност, които й напомняха, че това е работно място и не е сама, колкото и пусти да изглеждаха много от кабинетите и стаите. Емили чу приглушени гласове от следващата стая до коридора и се постара да стъпва леко, докато минаваше оттам. Приближи лявото си око до прозорчето на вратата и съзря нещо, което й заприлича на обикновена работна среща — колеги, които преглеждаха документи и пишеха на блеснали компютърни терминали.

Преди някой да я зърне, тя дръпна глава и продължи нататък. При други обстоятелства нищо нямаше да й достави по-голямо удоволствие от професионална среща с хората, които видя, но сега не биваше да рискува. Тази част очевидно не бе за посетители и тя бе тук неканена. Всеки служител, който стриктно се придържаше към протокола, щеше да я изпрати до вратата в мига, в който влезеше, а тя не можеше да си позволи да я изгонят от тези помещения.

„Тук е отговорът — каза си Емили. — Светлина. Истина. Това, което трябва да намеря, каквото и да е то.“

Тя продължи по коридора и стигна до края, като оглеждаше повърхности, врати, рафтове и всичко, което успяваше да забележи, в търсене на някакъв знак за целта си.

Тук обаче почти всички врати бяха само номерирани или нямаха дори и номера. Имаше обаче и такива с табели, които започваха с „доктор“ или „професор“. Емили изпита известна утеха от факта, че международният език на учените в Египет е английският. Паметта й я върна към един следобед в детството, когато седеше в кабинета по френски в гимназията в Лоугън, Охайо, а учителката й гордо бе настояла пред учениците си, че световният език е френски, истинският, буквален „лингва франка“ по цял свят. Тогава успя да ги убеди и Емили продължи да изучава езика години наред. Но светът очевидно се бе променил.

Коридорът свърши с рязък завой надясно, където започна друг. Емили продължи да слиза във все по-слабо осветената подземна част на библиотеката. В този коридор имаше още кабинети, а той се разделяше на три други, по-къси коридори наляво. Системата образуваше мрежа от разклонени коридори, свързани като огромна обърната обратно буква Е. Чуеше ли звук, Емили се сгушваше зад ъгъла на някой рафт или се шмугваше в най-близката празна стая, но продължаваше бавно да се движи, напрягаше очи, за да огледа комплекса, и избягваше обхвата на учудващо малкото охранителни камери в подземната част.

„Под пясъка, светлина.“ Очевидно всяка светлина, която откриеше тук, нямаше да идва от слънцето, а освен това не вярваше, че ужасните флуоресцентни лампи, които трепкаха над нея, са достатъчни, за да й дадат озаряващото откритие, което търсеше. „Трябва да е символ или изображение. Фигура вместо обстоятелство. Кое символизира светлината?“

Колкото повече напредваше, толкова по-стари изглеждаха стените около нея. Отначало бяха бетонни, но сега… от камък ли бяха? Ако не, тухлите се доближаваха значително до камъка. Ръбовете на всяка от дългите правоъгълни плочи изглеждаха остарели, леко захабени.

„Възможно ли е да са построили всичко това върху останките от по-стара сграда?“

Емили се сети, че египетското правителство е искало да построи библиотеката възможно по-близо до мястото на старата библиотека. Египет е територия, в която всяка лопата, забита в земята, изважда на бял свят поне един артефакт. Напълно е възможно не всяка стена тук долу, в недрата на новия комплекс, да е толкова скорошна, колкото тези горе.

Тя зави и се озова на мястото, където се срещаха три странични коридора. Тук рафтовете бяха предимно празни и разкриваха повече от стените отзад. Емили измина краткото разстояние. Всички лампи в тази част бяха угасени, но докато очите й продължаваха да се приспособяват, забеляза графитите по камъка. Стените бяха покрити с надраскани думи и планове. Не нарисувани. Надраскани.

„Надраскани.“

Пулсът на Емили се ускори. И двата досегашни знака, които получи, бяха надраскани — в дървената преграда на църквата на Университетския колеж в Оксфорд и на вратата на читалнята отгоре. За първи път, откакто влезе в подземното ниво, изпита чувството, че може би напредва.

Очите й пребродиха драскулките по стените. Повечето бяха на арабски, но някои бяха на някаква писменост, основана на латинския, която тя не разпозна докрай. Все пак разбра, че повечето са имена. Имена на хора.

Също толкова бързо, колкото бяха дошли, идеите за великата древност изчезнаха и Емили се усмихна, осъзнала какво вижда. Мислите й се върнаха към Уилис Хол в колежа „Карлтън“, където преди години като студентка последна година с приятели бяха уважили стара и достойна традиция на учебното заведение. Късно през една майска нощ, като работеха на тъмно, за да не привлекат вниманието на вездесъщите патрули в колежа, се изкачиха тайно по кулата от жълти тухли, въоръжени с химикалки, и написаха имената си на старите и общо взето рядко виждани от хора стени. Добавиха драскулките си към стотиците други, които вече бяха там — останки от дългогодишната история на колежа. Беше нещо като ритуал на прехода: да оставиш знака си върху камъка на колежа, преди да се отправиш към очакващото те след завършването. Запреглежда десетките имена, надраскани в камъка на подземния коридор, и осъзна, че трябва да е еквивалентна традиция на египетските строители: да издълбаят имената си в историята, в сградата, която са създали със собствените си ръце, но в която навярно никога повече нямаше да влязат.

Емили пристъпи още по-напред в малкия коридор и се озова пред врата. На нея нямаше никакво име и беше заключена. Два пъти опита бравата, като я натискаше с нарастваща сила, но тя не помръдна. Изпита отчаяние, което я изненада. „Ами ако това, което търся, е тук, а аз не мога да стигна до него?“ Списъкът с имена, издълбани в стената, колкото и несвързани да бяха помежду си, бе увеличил нивото на адреналина й и чувството за очакване. Вратата обаче не поддаваше.

Направи още няколко крачки напред, стигна до края на малка ниша и се обърна, за да може, докато върви обратно, да гледа отсрещната стена. Срещу първата врата имаше втора. На нея също нямаше нито номер, нито табелка с име.

И тогава ги видя. Наскоро надраскани в камъка малки и груби букви на английски. Една-едничка дума.

СВЕТЛИНА

„И така, все пак няма да ми се наложи да дешифрирам знак“ — помисли си Емили. Светлината, която търсеше, беше малко по-… очевидна. Прикова взор в думата, сякаш, ако я погледнеше достатъчно напрегнато, щеше да я накара да й разкрие някаква тайна.

„Това е мястото — помисли си — и тази е вратата.“ Сведе поглед към дървената врата пред себе си и докато го правеше, почувства как кожата й изстива.

Сега вратата беше отворена. В рамката й стоеше мъж с прикрита зад черна брада тъмна кожа и черни очи, приковани право в Емили.