Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lost Library, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Христова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Автор: A. M. Дийн
Заглавие: Изчезналата библиотека
Преводач: Мариана Христова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Английска
Печатница: ФолиАрт
Редактор: Велислава Вълканова
Художник: Тони Ганчев
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-619-164-077-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/424
История
- — Добавяне
Глава 69
12:45 ч.
Ситуация, чиито измерения бяха толкова огромни и всеобхватни, та нямаше накъде да се разширят повече, току-що се беше разгърнала.
— Пазителят ли? Холмстранд ме е обучавал да го наследя?
— Вие сте тази, която избра — потвърди Атанасий. — Разбира се, не възнамерявахме да ви въведем в ролята ви по такъв… драматичен начин. Или толкова внезапно. Но когато Съветът започна нападението си, трябваше да ускорим привеждането на намеренията на Пазителя в действие.
Емили продължаваше да се опитва да осмисли казаното от Атанасий.
— Но защо не вие? — попита тя искрено. — Вие вече сте били подготвян за Помощник-пазител и очевидно знаете много повече от мен. Защо не са ви направили Пазител и не са ви оставили вие да обучите нов Помощник?
— Наясно съм колко е трудно за разбиране — отговори Атанасий кротко, почти утешително, — но има ред и причина да действаме така. Моят опит, моите умения — те бяха подготвяни за специфична роля. Тази роля е важна и действена, но и поддържаща. Пазителят е видял у вас нещо различно, нещо, което е сметнал за важно — жизненоважно за роля, която не е поддържаща, а водеща. Нещо, което е надделяло над липсата ви на опит. Човек винаги може да придобие опит и да научи това, което не знае. Но Пазителят ви имаше доверие и е открил у вас черти на характера, които смяташе за жизненоважни за ролята.
През по-голямата част от академичния си живот Емили бе копняла за признание — признание, че е интелигентна, творческа, авторитетна натура. Но да чуе подобни възхвали за характера си в този момент, я изпълни с ужас. Не беше сигурна, че някога ще съумее да оправдае възложените й очаквания, и виждаше, че в случай на провал залогът ще е много по-голям от лоша рецензия в научно списание или лошо оценяване на работата й със студентите.
Същевременно интелектуалната й жилка продължаваше да изпитва неудобство от подробностите, разкрити й от Атанасий, подробностите за историята на библиотеката и операциите на Обществото. Очевидно Библиотекарите имаха могъщ враг, но Емили не беше в състояние да се отърси от чувството, че работата им е представлявала почти цензура, че са размили границите между „споделяне на информация“ и непосредствено манипулиране на световните събития по начин, не съвсем различен от този на настоящите заговори на Съвета, заговора срещу президента. Струваше й се, че в морално отношение се е озовала между тъмен облак и друг облак, по-светъл, но все пак сив.
„Правилно ли е подобно действие? Към каква точно група ме канят да се присъединя? Да оглавявам?“
Беше наясно, че не може да се отдръпне от задачата, поставена й от Арно Холмстранд. Това, което рискуваха да загубят завинаги, просто беше прекалено ценно. Предметът на грижата на Обществото нямаше равен в историята на човечеството. Ако измеренията му наистина бяха толкова огромни и подробни, колкото ги описваше Атанасий, дори и днес представляваше ресурс, който нямаше как да се сравнява с никой друг. Просто не можеха да го загубят. Трябваше да се примири със смразяващата мисъл, че Съветът ще тръгне по петите й.
Емили премина с обичайната си бързина от приемането на дадена ситуация към твърда решителност. Имаше работа за вършене, все едно дали бе молила за нея, или не. Реши да изпробва куража си и своята сърцатост.
— Как очаквате да я намеря? — попита тя, нарушавайки инертната тишина, увиснала помежду им.
Атанасий погледна към нея. Сърцето му, натъжено от разказа за последното развитие в историята на библиотеката, набра нова решителност от смелостта на жената.
— Като продължите по същия начин, по който действахте досега. Като следвате напътствията, оставени ви от Пазителя.
Емили се поколеба.
— Успях да стигна дотук, защото Арно ми остави две писма и поредица от нишки в Америка, които ме отведоха до драскотини, които по някакъв начин бе успял да остави в Англия и тук, в Александрия. Но нишката, която ме доведе при вас, беше последната. Оттук нататък вече не разполагам с нищо.
Атанасий стана от стола си.
— Не е точно така.
Отново отиде до шкафа с документи, от който бе извадил писмото на Арно с инструкциите да очаква пристигането на Емили. Взе плик и й го подаде.
— Бих ви посъветвал да продължите да следвате указанията на Пазителя.
Емили погледна към плика в ръцете си.
— Пристигна заедно с писмото до мен — уточни Атанасий. — Пазителят открай време мислеше две стъпки напред.
На плика Емили видя същото кафяво мастило и същия почерк като на предишните писма на Арно, четливо написана проста фраза: „За д-р Емили Уес — да й се предаде при нейното пристигане“. Очевидно Холмстранд е бил по-уверен от самата нея, че ще успее да стигне дотук.
Тя обърна плика и го скъса. Вътре имаше един-единствен сгънат лист с два реда, които тя прочете на глас:
Между два континента: царският дом,
докосващ водата.
— Нашият Пазител открай време е човек, който обича да кара хората да мислят — обади се Атанасий и ъгълчетата на устните му се извиха в суховата усмивка.
За първи път от началото на разговора Емили на свой ред се усмихна на събеседника си с чувство на знание и увереност.
— Може и така да е — съгласи се тя, — но този път не ми се налага. Арно със сигурност е знаел, че за мен отговорът ще е очевиден, още повече след разговора ни.
Атанасий не каза нищо. Чакаше. Емили стана и започна въодушевено да кръстосва малкия кабинет, докато обясняваше какво означава загадъчното съобщение на Холмстранд.
— Има само един град, в който царският дворец лежи между два континента, и това е град, за който току-що ми казахте, че е част от миналото на библиотеката. Константинопол — днешният Истанбул. Градът се намира на малка издатина, къс земя в Босфора, непосредствено между масивите на Европа и Азия. Точно поради тази причина от самото му основаване постоянно го връхлитат земетресения.
Емили бе посещавала Истанбул два пъти като студентка и го помнеше добре.
Ненадейно спря да крачи напред-назад, обърна се и застана лице в лице с Атанасий.
— И знам какво точно е имал предвид под „царският дом“.