А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (48)

Глава 46

Оксфорд — 18:00 ч. по Гринуич

Емили се бе обадила на професор Уекслър, докато излизаше от Университетския колеж и пътуваше през града с максимална бързина. След като узна за откритието й, в гласа му прозвуча въодушевление, силно също като нейното. Когато пристигна, Уекслър отвори вратата със замах.

— Влизай, влизай.

Емили влезе във викторианската къща и прегърна домакина си. Благоприличието отстъпи на заден план пред новопоявилата се у нея енергия.

— Събувай се — нареди Уекслър. — Мадам няма да допусне да цапаш подовете й.

Въпреки цялата значимост на откритията от днешния ден, някои правила на учтивостта трябваше да се спазват.

Емили се подчини, изрита мокасините от краката си и последва Уекслър по чорапи в елегантно обзаведената му дневна.

Уекслър изглеждаше по детски въодушевен. Изпълни полупоклон към жената, седнала царствено на дивана.

— Емили Уес, това е прекрасната ми съпруга, госпожа професор Уекслър.

Жената на Уекслър стана от мястото си и сърдечно прегърна Емили.

— Не му обръщай внимание — усмихна се тя. — Казвай ми Елизабет. Много се радвам да се запознаем след всички тези години.

Емили отвърна на усмивката й, а Елизабет Уекслър продължи:

— Питър често те споменава, днес повече от всякога.

Говореше като жена, която добре познава енергичността на съпруга си.

— Моля те, Емили, чувствай се като у дома си. Ще отида да нагледам печката, докато вие двамата се настаните.

Тя се отправи към вратата, а Уекслър зае мястото на домакинята вече с питиета в ръка.

— Заповядайте, госпожице Уес. И седнете.

Емили прие чашата и се подчини. Докато сядаше, забеляза, че мебелите в дома на професора са в много по-добър стил и състояние от тези в кабинета му. Усещането му как трябва да изглежда един учен означаваше заучен вид на раздърпан и разсеян учен. У дома обаче можеше да се откаже от тези преструвки.

— Откакто се обади, не мога да мисля за нищо друго — каза Уекслър, все още прав, и закрачи из стаята. Отиде до масичка за кафе и вдигна изтъркана книга. — Докато чаках, се опитвах да се разсея, като си опресня знанията за Александрия и библиотеката, но е трудно да запазя съсредоточен такъв стар ум като моя.

Остави книгата и седна срещу Емили. После я погледна с очакване.

Тя мълчаливо извади телефона от якето си, превключи на екран и го подаде на професора. Уекслър впи напрегнат поглед в изображението.

— Удивително. Невероятно!

Пръстите на Емили стиснаха по-здраво чашата.

— Слушай, ако ми кажеш, че вече си разбрал какво означава…

Гласът й прозвуча полушеговито-полупредизвикателно. Откакто откри съобщението, не бе спряла да мисли за него. Уекслър го бе видял преди не повече от двайсет секунди.

— Мили боже, не — побърза да я успокои професорът. — Идея нямам какво означава. Още не. Но е просто невероятно, че е било там, не мислиш ли? Че го намери! Как сред всичките хитрувания и уловки наистина е имало нещо.

Погледна към нея, вдигна чашата си с драматичен жест и отпи голяма тържествена глътка, последвана от рязко поемане на дъх, когато уискито опари гърлото му. После се отпусна обратно на стола си и остави въодушевлението на мига да се превърне във фокусирано внимание.

— Имаш ли… имаш ли някакви идеи какво може да означава? — попита той.

— На този етап само няколко наблюдения.

Емили се поизправи на мястото си в аналитична поза.

— Първото, което ми направи впечатление, е, че съобщението беше във вид на дърво, а не на камък или боя. И е било надраскано, а не гравирано. Наскоро.

Последните думи имаха особено значение и за двамата. Символ, нарисуван неотдавна, беше интересна добавка към идеята да се прикрие нещо много старо.

— Значи става въпрос за ново съобщение, а не за историческа резба — отбеляза Уекслър. Очите му останаха приковани в екранчето на блекбърито.

— Така ми се струва. Драскотините изглеждат пресни. Посланието не е избледняло дотам, че почти да се слее с полираната повърхност, както другите резби. Още повече думите сякаш бяха надраскани на дървото с… не знам… някаква пръчка, нещо с груб метален връх. Все едно са надраскани набързо, с какъвто инструмент е имало подръка.

Емили замлъкна, за да даде възможност на Уекслър да обработи наблюденията й. Но това не беше последното странно обстоятелство, свързано с откритието й.

— Второто нещо, което ми се наби в очи — продължи тя, — е езикът. Съобщението е на английски, докато почти всички други надписи в църквата са на латински.

— Това ми направи впечатление и на мен — съгласи се Уекслър, все така загледан в снимката.

— И двата факта подсказват, че посланието е скорошно — бих казала, съвсем скорошно. Тези драскотини може да са били направени вчера или миналата седмица. Със сигурност не са част от древна поредица от нишки към загадката.

— Това означава, че не е възможно да ги е направил самият Холмстранд — отбеляза Уекслър. — Поне не физически — освен ако не е можел да изчезне от колежа ти и да се телепортира от другата страна на океана за толкова кратко време. Не ми се струва много вероятно. Вероятно някой му е помогнал.

Емили се замисли какво означават думите на Уекслър. Несъмнено имаше улики, оставени така, че да ги открие, и несъмнено зад тях стоеше Арно. Но не е действал сам.

— Значи преди смъртта на Холмстранд някой му е помогнал да остави съобщението. Нещо ново, оставено там поради някаква причина.

За един дълъг миг Уекслър остана замислен над думите на Емили. Когато проговори, сякаш продължи собствените й мисли:

— Поради някаква причина и за един човек.

Емили не разбра веднага. Уекслър отмести поглед от телефона и го прикова в лицето на някогашната си студентка.

— Оставено за вас, госпожице Уес — уточни той и й подаде обратно телефона. — Тази малка улика е била скрита, местоположението й разпръснато в поредица от писма, предназначени за вас. Написано е на английски, който, колкото и чудесно да владеете други езици, е вашият език — или поне осакатеният му американски вариант е вашият език.

Той просто не можеше да подмине възможността за приятелско заяждане. Но иначе говореше сериозно и продължи:

— Освен това започва с фраза на Птолемей, който, както съм убеден, не е необходимо да ти напомням, беше тема на твое минало изследване.

Сега тонът му стана по-категоричен:

— Не знам колко букви трябва да подреди човек, преди да разбере, че става дума за азбука, но тук имаме А, Б и В и всички те сочат в една посока. Това не е някакъв общ принцип. Това е съобщение, оставено с една-единствена цел: да бъде открито от доктор Емили Уес.

Сега бе ред на Емили да впери поглед в малкия екран на телефона. Докато професорът говореше, тя мълчаливо се взираше в изображението. Пръстът й натисна слайдър от едната страна на клавиатурата и на екрана се заредиха една след друга трите снимки.

— Това хвърля съвсем различна светлина върху нещата — продължи Уекслър. — Кайл беше прав: уликите са замислени с тайно значение, скрито под нещо по-очевидно. Значението е насочено към теб, Емили. Холмстранд трябва да ги е замислил така, че ти да откриеш в тях смисъл, който да не е очевиден за другите.

Емили се откъсна от мълчаливото си наблюдение и погледна към Уекслър.

— Ако си прав, тогава и тази нова улика трябва да ми каже нещо. И така, какво да правим с всичко това?

Уекслър изглеждаше доволен, че Емили е съгласна с преценката му за ситуацията и продължава да говори за „нас“ въпреки внезапното персонализиране на събитията от изминалия ден.

Последва продължително мълчание, докато двамата учени се опитваха да намерят отговора.

— Наследството на Птолемей — най-после се обади Емили — е именно това, което търсим. Самата Александрийска библиотека. Основана е от първия Птолемей и разширена от синовете му.

— Точно така — съгласи се професорът. Отпи голяма глътка от чашата си, все още приковал поглед в книгите. — Но разбира се, не е възможно уликата да означава това.

Емили вдигна въпросителен поглед към Уекслър, защото разбра, че по-възрастният професор има някаква идея.

Той се обърна с лице към нея, внезапно превърнал се в преподавател пред ученичката си.

— Има две основателни причини, поради които „наследството на Птолемей“ не може да се отнася за древната Александрийска библиотека. Първо, вече ни е известно, че търсим изчезналата библиотека, така че от улика, чието кодирано послание е „Намери древната библиотека“, няма особена полза. Дори ако Арно е смятал, че си достатъчно тъпа все още да си объркана по тази точка да ти каже да намериш библиотеката, не ти подсказва как.

Емили си позволи да се разсмее на логиката на професора, както и на шеговито-снизходителния му тон. Склонността да гълчат човек като малък ученик очевидно така и не изчезваше, независимо колко степени бе придобил впоследствие въпросният ученик.

— Второ — продължи Уекслър, — думата „наследство“. Наследството не е нещо, което е изчезнало; то е нещо, което е останало и се е предавало. Нещо достъпно.

Емили схвана в каква посока се движат мислите на някогашния й наставник.

— Разбира се. Когато говорим за наследството на политик, имаме предвид това, което е останало след него. Това, с което разполагаме сега благодарение на работата му, на живота му.

— Точно така. „Наследството на Птолемей“ не би трябвало да те насочва към нещо изчезнало, а към нещо, което притежаваме. Нещо, което съществува днес и което можем да проследим до древния цар.

Уекслър стана и отиде до рафт с книги на отсрещната страна на стаята, като продължаваше мисълта си:

— Което ме води до една интересна идея, скъпа моя.

Огледа внимателно редиците с книги, търсеше конкретно заглавие. Намери го, почука с пръст по него, свали го от рафта и запрелиства страниците, без да спира да говори:

— Работата на Птолемей е била неговата библиотека, а наследството на Птолемей е библиотеката му. Донякъде.

Емили напрегнато го слушаше в опит да проумее накъде водят заключенията на Уекслър.

— Може да търсиш нещо старо, нещо скрито, но за да те заведе дотам, професор Холмстранд те насочва към нещо ново. Нещо очевидно.

Уекслър се върна при Емили, обърна отворената книга към нея и протегна ръка.

Емили взе книгата. Беше отворена на цветна фотография на огромна модерна сграда, кръгла, с драматичен наклон на покрива, който се спускаше към морето на края на оживен египетски метрополис.

— Доктор Уес — оповести Уекслър, — позволете ми да ви запозная с наследството на Птолемей: Александрийската библиотека. Новата Александрийска библиотека, открита от египетското правителство през две хиляди и втора година. Залагам пет към едно, че в последното ви съобщение става въпрос точно за нея.

Великолепната сграда се взираше в Емили от отворената книга, а модерните й линии и впечатляващи контури се отразяваха в очите й. Между новата библиотека и античната й предшественичка не съществуваше пряка връзка, но тази сграда бе построена в традицията на оригиналния проект — грандиозен паметник на царственото й египетско минало, ознаменувало брега на Александрия със сграда, която не приличаше на никоя друга по света.

Докато попиваше образа, Емили почувства, че това е сграда, която се налага да види на живо.