А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (82)

Глава 80

18:30 ч.

Емили се обърна и се запъти обратно към главната порта. Всяка стъпка я караше да изпитва все по-нарастваща увереност, че дворецът Топкапъ не може да е „царският дом“, към който я насочваше подсказката на Арно. Това беше турският вариант на уловката на Холмстранд, която я заблуди да претърси руините на Университетската църква „Света Богородица“ в Оксфорд: очевидното решение, целящо да отклони от пътя преследвачите, които можеше да са намерили нишката, която Емили сега притискаше към гърдите си. Тук заблудата беше на две нива: първо, не насочваше към първия царски дворец, който мнозина биха свързали с Константинопол — този на византийските императори — а към резиденцията на султаните. Но имаше и втори пласт на заблуда.

Царският дом, докосващ водата. Това трябваше да сочи нанякъде другаде. Трябваше да има и втори дворец. Емили вече разбираше защо Арно е трябвало да замаскира подсказките си, но фактът, че се налагаше да разгадае поредния пъзел, си оставаше.

Зад плексигласовия прозорец на будката за билети седеше млад мъж и се оглеждаше за посетители. Емили остана с впечатлението, че вижда служител, изпълнен с желание да угоди на туристите. Това щеше да й помогне в странния диалог, който бе наясно, че й предстои.

— Извинете, имам въпрос — изтърси тя още преди да е стигнала до прозореца.

— Да? Как мога да ви помогна? — изправи се на стола си младият мъж и незабавно се появи неговата професионална усмивка. Първоначалната преценка на Емили се оказа правилна.

— Това не е дворецът, който търся.

Колкото и да се опитваше да е любезен, на лицето на мъжа се изписа объркване. Английският не му беше роден език, но и да беше, думите на Емили пак щяха да го изненадат.

— Извинете?

— Съжалявам. Мисля, че трябваше да отида в друг царски дворец. Този не отговаря на… — запъна се тя — … на описанието, което ми дадоха. Аз съм само една глупава туристка. Простете ми! — опита се да призове обратно дружелюбната усмивка на служителя. Трябваше да заложи на невинното объркване, вместо на очевидното напрежение — така беше по-вероятно разговорът да й донесе полза, при това по-бързо. — В Истанбул има ли и други султански резиденции?

— Две са — отвърна колебливо служителят в музея. — Илдъз и Долмабахче. Но този е най-прочутият.

Очевидно се гордееше с Топкапъ и гърдите му леко се изпъчиха.

— Къде се намират другите? — попита Емили. — Някой от тях разположен ли е близо до водата?

— Илдъз се намира в града — гласеше отговорът. — Но Долмабахче е на морския бряг.

Емили попи вълшебните думи с цялото си същество.

— Той също е важен дворец — продължи екскурзоводът, благоволил да го спомене с почит, макар и по-малка от тази, която хранеше към своя Топкапъ. — Там е живял Ататюрк. Долмабахче е много важен за турската история.

— Как мога да стигна дотам?

— Можете да отидете с кола или с автобус, но с корабче е много по-бързо. Хванете го от „Еминьоню“, долу под хълма.

Подаде й малка брошура за двореца Долмабахче и разписанието на ферибота от плота до стола си.

— Благодаря, чудесно е — усмихна се Емили с благодарност на младия мъж.

— Но — добави той — ще се наложи да почакате до утре. Тук е отворено до седем, а Долмабахче само до пет, така че днес вече са затворили.

Скоростта, с която настроението на Емили се превърна от въодушевено в отчаяно, беше удивителна. Сутринта на следващия ден й се струваше невъзможно далеч. Наистина мислеше това, което каза на Майкъл: беше готова да остане далеч от него не повече от ден.

Младият мъж, изглежда, почувства разочарованието й.

— Освен ако — продължи той — не се интересувате от френско-турските отношения.

Емили погледна към него.

— Моля?

— Тази вечер в Долмабахче ще се състои лекция за отношенията между Франция и Турция през миналия век. Говорителят е френски политик… — взе от бюрото си флаер и погледна името. — Жан-Марк Льотрук.

Подаде й флаера.

— Лекцията започва в седем. Ако хванете последния кораб, вероятно ще успеете.

Емили го погледна с безкрайна благодарност. Ако не беше стената от плексиглас, която ги разделяше, щеше да посегне да го прегърне.

Емили Уес не изпитваше и най-малък интерес към френско-турските отношения, но тази вечер бе готова да направи изключение. Беше склонна да стори всичко, което можеше да я вкара в двореца. В правилния дворец.

Взе брошурите, подаде на служителя няколко банкноти като благодарност за услугите му, и се отправи към морето.