А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (73)

Глава 71

Истанбул — 16:55 ч. местно време (по Гринуич +2)

Колелата на самолета на Емили докоснаха земята на летище „Ататюрк“ в Истанбул в 16:55 часа. Краткият полет мина безпрепятствено, но съзнанието на Емили бе прекалено ангажирано, за да остави място за страхопочитанието, което изпитваше по време на полета си от Англия. Сега мислите й бяха залети от информацията, която получи от Атанасий в подземията на Библиотека Александрина.

Когато разбра, че Арно Холмстранд й е оставил още едно писмо, още една нишка, при това нишка, която можеше да разгадае, усети прилив на адреналин. Истанбул, съвременното ислямско и светско лице на древния християнски Константинопол, бе логичен избор на всяко ниво. В него имаше царски дворец, кацнал на късче земя, сгушено между два континента. Градът имаше дълго интелектуално минало и Антун бе потвърдил, че то е изиграло своята роля в древната история на библиотеката. Също като Александрия, и Истанбул беше царски град, наречен на основателя си — египетският метрополис носеше името на Александър Велики, а Константинопол — на Константин, наричан „Константин Велики“. Паралелите бяха на всяка крачка. Емили бе наясно, че именно Истанбул е мястото, на което трябва да отиде.

Атанасий й помогна да организира полета, макар че нямаха почти никакво време. За втори път през последните двайсет и четири часа Емили успя да мине от самата мисъл за пътуване през купуването на билети, чекирането и излитането само за няколко часа. Понякога интернет наистина е доста полезен.

Освен това Атанасий й бе уредил местен шофьор, който да я вземе от летището, вместо да я остави да се бори с прочутите с лоша слава таксиметрови шофьори на Истанбул, които имаха навика да ограбват туристите, като ги прекарват по най-дългия възможен маршрут между две точки. В град, чиито улици се виеха покрай хълмове и пещери в удивителен лабиринт, беше лесно да заблудиш един новодошъл. Атанасий и Емили бяха единодушни, че времето е от жизнено значение и не могат да го пилеят в излишно разтакаване.

— Шофьорът е приятел — каза й Атанасий. — Ще ви чака при лимузините. Търсете табелка с моето име.

С това разговорът приключи и двамата се разделиха без повече приказки. Емили усещаше, че помежду им се е породила близост, но благодарение на суровите обстоятелства, в които се намираха, отношенията им си останаха делови.

Сега, на седемстотин мили от Александрия, Емили слезе по рампата и влезе в терминала на международното летище „Ататюрк“. Самолетът й бе кацнал в края на работния ден и летището жужеше от дейност.

Емили преметна малката си чанта през рамо, огледа табелите за надписи на английски — бяха отбелязани с жълто — и се отправи към паспортния контрол и изхода. Процедурата мина по-гладко, отколкото очакваше, и след броени минути излезе от другата страна на остъклените коридори на митницата. На паспорта й стояха току-що отпечатаните подробности за влизането й в Турция, включително и стикер за виза, който приличаше на пищен турски килим. Следващата й стъпка беше до най-близкото обменно бюро, за да се снабди с щедро количество турски лири за предстоящия ден. Атанасий я бе предупредил, че в Турция дребните търговци не приемат нищо друго освен пари в брой.

Скоро в ръката й се появи задоволително дебел куп смачкани банкноти и Емили включи блекбърито си, за да се обади на Майкъл. Откакто излетя от Англия, нямаше възможност да говори с него и от нейна гледна точка през този период целият свят се бе променил. Беше длъжна да съобщи новините на Майкъл, а освен това познатият му глас щеше да й подейства успокояващо.

Телефонът иззвъня няколко пъти, без да се свърже, и Емили инстинктивно почувства, че нещо не е наред. Рядко се случваше да не й вдигне след първите позвънявания. Изписаното на екрана име на обаждащия се винаги съобщаваше на Майкъл кой го търси и макар той грижливо да подбираше обажданията си, нейният номер винаги получаваше отговор. Почти не се бе случвало да й вдигне по-късно от второто позвъняване, още от първото й обаждане, когато за първи път го покани на среща. Тогава наруши обичая и сама направи тази стъпка, но Майкъл се забави и вдигна чак на третия звън. По-късно Емили призна, че едва не е загубила смелост и е била на път да затвори. Това трето иззвъняване едва не им бе струвало връзката и Майкъл никога не бе забравил символизма му.

Сега Емили погледна часовника си, а телефонът иззвъня за четвърти път. После за пети. „Тук часът е пет следобед…“ Отброи осем часа назад на пръстите си. „Това означава, че в Чикаго е девет сутринта. Трябва да е буден.“ Опита да си спомни обичайната програма на Майкъл за петък сутринта. Обикновено тръгваше за офиса поне час по-късно. Беше ли забравила някаква дейност, която да го задържи далеч от телефона?

Преди да продължи с тези мисли, чу:

— Ало? — отговори Майкъл. Гласът му звучеше слабо поради далечната връзка.

— Аз съм — каза Емили и усети облекчението и щастието в гласа си.

— Ем! — чу ясно от другия край на линията и тревогите й се стопиха.

— Толкова се радвам, че те намирам! — възкликна тя. — Няма да повярваш какво се случи от разговора ни в Оксфорд досега.

Последва кратка пауза.

— Къде си? — попита Майкъл.

— В Истанбул.

— В Турция ли? Нали щеше да ходиш в Египет!

— Щях. Ходих. Повярвай ми, Майк, бях там. Но това само ме насочи насам.

Разказа му за събитията от изминалия ден — търсенето на сградата в Александрия, как намери знака, за разговора с Атанасий. Разказа му за библиотеката, за Обществото, за Съвета, за промените в историята такава, каквато я познаваше, предизвикана от новите факти. Разказа му за последната подсказка на Арно, за последния си билет и за последния си полет. Каза му и за ролята, която очевидно й бяха отредили. Говореше, а по гърба й пълзяха тръпки на страх, но излагаше фактите ясно и смело. Докато изричаше думите, осъзнаваше колко забързан е станал животът й през последните четирийсет и осем часа. Някак си бе успяла да стъпи на три континента само през последния ден.

Продължи да посвещава годеника си в подробностите, докато вървеше по дългите коридори на летището към местата на такситата и лимузините. В края на ентусиазирания си разказ все пак млъкна, за да си поеме въздух.

Майкъл не продума прекалено дълго. Обикновено не беше от мълчаливите. Предишната тревога на Емили бързо се върна и тя осъзна, че Майкъл не е изрекъл нито дума за странното й приемане в редиците на организацията, не каза нищо дори докато тя говореше за Съвета или за странната роля, която очевидно й бяха отредили да играе в Обществото. Просто мълчеше.

— Майк, какво има? — попита го най-накрая.

Последва друга продължителна пауза, преди той най-после да отговори:

— Емили, кабинетът ти в „Карлтън“. Ограбен е. Къщата ти също. От полицията ми се обадиха преди пет или шест часа, посред нощ, докато се опитваха да те намерят. Някой е влязъл с взлом и на двете места и е обърнал всичко с главата надолу. Изпразнени рафтове, обърнати чекмеджета. Изглежда, няма нищо невредимо.

Емили забави крачка. Разкритието на Майкъл незабавно я обезкуражи и временното й въодушевление ненадейно свърши, защото тези новини променяха вида и усещането на всичко, което някога бе учила.

Осъзна, че не казва нищо, и зададе първия въпрос, който й хрумна.

— Знаят ли кой го е направил?

В главата й се завъртяха мисли за Съвета, за безжалостния му лидер, за хората на негово разположение.

— Не. Но… — започна той и млъкна.

— Майк, какво има? Кажи ми.

Очевидно нещо го тревожеше. Сега Емили почти бе спряла.

Думите, които чу, я накараха да се закове на място.

— Ем, тези хора… Те дойдоха за мен.