А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (109)

Глава 107

07:00 ч. по Гринуич

Емили вървеше по Алфред стрийт. Слънцето започваше да се издига на хоризонта на Оксфорд и тя знаеше, че ако остане на открито, е изложена на опасност. Съветът щеше да я намери. Можеше да си представи как в същия миг изливат цялата си енергия в тази задача. Трябваше да отиде на сигурно място, някъде, където да седне и да помисли, да измисли как да получи достъп до мрежата на библиотеката, за която Атанасий беше толкова сигурен, че е възможно да бъде достигната отвсякъде.

Тя зави и излезе на Беър Лейн, като внимаваше да се придържа най-близо до бордюра. На няколко метра по-напред се намираше входът към нейната стара алма-матер. В обградения със стени кампус на колежа „Ориел“ щеше да е по-малко видима, отколкото където и да било другаде, а и колежът разполагаше с библиотека с двайсет и четири часово работно време, където щеше да се заеме със задачата да открие това, което Атанасий бе нарекъл неин „вход“.

След няколко минути се беше сгушила в един от еркерите на библиотеката на „Ориел“. На входа работеше същият възрастен портиер, заемал длъжността от дните й като специализантка. Явно пазеше хубави спомени за нея и я пусна, като я поздрави приятелски. Малкото бюро между тесните лавици й позволяваше уединение, а компютърният терминал й предоставяше достъп до интернет. Все отнякъде трябваше да се залови с търсенето.

Започна със следване на малкото нишки, които можеше да извлече от подробностите в текстовия файл на Антун в пратката. Беше споменал за развитието на интернет, известен в най-ранните си дни като APRANET и разработен от правителствената Мрежа на агенции за проекти на съвременни изследвания. Стори й се разумна отправна точка. За съжаление агенцията, която постоянно променяше имената си от ARPA на DARPA и обратно — в зависимост дали правителството искаше да подчертае потенциала й за отбрана — не й помогна особено в търсенето. Отвори различни уебсайтове за историята на проекта през 60-те години на XX век и научи малко повече за технологията за обмяна на пакети, която бяха разработили — гръбнакът на съвременните мрежи е данни, който позволяваше безпрепятственото прехвърляне на материали през безброй клонове от вътрешно свързани вериги, вместо само по една верига между две машини. Това ли беше ключовият елемент на технологична мъдрост, която Обществото е „споделило“ преди толкова векове, ускорила създаването на мрежите, които сега доминираха в информационната епоха?

Нямаше откъде да разбере, но и бездруго не й беше от полза. Това, от което се нуждаеше сега, беше не просто повече история, а нещо, което да я насочи към „входа“ към алтернативната мрежа, която библиотеката заемаше сега — която и да беше тя.

Налице беше нещо повече. Емили неспокойно се размърда на дървения стол. „В самото търсене има нещо, което не е както трябва“ — помисли си. Беше стигнала до този етап благодарение на работата и загадъчните напътствия на Арно Холмстранд — човек, когото винаги щеше да свързва с техническа неграмотност въпреки неотдавнашните разкрития за истинската форма на библиотеката. Възможно ли беше светът на техническите вълшебства и подробностите от компютризираните мрежи наистина да са арената, към която сега я водеше Арно?

„Не е типично за него — помисли си Емили. — До момента всяка нишка е нещо свързано с мен. Нещо или с литературно, или с историческо значение. Нещо от моята област.“ Материалите, които сега заемаха екрана на компютъра й обаче, бяха максимално отдалечени от нейната област. Преди следобеда на предишния ден Емили никога не беше чувала за обмяна на пакети, за мрежови протоколи, рутери, кодове или каквато и да било част от технологичната информация, която се съдържаше в тези системи. Намираше се на територия, която й беше съвсем непозната. Колкото и странно да беше преживяното, откакто получи първото писмо на Арно, сега осъзна, че това е първият момент, в който не разполага с никакви отправни точки. Нямаше нищо подръка, което да свърже с минали изследвания, историческа мъдрост и теории, с каквито и да било неща, за които беше чувала или над които беше мислила.

„Наистина е странно. Проучванията на технологията единствено ме отклоняват от това, което знам“ — каза си тя.

Осъзна, че трябва да се върне обратно към опорната си точка. Откриването на входа трябваше по някакъв начин да е свързано с нейния свят на книги, знания и исторически проучвания.

„Трябва да има късче, което не виждам — помисли си. — Коя е връзката, която не успявам да направя?“

Вместо да търси информация за компютърни мрежи и технологични въпроси, трябваше да се върне към областта на историята, която е нейното царство. Ако Арно е искал да й даде едно последно откровение, едно последно побутване, то трябваше да дойде оттам.

За тази задача навярно колекцията на библиотеката на „Ориел“ щеше да се окаже по-полезен предмет на изследване от необятния интернет. Емили минимизира прозореца на търсачката на терминала. По-добре да поработи с онлайн каталога на библиотеката. Никога досега не го беше използвала — работеше само от университетската централна система на „Бодли“. Но опитът й гласеше, че повечето онлайн каталози в библиотеките много си приличат.

Точно тази банална, практична мисъл отведе Емили Уес там, където трябваше да стигне.

Още докато мисълта се оформяше в съзнанието й, светът наоколо все едно утихна. Само след миг паметта й я пренесе в слънчев пролетен ден в колежа „Карлтън“. Тогава седеше пред компютър и търсеше в каталога на библиотека „Гулд“ книга за политическите интриги в Рим през втори век. Срещу нея на подобен терминал седеше Арно Холмстранд. Изглеждаше не на място пред компютъра, но пръстите му работеха с интерфейса достатъчно умело. Споменът беше преминал през съзнанието на Емили скоро след като разбра за смъртта на Холмстранд и сега се върна, но контекстът му се бе променил безкрайно много.

— Обръщали ли сте внимание — попита тогава Арно — колко много университети по цял свят използват същата остаряла програма? Една версия тук, друга там, но по същество е едно и също.

Тялото на Емили се напрегна при спомена. Беше толкова ясен, почти можеше да повярва, че с прочутия професор отново са заедно, както тогава, преди толкова месеци.

— Използвал съм тази измишльотина в Оксфорд — продължи тогава Холмстранд. — В Египет, в Минесота. Нито веднъж не е сработвала както трябва.

Приведе се леко напред и старите чу очи се забиха право в тези на Емили.

— Същата тази система, Емили. Навсякъде.

Със завръщането на спомена Емили разбра.

Объркването от последните часове ненадейно се превърна в абсолютно убеждение. Погледна пак към екрана пред себе си и видя „входа“.