А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (101)

Глава 99

Оксфорд — 08:00 ч. по Гринуич

Високо над Секретаря и хората му великолепно украсеният таван на Божествените училища гледаше надолу към тях. Беше създаден да впечатлява и предано изпълняваше визията на архитекта си. Творението бе покрито с арки и остри върхове и сякаш посягаше надолу с дълги каменни пръсти и се подиграваше на студентите и туристите, които от векове минаваха под него. Утринната светлина от високите прозорци на помещението хвърляше оранжеви лъчи и сиви сенки по скулптираната повърхност на тавана и придаваше допълнителна дълбочина на триизмерния му дизайн.

Очите на Юън Уестърбърг, също като тези на хората му, незабавно се насочиха към стотиците символи, изваяни в тавана. Общо четиристотин петдесет и пет орнамента разделяха повърхността му на равни интервали, разположени в странни ъгли и наклонени плоскости, и придаваха на залата странно загадъчно, объркващо чувство.

— Намерете го — заповяда той.

Екипът му беше използвал времето на полета в оглеждане на снимките на тавана на Божествените училища, които с лекота бяха свалили от интернет във формат с висока резолюция. Знакът, който търсеха, знакът, енкриптнат под лъжлив образ на компютъра на Атанасий Антун, се намираше на централната линия на главната арка, близо до втората ниша от отдалечената западна стена на залата. Нито един от източниците, които бяха открили, не можеше да разгадае какво би трябвало да означава символът, но за Юън нямаше значение. Значимостта на символа се коренеше във факта, че той беше важен за Пазителя, който бе насочил Уес към него. За Юън Уестърбърг това беше единственият ценен символ в помещението.

Приятелите бързо откриха фигурата и Джейсън веднага нареди да донесат висока стълба от един от вановете, които мъжете бяха паркирали пред комплекса, пълни с инструменти и материали за всичко, което можеше да ги очаква. След няколко минути стълбата беше поставена. Без да губи време, Джейсън се изкачи по нея и застана съвсем близо до тавана, до странния орнамент, върху който се бяха съсредоточили.

— Какво виждаш? — попита Юън.

— Още нищо.

Джейсън огледа повърхността на кръглия изваян символ на няколко сантиметра под повърхността на тавана. Оттук загадъчното му лице изглеждаше същото като отдолу. „Ами разбира се, че ще изглежда същото“ — помисли си Джейсън. Каквото и да търсеше, то несъмнено беше скрито. Огледа всяка повърхност, всяко ъгълче.

— На него няма написано нищо — провикна се той към баща си и другите мъже долу. — Във всеки случай аз поне не виждам нищо.

— Продължавай да гледаш — изръмжа Юън. — Може да не е написано с думи. Гледай за всичко. Всичко необичайно.

Джейсън продължи да търси, но повърхностите на скулптурата бяха чисти. Единственият „текст“ по нея — или може би някакъв белег — бяха странните букви, изписани на самия символ.

„Трябва да е нещо друго.“ Джейсън заопипва изваяния образ с дясната си ръка. Може би ставаше въпрос за нещо, издълбано върху самия него? Нещо, което трябваше да се напипа, а не да се види? Но по гладката повърхност нямаше нищо.

Усещаше нарастващото раздразнение, съчетано с очакване, от страна на Секретаря и мъжете отдолу. „Трябва да е тук“ — напомни си той. Започна да натиска орнамента в издирване на нещо по-непосредствено, някакво по-пряко съобщение. Вероятно символът наистина представлява вход, през който можеше да се влезе в самата библиотека. Забучи пръст във всяка повърхност и контур с надеждата нещо да хлътне или да падне, или по някакъв друг начин да покаже какво е предназначението на орнамента.

Но не се случи нищо.

Най-накрая остана една-единствена възможност. Той внимателно се закрепи на стълбата и облегна хълбоци на най-горните пречки за допълнителна стабилност. После уви двете си ръце край ръбовете на скулптирания знак и го дръпна. Орнаментът не помръдна. Едва когато като последно усилие завъртя символа и го усука доколкото можа от мястото си, усети, че поддава. Адреналинът му скочи, когато осъзна, че цялата повърхност се завърта заедно с ръцете му в посока на часовниковата стрелка.

— Движи се! — извика Юън, сграбчи стълбата и лично протегна ръка да подкрепи сина си.

Джейсън продължи да върти символа, докато го обърна на 90 градуса. Тогава чу отчетливо щракване и символът се застопори в новата си позиция.

В същия миг предметите започнаха да се движат — съвсем буквално. Отдолу се разнесе ясно ниско драскане от далечния ъгъл на залата и изпълни огромното пространство. Докато Джейсън слизаше от стълбата, Юън и останалите прекосиха помещението, за да проверят източника на шума. В ъгъла един от огромните каменни сегменти на пода бавно се плъзна настрани и хлътна в стената. На мястото, където допреди малко се намираше правоъгълният блок, зейна дупка.

В сенките й се виждаше стълбище, което водеше надолу. Юън едва успяваше да овладее въодушевлението си.

Двама от хората му понечиха да слязат първи и да проверят помещението отдолу, каквото и да беше то, но Юън не го допусна. Това беше миг, който възнамеряваше да сграбчи, да овладее за себе си. Той щеше да води. Другите — всички други — щяха да го следват.

Той грабна фенерче от мъжа, застанал най-близо до него, разблъска останалите и пое по стълбите. Слизането му се стори безкрайно. Във всеки случай стълбището бе учудващо дълго. Накрая свърши пред нещо, за което Юън реши, че е поне двуетажен комплекс под земята. Под последното каменно стъпало се простираше коридорче, осветено единствено от неговото фенерче, покрито с прах и паяжини. Коридорчето не беше дълго и в края Юън забеляза стара дървена врата. Не можеше да определи на колко века е, но както целият подземен комплекс, в който се бе озовал, изглеждаше много по-стара от сградите отгоре.

Докато Секретарят се приближаваше към дървената врата, а хората му слизаха по стъпалата зад гърба му, той забеляза металната плоча, прикрепена към вратата. Беше покрита с дебел слой прах и Юън не успяваше да разчете какво пише на нея. Вдигна фенерчето на нивото на рамото си, а със свободната си ръка забърса праха, за да разкрие месинговия надпис отдолу.

И тук Юън прочете най-красивите думи, които беше виждал някога.

REPOSITUM BIBLIOTECAE ALEXANDRINAE

Съкровищницата на Александрийската библиотека. Най-после беше я намерил. През целия си живот бе чакал този миг.

Той бутна дървената врата и затаи дъх. Вратата бавно се отвори.