А. М. Дийн
Изчезналата библиотека (10)

Глава 8

Вашингтон, окръг Колумбия — 10:45 ч. източно стандартно време

(9:45 ч. централно стандартно време)

Новините в червената папка в ръцете му бяха тревожни, но не по-подробни от това, което блондинката зад сменящата се лента в долната част на екрана на програмата на Си Ен Ен съобщаваше по телевизора от другата страна на кабинета му. От няколко минути беше изключил звука, преди помощникът му да влезе в стаята. Водещата съобщи за експлозията в Обединеното кралство, а кръжащ хеликоптер на живо показваше видеоизображение на разрушението, но с изключение на времето на експлозията и размера на щетите, на този етап от разследването не се знаеше почти нищо. Огромна древна църква, паметник на английската култура, е унищожена от избухнала бомба рано тази сутрин. Не съобщаваха за жертви, с изключение на сантименталните чувства и историческото наследство.

— Някой поел ли е отговорност? — попита той.

— Не, господин Хайнс — отговори помощникът му.

Джеферсън стисна зъби, раздразнен от непочтителността на младия мъж. Знаеше, че не го назовава със заемания от него пост съвсем преднамерено.

— От ЦРУ са започнали да проследяват възможни източници, както и от британските МИ шест, но до момента никой, дори обичайните луди, не драпа да си припише заслугата.

Хайнс прие информацията или по-скоро липсата на информация. Терористичните атаки обикновено се следваха от порой групировки, които поемаха отговорност и търсеха публичността от нападението по Великия западен звяр. Имаше и изключения, разбира се, и те се случваха достатъчно често, та сегашното мълчание да не изглежда прекалено тревожно. И все пак настоящото мълчание изглеждаше интересно.

— Получихме ли официален отговор от британското правителство?

— Казват само, че са стъписани и ужасени. Работят старателно и възнамеряват да изправят виновниците за ужасното престъпление пред правосъдието и тъй нататък.

Мич Форестър махна с ръка — жест, който целеше да покаже, че подобни стандартни отговори обикновено са съвсем безсмислени. Работеше в офиса на Хайнс едва от шест месеца, но говореше така, сякаш е чувал всичко това и преди.

Хайнс не можа да се въздържи: ненадейно зададе въпроса:

— На колко си години, Мич?

Въпросът учуди помощника му.

— Моля?

— Възрастта ти. На колко си години?

Младият Форестър го изгледа странно и обичайното му прикрито презрение се примеси с недоумение. Ако бяха сами, можеше да отговори с открита демонстрация на презрението, което изпитваше, но не забравяше, че в кабинета на Хайнс има и друг човек — някой, който тихо седеше в ъгъла. Някой, пред когото не искаше да покаже цялата си безочливост.

— На двайсет и шест — отвърна най-накрая.

— Двайсет и шест — повтори Хайнс и въздъхна — потискащо малко число. Дали и той е бил толкова вироглав на тази възраст? Оттогава бяха изминали повече от двайсет и шест години, а той открай време беше амбициозен, но не можеше да повярва, че някога е бил така необуздан като младежа, който стоеше пред него.

— Не съм сигурен какво общо има това…

— Няма, няма — прекъсна го Хайнс и махна, за да покаже, че това е краят на отклонението. За миг замълча. — Има ли още нещо?

— Засега не — отговори кратко Форестър. — Веднага щом пристигне нещо, ще ви съобщя. Сър.

Преднамерената пауза преди последната дума подчертаваше, че не е доволен от отношението, което получаваше. Но с цялата себичност на младостта продължаваше да стои и да чака да му засвидетелстват уважение. Хайнс обаче просто погледна покрай него към видеообраза на телевизионния екран. Най-после осъзнал, че няма да получи нищо повече, помощникът се обърна и напусна кабинета.

Хайнс изчака цели трийсет секунди, без да каже нищо, преди да обърне глава към мъжа, седнал в най-отдалечения ъгъл на кабинета му. Отдавна се бе примирил с функциите, които тези хора изпълняваха за организацията, но все още изпитваше лека нервност, когато останеше насаме с някой от тях. Неговата роля в организацията открай време бе дипломатическа, професионална. Не беше някой от изпълнителите — тези, които вършеха необходимата мръсна работа. Гаден, но крайно необходим аспект от работата им. Мнозина на този свят го смятаха за човек с огромно влияние, но Джеферсън Хайнс бе наясно, че мъжът, седнал на около метър от бюрото му, символизира сила, далеч по-голяма от тази, която той щеше да притежава някога.

— Смяташ ли, че има връзка? — попита най-накрая той и посочи към папката на бюрото си, а после и към телевизора, който работеше без звук. — Между това и мисията?

— Разбира се.

И двамата знаеха, че не бива да говорят за плана по никакъв друг начин освен просто като за „мисията“. В този град и в този кабинет стените със сигурност имаха уши.

— Но нека това не те спира. Ще запазим същия курс.

Хайнс не беше удовлетворен.

— Никога не сме говорили за това. Марлейк, Гифърд… останалите… това беше планът. Какво, по дяволите, става в Англия?

Другият мъж седна по-изправен и хвърли на Хайнс поглед, който недвусмислено казваше: „Млъкни!“. Не биваше да споменават имена.

Хайнс видя погледа и разбра посланието. Започна да барабани с пръсти по бюрото си полураздразнен, полуизнервен.

— Кажи ми, че сме очаквали отговорът да е нещо подобно — настоя той. — Кажи ми, че не те изненадва.

Ако другият мъж изпита някакво колебание, преди да отговори, със сигурност не го показа. Имаше излъчване на човек, който иска да изглежда уверен и държи събеседникът му да остане силен и непоколебим.

— Плановете ни са сигурни. Оставете ни да се занимаваме с нашата част от работата, а вие се заемете с вашата. Така всички ще спечелим.

Остави думите да увиснат за миг в тежкия въздух помежду им.

— Не забравяйте накъде сте се насочили.

Въпреки инстинктивния страх от събеседника си Хайнс се успокои от очевидната му увереност. Въздъхна дълбоко и си възвърна самообладанието. Държавниците трябваше да бъдат силни и той щеше да се покаже достоен за поста си.

— Добре. Предполагам, утре пак ще говорим.

Другият мъж кимна и стана.

— Ще говорим, господин вицепрезидент.